Сара Дж. Маас
Острието на асасина (18)

1

В света не беше останало нищо друго, освен пясък и вятър.

Поне така й се струваше на Селена Сардотиен, докато рееше поглед над пустинята, изправила се на върха на една пурпурна дюна. Въпреки вятъра, горещината беше задушлива и всичките й пластове дрехи полепваха по тялото й, подгизнали от пот. Но водачът й номад твърдеше, че потенето било за добро — спреш ли да се потиш, Червената пустиня можела да те убие. Потта ни напомняла да пием вода. А когато жегата изпари влагата от кожата ти, преди да я усетиш, лесно и незабелязано се стигало до обезводняване.

Тази пъклена жега. Проникваше във всяка нейна пора, караше главата й да пулсира, а костите — да я болят. Душната топлина в Залива на Черепа не можеше да се мери с тукашния зной. О, какво ли не би дала за най-лекия полъх на ветрец!

Водачът до нея посочи на югозапад с пъхнат в ръкавица пръст.

— Сесиз суикаст са там.

Сесиз суикаст. Тихите асасини — легендарният орден, с който беше изпратена да се обучава.

„За да се научиш на подчинение и дисциплина“, бе й обяснил Аробин Хамел.

„В разгара на лятото в Червената пустиня“, беше пропуснал да вметне. Така я наказваше. Преди два месеца, когато заедно със Сам Кортланд ги изпрати на тайнствена мисия в Залива на Черепа, двамата откриха, че всъщност трябва да търгуват с роби. Естествено, идеята не допадна нито на Селена, нито на Сам, независимо от „попрището“, на което се развиваха. Затова освободиха робите, готови да понесат последствията. Сега обаче… И това ако не беше жестоко наказание! Фактът, че синините и раните по лицето й не бяха заздравели цял месец, след като Аробин й ги беше нанесъл, говореше сам по себе си.

Селена свъси вежди. Дръпна шала още по-нависоко върху устата и носа си и тръгна надолу по дюната. Краката й се напрегнаха да устоят на плъзгащия се пясък, но и това беше блажена свобода след мъчителния поход през Пеещите пясъци, където всяка песъчинка жужеше, виеше и стенеше. Цял ден следяха зорко всяка своя стъпка, стараейки се да запазят хармоничния звън на пясъците под краката си. В противен случай, беше я предупредил номадът, можеха да станат плаващи.

Като стигна до основата на дюната, Селена спря, защото не чуваше стъпките на водача си.

— Няма ли да дойдеш?

Вместо да слезе, мъжът отново посочи към хоризонта.

— Три километра натам.

Мъчно говореше общия език, но Селена го разбираше.

Тя свали шала от устата си и изтръпна, когато порив на песъчливия вятър ужили потното й лице.

— Платих ти да ме водиш до мястото.

— Три километра — повтори той и нагласи огромната раница на гърба си.

Шалът около главата му скриваше по-голямата част от смуглото му лице, но не и страха в очите му.

Да, безспорно сесиз суикаст всяваха страх и почит сред пустинните народи. По едно чудо успя да намери водач, съгласен да я доведе в такава близост до крепостта. С помощта на злато, естествено. Но номадите възприемаха сесиз суикаст като същински сенки на смъртта и очевидно водачът й нямаше да стори нито крачка повече.

Тя плъзна поглед по западния хоризонт. Виждаха се само дюни и пясък, вълнист като повърхността на брулено от вятъра море.

— Три километра — заяви за трети път номадът. — Те ще те открият.

Селена се обърна да го попита още нещо, но той вече се беше скрил отвъд билото на дюната. Тя изруга и се помъчи да преглътне. Устата й обаче беше твърде пресъхнала. Трябваше да тръгне веднага или да опъне палатката, за да проспи безбожните пладнешки и следобедни горещини.

Три километра. Колко време можеха да отнемат?

Отпи глътка от тревожно олекналия си мях, дръпна шала върху устата и носа си и закрачи.

Единственият звук наоколо беше съскането на вятъра по пясъчната шир.

* * *

Часове по-късно на Селена й се наложи да впрегне цялата си воля, за да не скочи в някой от басейните в двора или да се напие с вода от малките вадички, прокарани по пода. Никой не й предложи вода на влизане и не й се вярваше новият й придружител да се смили над нея, докато я водеше през витите коридори на крепостта от червен пясъчник.

Трите километра й се бяха видели по-скоро трийсет. Тъкмо се канеше да спре и да опъне палатката си, когато отвъд билото на една дюна пред погледа й се ширнаха свежи зелени дървета и кирпичена крепост — оазис, закътан между две чудовищни дюни.

След всичко преживяно, вече умираше от жажда. Но все пак беше Селена Сардотиен, най-великият асасин на Адарлан. Налагаше се да брани репутацията си.

Затова остана нащрек, докато навлизаха все по-навътре в крепостта — запомняше всички изходи и прозорци, позициите на стражите. Минаха покрай няколко частично открити тренировъчни зали, в които хора на всякаква възраст и от всички кралства се упражняваха в ръкопашен бой или просто седяха мълчаливо, потънали в медитация. Изкачиха тясно, високо стълбище, водещо към голяма сграда. Стъпалата бяха притулени под прохладна сянка, но в края им се озоваха в дълъг, затворен коридор и горещината я обгърна като одеяло.

За крепост на Тихите асасини мястото беше доста шумно — чуваше се дрънчене на оръжия от тренировъчните зали, жужене на насекоми от множеството дървета и храсти наоколо, чуруликане на птици, бълбукането на кристалночистите води, течащи през всички стаи и коридори.

В дъното на коридора ги чакаше отворена двукрила врата. Придружителят й — мъж на средна възраст, осеян с белези, които изпъкваха като тебеширени черти по мургавата му кожа — продължаваше да мълчи. В гигантската зала отвъд вратите съжителстваха сенки и светлина. Разположени от двете й страни, боядисани в синьо дървени колони подпираха един мецанин. Очите й веднага засякоха фигурите, дебнещи в полумрака на балконите — наблюдаваха я, следяха всяка нейна стъпка. В сенките на колоните се спотайваха още. За която и да я имаха, определено не я подценяваха. Дотук добре.

Тясна мозайка от зелени и сини стъклени плочки се виеше по пода към подиума, имитирайки малките рекички от долния етаж. Върху подиума, сред възглавници и палми в саксии, седеше мъж в бяла роба.

Немият господар. Очаквала беше да е стар като света, но изглеждаше на около петдесет. Водена от придружителя си, Селена продължи към него с вдигната брадичка, следвайки пътеката от стъклени плочки. Не можеше да прецени дали кожата му си беше толкова смугла по рождение, или от слънцето. Той й се усмихна леко, навярно хубавец в младините си. По гръбнака на Селена се стичаше пот. Макар и наглед Господарят да нямаше оръжия по себе си, двамата слуги, които му вееха с палмови листа, бяха въоръжени до зъби. Придружителят й спря на почтително разстояние от Господаря и се поклони.

Селена последва примера му, а като се надигна, свали качулката от косата си, несъмнено чорлава и отблъскващо мазна след две седмици без къпане в пустинята. Не че идваше да го впечатли с красота.

Немият господар я огледа от глава до пети и кимна. Придружителят й я сръчка с лакът и тя прочисти сухото си гърло, пристъпвайки напред.

Знаеше, че Немият господар няма да каже нищо; прочут беше със самоналоженото си мълчание. От нея се очакваше да се представи. Аробин й беше обяснил как точно — по-скоро й беше наредил. Без дегизировки, маски и фалшиви имена. След като тя не зачиташе интересите на Аробин, и той вече нямаше намерение да защитава нейните. Седмици наред беше обмисляла как да скрие самоличността си — да не показва пред тези непознати хора истинската си същност, но заповедите на Аробин бяха прости: даваше й един месец да спечели уважението на Немия господар. Ако не му занесеше писмено одобрение — не за друга, а за Селена Сардотиен, трябваше да си търси нов град. Дори нов континент.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме изслушате, Господарю на Тихите асасини — пророни тихо, смъмряйки се наум за скованите думи.

Сложи ръка на сърцето си и падна на колене.

— Аз съм Селена Сардотиен, протеже на Аробин Хамел, Краля на Северните асасини.

Стори й се редно да добави „Северните“, защото едва ли на Немия господар би му харесало, че Аробин се наричаше Крал на всички асасини. Независимо дали името й го изненада, лицето му не издаде нищо, въпреки че някои от фигурите в сенките пристъпиха нервно от крак на крак.

— Господарят ми ме изпраща с молба да ме обучите — продължи тя, подразнена от собствените си думи. Да обучава нея! Сведе глава, за да не може Немият господар да зърне яростта в очите й. — Ваша съм. — Добави, вдигайки длани нагоре в жест на смирение.

Нищо.

Топлина, по-пареща от пустинния мор, жегна бузите й. Но задържа главата си сведена, ръцете си — с дланите нагоре. Чу се шумолене на плат, сетне из залата отекнаха почти безшумни стъпки. Накрая две боси, бронзови на цвят стъпала се появиха пред нея.

Сух пръст вдигна брадичката й и Селена впери поглед в морскозелените очи на Господаря. Не смееше да помръдне. Господарят можеше да прекърши врата й с едно-единствено движение. Изпитваше я, осъзна тя — тестваше доверието й.

Тя си наложи да остане неподвижна, съсредоточавайки се върху всеки детайл на лицето му, само и само да не мисли за уязвимата позиция, в която се намираше. По линията на тъмната му, подстригана почти до скалпа коса избиваха капки пот. Трудно й беше да определи от кое кралство произхожда; лешниковата му кожа сочеше Ейлве. Но изящно извитите му очи с бадемова форма й напомняха за жителите на някоя от страните в далечния Южен континент. При всички случаи — как се беше озовал тук?

Тя свика волята си, когато дългите му пръсти отместиха висящите кичури на сплетената й коса от жълтеещите синини около очите и бузите й и тясната, извита коричка на зарасналата рана върху едната й скула. Дали Аробин го беше известил за идването й? За причините да я изпрати тук? Господарят никак не изглеждаше изненадан от появата й.

Преценяваше с присвити очи и стиснати устни следите от натъртванията по другата страна на лицето й. Селена имаше късмет, че Аробин бе достатъчно умел с юмруците, за да не я обезобрази трайно. Със смътно чувство на вина се зачуди дали и Сам се възстановяваше. През трите дни след наказанието й не го беше виждала из крепостта. Загубила беше съзнание, преди Аробин да се заеме с него. И от онази нощ, дори по време на дългия й поход дотук, живееше в неизменна мъгла от ярост, тъга и дълбока умора, сякаш сънуваше будна.

Тъкмо укроти препускащото си сърце, и Господарят пусна лицето й, отстъпвайки от нея. Махна й да стане и тя се подчини за щастие на стенещите си колене.

Господарят я удостои с крива усмивка. И тя щеше да му отвърне със същото, но само след миг той щракна с пръсти, изпращайки четирима мъже срещу нея.