Сара Дж. Маас
Острието на асасина (17)

6

Ирен послуша съвета на момичето: смени роклята и престилката си и отиде в кухнята да изпере другите си дрехи. Ръцете й се тресяха толкова неудържимо, че й отне повече време от обичайното, а като приключи, смътната светлина на зората вече се изливаше през кухненския прозорец.

Трябваше да става след… ами… сега. Тя простена и се завлече до стаята си, за да простре мокрите дрехи. Ако някой видеше прането й на външния простор, можеше да заподозре нещо. Освен това май трябваше да се преструва, че тя е намерила телата. Богове, каква каша!

Замислена за дългия ден пред себе си и отминалата кошмарна нощ, Ирен влезе в стаята си и затвори тихо вратата. Дори да споделеше с някого, едва ли щеше да й повярва.

Чак след като закачи дрехите си на куките, забити в стената, забеляза кожената кесия върху леглото си и бележката под нея.

Знаеше какво има вътре, личеше си по очертанията на множеството издатинки. Но като издърпа бележката изпод кесията, дъхът й секна.

С изящен женствен почерк момичето бе написало:

За да стигнеш където трябва — и малко отгоре. Светът се нуждае от повече лечители.

Без име, без дата. Докато се взираше в листа, почти си представяше дивашката усмивка на момичето и бунтарството в очите й. С бележката си я подканваше да се впусне в неизвестното — предизвикваше я.

С несигурни ръце Ирен изсипа съдържанието на кесията.

Купчината златни монети заблещука на светлината и тя залитна назад, стоварвайки се в разнебитения стол до леглото си. Примигна. Примигна отново.

Сред златото лежеше и брошката, с която бе зърнала момичето. Масивният й рубин сякаш тлееше като жив въглен на светлината от свещите.

Ирен сложи ръка на устата си и погледа втрещено вратата, сетне тавана, а накрая върна очи към малкото състояние върху леглото си. И го наблюдава така дълго време.

Майка й твърдеше, че боговете били изчезнали. Но дали? Дали някой бог не я беше посетил тази вечер, преобразен в кожата на пребита млада жена? А може би далечният им шепот бе подтикнал тази непозната да тръгне по тъмната уличка? Никога нямаше да узнае. Вероятно така и трябваше да бъде.

За да стигнеш където трябва…

Дали идваше от боговете, от съдбата, или просто от щастливо съвпадение и добрината на непознат, това си беше дар. Истински дар. Светът я чакаше — широко отворен и готов за нея. Можеше да отиде в Антика, да постъпи в Торе Сесме, да се запъти, накъдето си пожелае.

Стига да имаше смелост.

Тя се усмихна.

Час по-късно никой не спря Ирен Тауърс, когато излезе от „Бялото прасе“, без да поглежда назад.

* * *

Измита и облечена в нова туника, Селена се качи на кораба час преди зазоряване. Чувстваше се куха и замаяна след безсънната нощ, но вината си беше нейна. Както и да е — можеше да си отспи през деня; да спи по целия път през Залива Оро до Пустинната земя. И трябваше да поспи, защото слезеше ли в Юрпа, я чакаше път през парещите, смъртоносни пясъци — поне седмица пустинен преход, преди да достигне до Немия господар и Крепостта на Тихите асасини.

Капитанът не й зададе въпроси, когато пъхна една сребърна монета в ръката му и слезе на долната палуба, следвайки насоките му, за да намери самостоятелната си каюта. Видеха ли качулката и оръжията й, моряците нямаше да я безпокоят. И макар че вече трябваше да внимава с парите, които й оставаха, несъмнено щеше да даде поне още една-две сребърни монети до края на пътешествието.

Селена въздъхна и влезе в каютата си — малка, но чиста, с илюминатор, разкриващ изглед към посивелия от зората залив. Заключи вратата и се стовари върху тясното легло. Беше се наситила на Иниш; нямаше намерение да гледа как се отдалечават от него.

На тръгване от странноприемницата подмина кибритената кутийка, която Ирен наричаше своя стая. Докато барманката превързваше ръката й, беше изучила с възмущение тесния килер, разнебитените мебели, тънките одеяла. И бездруго бе възнамерявала да й остави няколко монети — не се и съмняваше, че ханджията ще я накара да си плати за превръзките.

Ала като застана пред дървената врата на стаичката, докато момичето переше дрехите си в близката кухня, просто сърце не й даде да си тръгне, да забрави за начинаещата лечителка с кестенявозлатиста коса и карамелени очи, за житейските й неволи и беззащитността й. Вече бяха толкова много… — всички онези деца, на които Адарлан бе отнел всичко. Децата, които растяха като асасини и барманки, без истински дом, докато родните им кралства тънеха в разруха.

Магията я нямаше от толкова много години. А боговете бяха мъртви… или просто вече не даваха и пет пари за тях. Нещо обаче подръпваше настоятелно фина нишка дълбоко в стомаха й. Нишка от невидима мрежа. Селена реши и тя да я подръпне, поне колкото да провери докъде ще стигне движението.

Само за секунди написа бележката и изсипа повечето си монети от кесията. А сетне ги постави върху провисналата кушетка на Ирен.

На тръгване добави и рубинената брошка от Аробин. Макар че се запита дали момиче от опустошен Фенхароу би приело бижу с кралските цветове на Адарлан. И все пак с удоволствие се разделяше с нея и се надяваше Ирен да я продаде за състоянието, което струваше. Надяваше се бижуто на един асасин да плати за обучението на една лечителка.

Може би боговете я ръководеха. Или пък някоя сила, по-могъща от тях, недостижима за съзнанието на смъртните. А дали не го вършеше заради онова, в което тя самата никога нямаше да се превърне?

Ирен още переше окървавените си дрехи в кухнята, когато Селена се измъкна от стаята й, пое по коридора и напусна „Бялото прасе“.

Крачейки през мъгливите улици към порутеното пристанище, Селена се молеше Ирен Тауърс да не допусне грешката да сподели с някого за парите — особено с ханджията. Молеше се Ирен Тауърс да грабне живота си в ръце и да отплава към Антика, града от светли камъни. Молеше се някак след години Ирен Тауърс да се върне на този континент и поне мъничко да изцери съкрушения им свят.

Селена се усмихна в каютата си, настани се удобно в леглото, дръпна качулката върху очите си и кръстоса глезени. Когато корабът потегли през нефритовозеления залив, асасинът вече спеше дълбоко.