Сара Дж. Маас
Острието на асасина (19)

2

Нямаха оръжия, но намеренията им бяха повече от ясни. Когато първият мъж, облечен в свободните, многослойни одежди на тукашните, я достигна, Селена се изплъзна на юмрука, устремен към лицето й. Ръката му прелетя край нея, тя я сграбчи за китката и бицепса и я усука дотолкова, че мъжът изрева от болка. После го завъртя и го запрати към втория нападател с такава сила, че и двамата бойци се строполиха на земята.

Внимавайки да не се блъсне в Господаря, Селена отскочи назад и кацна на мястото, където придружителят й бе стоял едва преди секунди. Поредното изпитание, предвидено да уточни от кое ниво можеше да започне обучението си. И дали изобщо го заслужаваше.

Естествено, че го заслужаваше. Пред тях се намираше самата Селена Сардотиен, проклети да са боговете!

Третият мъж извади два сърповидни кинжала от диплите на бежовата си туника и замахна към нея. Многото пластове дрехи не й позволяваха достатъчна ловкост, затова се приведе назад. Гръбнакът й простена, но двете остриета изсвистяха над главата й, отсичайки един хвърчащ кичур коса. Тя легна на земята и помете с крак нападателя си.

Четвъртият мъж обаче се беше промъкнал зад нея с извито острие в ръката, което опита да забие в тила й. Тя се завъртя и оръжието се блъсна в камъка с искри.

Докато се изправи на крака, мъжът отново размахваше острието пред нея. Той понечи да атакува наляво, преди да се втурне към дясната страна на тялото й. Селена отскочи встрани. Боецът още замахваше, когато го удари в носа с основата на дланта си, а с другия юмрук — в корема. Той се свлече на пода с кървящ нос. Пресекливият й дъх пареше и бездруго пламналото й гърло. Имаше остра, много остра нужда от вода.

Никой от четиримата мъже на земята не помръдваше. Господарят се поусмихна и в този миг всички онези, скупчили се сред сенките на залата, пристъпиха към светлината. Мъже и жени, до един мургави, макар и по косите им да си личеше, че идват от всевъзможни кралства. Селена кимна бавно. Никой не отвърна на поздрава й. Тя извърна очи към четиримата мъже пред нея, които станаха от пода, прибраха оръжията си и се върнаха по местата си в тъмните ъгли на залата. Надяваше се да не приемат агресията й лично.

Въпреки това отново обходи с поглед сенките, готова за още нападатели. Някаква млада жена, застанала наблизо, й стрелна съзаклятническа усмивка. Селена се помъчи да прикрие интереса си, макар че момичето беше сред най-впечатляващите хора, които бе срещала някога. Не само заради виненочервената й коса и цвета на очите й — червеникавокафяво, каквото за пръв път зърваше в живота си. Не, всъщност бронята й бе това, което привлече вниманието на Селена: същинско произведение на изкуството, толкова изящно украсена, че сигурно беше напълно безполезна.

Дясното й рамо беше оформено като озъбена вълча глава, а върху наносника на шлема, пъхнат в свивката на лакътя й, имаше дебнещ вълк. Още една вълча глава се зъбеше от върха на дръжката на меча й. Носена от друг, подобна броня навярно би изглеждала нелепа и претруфена, но върху това момиче… Лицето й излъчваше причудлива, някак момчешка невинност и именно тя я правеше толкова забележителна.

Извън всичко това обаче й стана чудно как не се е сварила от жега под подобно количество метал.

Господарят плесна Селена по рамото и привика непознатото момиче. Ала не за да атакува, а като приятелска покана. Бронята дрънчеше с всяко нейно движение, но ботушите й бяха почти безшумни.

Господарят направи няколко жеста с ръце между двете им със Селена. Момичето му се поклони ниско и пак я прониза с дяволската си усмивчица.

— Аз съм Ансел — представи се с ведър глас. Едва доловимата мелодичност на непознатия й акцент привлече интереса на Селена. — Май ще сме съквартирантки по време на престоя ти. — Мазолестите, белязани пръсти на Господаря продължиха да изпълняват прости жестове, които Ансел някак успяваше да разтълкува. — А колко дълъг ще е той?

Селена потисна напиращата си гримаса.

— Един месец. — После килна глава към Господаря. — Стига да позволите.

След един месец път насам и един на обратно щеше да отсъства от Рифтхолд общо три месеца.

Господарят просто кимна и тръгна към възглавниците върху издигнатия си подиум.

— Това значи, че си добре дошла — обясни шепнешком Ансел, преди да докосне рамото на Селена с покритата си в броня ръка. Явно не всички асасини тук бяха положили клетва за мълчание; или знаеха що е то лично пространство. — Започваш обучението си утре. — Додаде Ансел. — Призори.

Господарят се намести сред възглавниците си и Селена едва не въздъхна от облекчение. Аробин й беше втълпил, че изключително трудно ще го убеди да я приеме в лоното си. Глупак! Ще я праща в пустинята да се мъчи, така ли?!

— Благодаря ви — каза Селена на Господаря и пак му се поклони, долавяйки всички погледи в залата върху себе си.

Той й махна да си върви.

— Хайде! — подкани я Ансел с огряна от един слънчев лъч коса. — Предполагам, че ще искаш да се изкъпеш, преди да се заемеш с каквото и да било друго. Аз на твое място бих постъпила така.

Ансел й се усмихна толкова широко, че луничавата кожа по носа и бузите й се разтегна.

Селена надникна косо към момичето в засукана броня и я последва към изхода.

— По-хубаво нещо не съм чувала от седмици — рече с усмивка.

* * *

Докато с Ансел крачеха по коридорите, тя остро усещаше липсата на дългите кинжали, които обикновено носеше в ножници на колана си. Бяха й ги отнели още на портата заедно с меча и раницата й. Затова вървеше с отпуснати до тялото си ръце, готова да реагира и на най-малкото заплашително движение от страна на придружителката си. Независимо дали Ансел забелязваше бойната й готовност, тя просто размяташе небрежно ръце и бронята й дрънчеше.

Съквартирантка. Неприятна изненада. Да споделя една стая със Сам за няколко нощи, това беше едно. Но да прекара цял месец с непозната? Селена я огледа с ъгълчето на окото си. Беше малко по-висока от нея, но бронята скриваше останалото. Нямаше особен опит в контактите с други момичета, с изключение на куртизанките, които Аробин канеше за забавите в крепостта или водеше на театър, а повечето от тях Селена не желаеше да опознава. В гилдията на Аробин нямаше други жени асасини. Тук обаче… жените бяха колкото мъжете. В крепостта никой не можеше да я обърка. Тук беше просто поредното лице.

Кой знае — Ансел дори можеше да се окаже по-добър боец от нея. Мисълта не й се понрави.

— Е — вдигна вежди Ансел. — Селена Сардотиен, значи.

— И какво?

Ансел сви рамене, или поне доколкото можеше под тежката си броня.

— Очаквах да си по… драматична.

— Съжалявам, че те разочаровах — отвърна Селена с не особено съпричастен тон.

Ансел я поведе нагоре по късо стълбище, откъдето тръгнаха по дълъг коридор. От стаите, разположени из него, влизаха и излизаха деца, въоръжени с кофи, метли и парцали. Най-малките изглеждаха на около осем, най-големите — на дванайсет.

— Зайци — обясни Ансел в отговор на безмълвния й въпрос. — Чистенето на стаите на по-опитните асасини е част от обучението им. Така се учат на отговорност и смиреност. Или нещо такова.

Ансел намигна на едно дете по пътя им, вперило поглед в нея. Всъщност доста деца се обръщаха след нея, изцъклили очи от удивление и благоговение. Явно всички я уважаваха. Никой не си направи труда дори да надникне към нея самата. Тя вирна гордо брадичка.

— А ти на колко години си била, когато дойде тук?

Колкото повече знаеше за нея, толкова по-добре.

— Току-що бях навършила тринайсет — отговори Ансел. — Така че поне не ме занимаваха с черна работа.

— Сега на колко си?

— Анализираш ли ме?

Лицето на Селена остана безизразно.

— Току-що навърших осемнайсет. Струваш ми се връстница.

Селена кимна. Определено нямаше намерение да издава информация за себе си. Аробин й бе наредил да не крие самоличността си тук, но от това не следваше, че трябва да разбулва подробности за себе си. Все пак поне вече знаеше, че е с няколко години по-напред от Ансел, тъй като бе започнала обучението си на осем. А това се броеше за точка в нейна полза.

— Ефективно ли е обучението при Господаря?

Ансел й отвърна с печална усмивка.

— Няма как да знам. Тук съм от пет години, а той все още отказва да ме обучава лично. Не че ме е грижа. Смея да твърдя, че съм предостатъчно добра и без неговите насоки.

Е, това вече беше странно. Как бе прекарала тук толкова време, без да тренира с Господаря? Макар че мнозина от асасините на Аробин също не получаваха лични уроци от него.

— Откъде си? — поинтересува се Селена.

— От Равнините. — Равнините… Къде, по дяволите, се намираха Равнините? Ансел добави: — По крайбрежието на Западната пустош. Позната някога като Вещерското кралство.

Пустошта определено й звучеше познато. Но никога не беше чувала за Равнините.

— Баща ми — продължи Ансел — е лордът на Брайърклиф. Изпрати ме тук на обучение, за да „свърша нещо полезно“. Но мен ако питаш, и за петстотин години няма да стане.

Селена се засмя неволно. И отново надникна скришом към бронята на Ансел.

— Не ти ли е жега в тая броня?

— Естествено — потвърди Ансел, отмятайки дългата до раменете си коса. — Но трябва да признаеш, че е доста впечатляваща. И много подходяща за кръстосване из крепост, пълна с асасини. Как иначе да се откроя от тълпата?

— Откъде ти е?

Не че имаше намерение да се оборудва със същата, не виждаше смисъл.

— О, изработиха я специално за мен. — Ясно. Значи, разполагаше с пари. И то купища, щом беше склонна да ги пилее по такава броня. — Мечът обаче — Ансел потупа вълчата глава на върха на дръжката му — е на баща ми. Подарък на изпроводяк. Реших да поръчам бронята с подобен мотив, семейният ми герб е с вълци.

Тръгнаха по открит проход и жаркото обедно слънце ги блъсна с пълна мощ. Въпреки това лицето на Ансел остана бодро и ако бронята наистина я спарваше, то определено не го демонстрира. Вместо това огледа Селена от глава до пети.

— Колко хора си убила?

Селена почти се задави, но продължи да вири брадичка.

— Не смятам, че те засяга.

Ансел се изкиска.

— Предполагам, че ще е лесно да открия; все някаква следа оставяш след себе си, щом си толкова прочута. — Всъщност Аробин обикновено се грижеше да пусне вест по правилните канали. Тя самата не оставяше почти нищо след себе си. Идеята да се „разписва“ след свършената работа й се виждаше някак… евтина. — Аз на твое място бих държала всеки да познава делата ми. — Додаде Ансел.

Е, Селена наистина искаше всеки да знае, че е най-добрата, но нещо й подсказваше, че Ансел би се стремяла към това с различна цел от нейната.

— Кажи сега, кой изглежда по-зле? — попита внезапно Ансел. — Ти или човекът, който те е подредил така?

Селена разбра, че говори за избледняващите синини и рани по лицето й.

Стомахът й се стегна. Май започваше да привиква към чувството.

— Аз — отвърна тихо.

Не знаеше защо си признаваше. Май беше по-разумно да отвърне с присъщата си нахаканост. Но беше уморена и споменът внезапно й натежа със страшна сила.

— Господарят ти ли беше? — поинтересува се Ансел.

Този път Селена си замълча и момичето се отказа да я притиска повече.

В другия край на прохода слязоха по вито каменно стълбище, водещо до вътрешен двор с гигантски фурми, под чиято сянка бяха подредени масички с пейки. Някой беше оставил книга върху едната и като минаваха покрай нея, Селена надникна към корицата. Заглавието беше на неразбираем, странен език.

Ако беше сама, вероятно щеше да спре, за да прелисти книгата, само и само да зърне думите, написани на толкова различен от нейния език, но Ансел продължи към резбована дървена порта.

— Баните. Това е едно от местата, където тишината е задължителна, така че опитай да не вдигаш шум. И гледай да не плискаш много. Някои от по-старите асасини могат да ти се ядосат дори за това. — Тя отвори едното крило на портата. — Изкъпи се спокойно. Аз ще уредя да донесат нещата ти в стаята ни. Като приключиш, просто помоли някой от зайците да те доведе. Вечерята е след няколко часа, ще дойда да те взема от стаята.

Селена я изгледа втренчено. Мисълта Ансел — или който и да било друг — да докосва оръжията й и багажа, които беше оставила на входа, не й харесваше. Не че имаше нещо за криене… макар че настръхваше вътрешно, като си представяше как стражите опипват бельото й, претърсвайки раницата. Предпочитанията й към скъпа, фина дантела нямаше да се отразят добре на репутацията й.

Все пак беше под чужд покрив, а и писменото й одобрение зависеше от порядъчното й поведение. И отношението й към околните.

Ето защо просто благодари на Ансел и се потопи в ухаещия на билки въздух отвъд вратите.

* * *

Макар и обща, банята, за щастие, беше разделена на мъжка и женска. А точно в тази част от деня женската беше празна.

Скрита от гигантски палми и фурми с провиснали от сочни плодове клони, банята беше облицована със същите морскозелени и кобалтови плочки като от мозайката в приемната зала на Господаря, а белите сенници, щръкнали от стените на сградата, я държаха прохладна. Имаше множество големи басейни — едни с па̀ра, втори с пяна, трети с па̀ра и пяна, но онзи, в който Селена влезе, беше с неподвижна бистра и студена вода.

Спомняйки си предупреждението на Ансел за задължителната тишина, Селена потисна стона си на удоволствие, щом се потопи цялата. Остана под водата, докато дробовете не я заболяха. Макар и отдавна да се беше отказала от скромността, реши за всеки случай да не показва тялото си над повърхността й. Разбира се, това нямаше нищо общо с осеяните й с избледняващи синини ребра и ръце, при чийто вид още й се гадеше. Понякога й се гадеше от гняв; в други моменти — от мъка. Много често и от двете. Искаше да се върне в Рифтхолд, да научи какво се е случило със Сам и да си върне живота, рухнал само за няколко мъчителни минути. Ала се боеше от това.

Поне тук, на ръба на света, онази нощ, както и цял Рифтхолд заедно с хората в него й се струваха много, много далечни.

Затова остана в басейна, докато кожата на ръцете й не се набръчка.

* * *

Ансел я нямаше в малката им правоъгълна стаичка, когато Селена пристигна, въпреки че някой беше разопаковал багажа й. Не носеше много, освен меча и кинжалите си, оскъдно количество бельо и няколко туники — беше зарязала най-хубавите си дрехи у дома. Цял късмет, като се имаше предвид колко бързо пясъкът бе протрил дори дебелите дрехи, които номадът я накара да облече.

В стаичката имаше две тесни легла и й отне известно време да схване кое бе това на Ансел. Стената от червен камък зад него беше гола. Ако не бяха миниатюрната желязна фигурка на вълк върху нощната й масичка и манекенът с човешки размери, на който вероятно държеше тежката си броня, сигурно щеше да реши, че е сама в стая.

Бързият преглед на скрина на Ансел също не издаваше нищо. Виненочервени туники и черни панталони, всичките старателно сгънати. Единственото отклонение от монотонното съдържание на чекмеджетата бяха няколкото бели туники — каквито носеха повечето мъже и жени в крепостта. Дори бельото й беше съвсем обикновено — и сгънато. Кой сгъваше бельото си, за бога! Селена се сети за гигантския си дрешник у дома, същинска експлозия от цветове, материи и десени, и всичко захвърлено най-небрежно. Колкото и скъпо да беше бельото й, обикновено се озоваваше смачкано на топка в някое чекмедже.

Сам вероятно сгъваше бельото си. Макар че, в зависимост от това колко здрави части от тялото му беше оставил Аробин, вече може и да не беше способен. Кралят на асасините не би обезобразил трайно нея, но Сам едва ли се ползваше с такива привилегии. Той беше напълно заменим в очите на Аробин.

Селена отблъсна мисълта и се намести по-навътре в леглото. Тишината на крепостта, изливаща се през малкото прозорче, скоро я приспа.

* * *

За пръв път виждаше Аробин толкова ядосан и гневът му я плашеше. Не крещеше, нито ругаеше — просто застина на място и замлъкна. Яростта му намираше израз само в сребристите му очи, които лъщяха от смъртоносно затишие.

Едва се сдържа да не подскочи, когато господарят й стана от грамадното си дървено писалище. Сам, който седеше до нея, вдиша рязко. Селена обаче не биваше да говори; продумаше ли, треперливият й глас щеше да я издаде. Не можеше да понесе такова унижение.

— Съзнаваш ли колко пари ми загубихте? — попита я тихо Аробин.

Дланите й започнаха да се потят. „Струваше си“, увери се тя. Струваше си да освободи онези двеста роби. Каквото и да бяха последствията, никога нямаше да съжали за постъпката си.

— Не е виновна тя — намеси се Сам и тя му стрелна предупредителен поглед. — И двамата преценихме, че е…

— Не ме лъжи, Сам Кортланд — изръмжа насреща му Аробин. — Ти си се замесил във всичко това единствено защото тя е решила да го стори. А за теб е оставало или да я гледаш как умира, или да й помогнеш.

Сам отвори уста да възрази, но Аробин изсвири остро през зъби. Вратите на кабинета му се отвориха. Уесли, прислужникът му, надникна вътре. Без да откъсва очи от Селена, Аробин нареди:

— Доведи Терн, Мулин и Хардинг.

Лошо. Тя се помъчи да задържи лицето си безизразно под суровия взор на Аробин. Никой от двама им със Сам не дръзна да проговори през дългите минути, които се точеха. Тялото й настоятелно искаше да се разтрепери.

Накрая тримата асасини — всичките мъже, изсечени от чист мускул и въоръжени до зъби — влязоха в кабинета.

— Затвори вратата! — заповяда Аробин на Хардинг, последния влязъл. Сетне се обърна към останалите: — Хванете го.

Терн и Мулин светкавично извлякоха Сам от стола с тикнати зад гърба му ръце. Хардинг пристъпи към тях, стиснал юмруци.

— Не — пророни Селена, срещайки изцъкления поглед на Сам.

Аробин не би постъпил толкова жестоко, не би наранил Сам пред нея. Нещо твърдо и болезнено заседна в гърлото й.

Но главата й остана високо вдигната дори когато Аробин й процеди тихо:

— Това няма да ти хареса. И никога няма да го забравиш. Точно това искам.

Тя завъртя глава към Сам и се взря умолително в Хардинг.

Усети заплахата едва секунда, преди Аробин да я удари.

Прекатури се от стола си и дори не успя да се надигне напълно, преди той да я сграбчи за яката и да замахне отново, този път забивайки юмрук в скулата й. Пред очите й се заредуваха светлина и мрак. Още един удар, толкова силен, че долови топла струя кръв по лицето си, преди да дойде болката.

Сам закрещя нещо. Но Аробин я цапардоса отново. Селена вкуси кръв, но не понечи да се отбранява — не смееше. Сам опита да се измъкне от хватката на Терн и Мулин. Ала двамата асасини го държаха здраво, а Хардинг протегна предупредително ръка пред него, за да го възпре.

Аробин продължи да я удря — в ребрата, в челюстта, в корема. И по лицето. Отново и отново, и отново. Премерени удари — такива, които щяха да й причинят възможно най-много болка, но без фатална вреда. А Сам не спираше да крещи, макар и да не разбираше думите му през мъглата на агонията си.

Последният й спомен беше острото чувство на вина заради кръвта й, изцапала пищния червен килим на Аробин. А сетне — мрак, блажен мрак, изпълнен с облекчение, задето нямаше да гледа как господарят й измъчва Сам.