Сара Дж. Маас
Острието на асасина (15)

4

Ирен вкара момичето в стаята си под стълбището, защото се боеше, че избягалият наемник може да ги чака на горния етаж. А не й се гледаха повече битки, убийства и кръв, колкото и да бе навикнала на тях.

Освен това се боеше да остане насаме с непознатата в апартамента й.

Накара я да седне на провисналото легло и отиде да вземе две купи с вода и чисти превръзки, които Нолан несъмнено щеше да удържи от заплатата й. Но не я интересуваше. Странницата беше спасила живота й. Поне това можеше да стори за нея.

Като се върна в стаичката, едва не изпусна купите с гореща вода. Момичето беше свалило качулката, пелерината и туниката си.

Ирен не знаеше кой факт да отчете първо.

Този, че момичето бе младо — може би с две-три години по-малко от нея самата, но някак излъчваше зрялост.

Този, че беше красиво със своята златиста коса и сини очи, блеснали на светлината от свещите.

Или че лицето й щеше да е още по-красиво, ако не беше покрито с толкова много синини. Ужасяващи синини, дори около окото й, което несъмнено е било затворено от надуването в началото.

Момичето я гледаше… тихо и неподвижно като котка.

Ирен нямаше право да я разпитва. Не и след като младата жена пред нея беше умъртвила трима наемни войници за броени секунди. Макар и да я бяха изоставили, Ирен продължаваше да вярва в боговете; още ги имаше, още я наблюдаваха отнякъде. Вярваше, защото как иначе да си обясни подобно избавление? А мисълта, че можеше да се окаже сама срещу четиримата мъже — съвсем сама, — й се струваше непоносима, въпреки че толкова голяма част от живота й бе пропаднала така или иначе вече…

Ирен остави купите с вода на малката масичка до леглото, мъчейки се да удържи треперенето на ръцете си.

Момичето не продума, докато оглеждаше раната на бицепса й. Ръката й беше слаба, но твърда като камък от мускули. Цялото й тяло бе осеяно с белези — малки и големи. Не даде никакво обяснение за тях и Ирен остана с впечатлението, че ги носи със същата гордост, с която някои жени носеха най-изтънчените си бижута.

Едва ли беше на повече от седемнайсет, но… Но Адарлан бе принудил всички тях да пораснат бързо. Прекалено бързо.

Ирен започна да почиства раната и момичето изсъска тихо.

— Извинявай — рече бързо Ирен. — Прибавих някои противовъзпалителни билки. Трябваше да те предупредя.

Винаги си имаше запас от тях заедно с други видове, чието приложение познаваше от майка си. За всеки случай. Дори сега не можеше да подмине болен просяк на улицата и често се връщаше назад, чуеше ли кашлица.

— Търпяла съм и по-силна болка, повярвай ми.

— Вярвам ти — отвърна Ирен. Белезите и обезобразеното й лице говореха сами по себе си. И обясняваха качулката. Дали я слагаше от суета, или като предпазно средство? — Как се казваш?

— Не ти влиза в работата и няма значение.

Ирен прехапа езика си. Разбира се, че не й влизаше в работата. Момичето не се беше представило и на Нолан. Значи беше на някаква тайна мисия.

— Аз съм Ирен — заяви тя. — Ирен Тауърс.

Момичето кимна отнесено. Естествено, че не я интересуваше. Въпреки това попита:

— Какво прави дъщерята на лечителка в тоя скапан град?

Във въпроса й не се таеше нито добросърдечност, нито състрадание. Единствено безцеремонно, дори отегчено любопитство.

— Бях се запътила към лечителската академия на Антика, но парите ми свършиха тук. — Тя потопи парцала във водата, изстиска го и продължи да чисти повърхностната рана. — Хванах се на работа, за да изкарам пари за кораба, и… ами, така и не си тръгнах оттук. Вероятно защото… така е по-лесно. По-просто.

Момичето изсумтя.

— Това място? Определено е просто, но лесно? Аз бих предпочела да умра от глад по улиците на Антика, вместо да живея тук.

Лицето на Ирен пламна.

— Ами… аз…

Нямаше оправдание.

Очите на момичето се стрелнаха към нейните. Обточени бяха със златисто — смайващи. Дори с всичките тези синини беше пленителна. Като горски пожар или лятна буря, връхлетяла откъм Залива Оро.

— Нека те посъветвам нещо — подхвана с горчив глас момичето. — Приеми го като съвет от едно работещо момиче към друго. Животът не е лесен, където и да си. Ще взимаш решения, които смяташ за правилните, а след това ще страдаш заради тях. — Удивителните й очи просветнаха. — Така че, ако ще водиш окаян живот, по-добре иди да го водиш под сянката на Торе Сесме.

Образована и определено видяла свят, щом знаеше академията по име — и го произнесе както трябва.

Ирен сви рамене. Не смееше да зададе никой от десетките си въпроси. Вместо това смогна да каже:

— В момента така или иначе нямам пари да тръгна натам.

Думите й прозвучаха по-остро, отколкото бе възнамерявала — по-остро от разумното, като се имаше предвид колко смъртоносна беше събеседницата й. Дори не се помъчи да гадае какво точно работи — наемница беше най-мрачното предположение, което си позволи.

— Тогава ги открадни и тръгвай. Шефът ти заслужава да поопразниш кесията му.

Ирен се отдръпна.

— Не съм крадла.

Устните на момичето се извиха в палава усмивка.

— Ако искаш нещо, просто си го вземи.

Не беше като горски пожар — тя беше горски пожар. Гибелна и неукротима. И леко умопомрачена.

— Повечето хора вярват в това напоследък — осмели се да вметне Ирен. Като Адарлан. Като онези наемници. — Не бих желала да съм една от тях.

Усмивката на момичето посърна.

— Явно предпочиташ да си гниеш тук с чиста съвест?!

Ирен нямаше отговор, затова си замълча. Остави парцала и купата и извади малка кутийка с мехлем. Пазеше я за себе си, за случаите, когато се порежеше или одраскаше по време на работа, но раната не беше голяма, затова щеше да прежали малко от мехлема. Нанесе го възможно най-внимателно. Този път момичето не трепна. А след миг се поинтересува:

— Кога си загубила майка си?

— Преди повече от осем години.

Ирен не откъсна поглед от раната.

— Трудни времена за всеки лечител с магически способности на този континент, особено във Фенхароу. Кралят на Адарлан не пощади нито народа, нито кралското семейство.

Ирен вдигна очи. Горският пожар в погледа на момичето се беше превърнал в жарък син пламък. Какъв гняв — помисли си тя и изтръпна. — Какъв огнен гняв. Какво ли бе преживяла, за да изпитва подобна ярост?

Не я попита, естествено. Нито пък я разпита по какъв начин бе разбрала откъде е. Ирен съзнаваше, че златистата й кожа и кестенява коса вероятно бяха достатъчни белези, сочещи произхода й, ако лекият й акцент не я издадеше преди това.

— Ако успееш да постъпиш в Торе Сесме — продължи момичето, сякаш потопила гнева надълбоко в себе си, — какво ще правиш след това?

Ирен взе една от чистите превръзки и се зае да я увива около ръката на момичето. От години си мечтаеше за това, от години премисляше хиляди различни възможности, докато миеше мръсни чаши и метеше подове.

— Ще се върна. Нямам предвид тук, а на континента. Ще се върна във Фенхароу. Там има… има много хора, които се нуждаят от добри лечители.

Изрече тихо последните си думи. Все пак не бе сигурна дали момичето не подкрепяше краля на Адарлан, дали нямаше да я издаде пред малката градска стража за клевета срещу краля. Ставала бе свидетел на такива случаи. Прекалено много пъти.

Ала момичето надникна към вратата с импровизирания лост, който Ирен сама беше натъкмила, огледа килера, който тя наричаше свой дом, и износената пелерина, метната върху полуизгнилия стол до отсрещната стена, преди да върне погледа си към нея. През това време Ирен проучи лицето й. Като се имаше предвид с каква лекота смаза от бой онези наемници, човекът, който я беше подредил така, трябваше да е абсолютно страшилище.

— Наистина ли би се върнала на континента? В империята?

В гласа й прозираше толкова смълчана изненада, че Ирен се взря в очите й.

— Така е правилно — отговори тя.

Момичето не каза нищо и Ирен се захвана наново да превързва ръката й. Като приключи, пациентката й облече ризата и туниката си, изпробва движението на ръката си и стана. В тясната си стаичка Ирен се чувстваше много по-дребна от нея, макар и разликата помежду им да беше едва няколко сантиметра.

Момичето взе пелерината си и без да я наметне, тръгна към затворената врата.

— Мога да намеря нещо за лицето ти — изстреля Ирен.

Момичето спря с ръка на дръжката и надникна през рамо.

— Синините напомнят.

— За какво? И на кого?

Не биваше да любопитства, не биваше да я разпитва.

Младата жена се усмихна горчиво.

— На мен.

Ирен се замисли за белезите, които бе забелязала по тялото й, и се почуди дали и те не трябваше да й напомнят за нещо.

Непознатата пак се обърна към вратата, но отново спря.

— Независимо дали ще решиш да останеш, или да заминеш за Антика, да учиш в Торе Сесме и да се върнеш, за да спасиш света — подхвана тя, — вероятно ще ти е от полза да владееш поне малко самоотбрана.

Ирен надзърна към кинжалите на кръста й и меча, който дори не й се беше наложило да извади. Скъпоценните камъни, инкрустирани в дръжката му — истински скъпоценни камъни, проблясваха на светлината от свещите. Явно притежаваше несметни богатства, далеч повече, отколкото Ирен някога бе в състояние да си представи.

— Не мога да си позволя оръжия.

Момичето се изсмя.

— Ако научиш някои техники, няма и да ти потрябват.

* * *

Селена заведе барманката в задната уличка най-вече за да не събуди някого от другите гости на странноприемницата и да предизвика още едно меле. Не знаеше защо й предложи да я учи на самозащита. Последния път, когато се прави на учител, накрая буквално изяде боя.

Но барманката — Ирен — й се беше сторила толкова откровена в желанието си да помага на хората. Да бъде лечителка.

Торе Сесме — всеки достоен лечител знаеше за академията в Антика, където учеха най-добрите и най-даровитите, независимо от общественото им положение. Някога Селена си мечтаеше да живее в легендарните кремави кули на Торе, да броди по тесните, полегати улици на Антика, дивейки се на чудесата, донесени от нечувани земи. Това обаче беше отдавна. В един друг живот.

Определено не и сега. А ако Ирен останеше в този проклет град, несъмнено и други щяха да я нападат. Затова Селена стоеше редом до нея насред потъналата в мъгли уличка зад странноприемницата, ругаейки собствената си съвест.

Телата на тримата наемници още лежаха някъде в мъглата и Селена забеляза, че Ирен настръхва от звуците на щъкащи малки крачета и тихо писукане. Плъховете не губеха време.

Селена хвана китката на момичето и вдигна ръката й.

— Хората, обикновено мъжете, не нападат жени с борбен вид. Набелязват те, защото изглеждаш неспособна да се защитаваш, уязвима или състрадателна. В повечето случаи гледат да спипат жертвата си на място, където никой няма да ги безпокои.

Ирен я зяпаше с изцъклени очи и пребледняло лице на светлината на факлата, която Селена беше поставила на земята пред задната врата. Изглеждаше толкова беззащитна. Какво ли беше да не умееш да се отбраняваш? През тялото й пробяга тръпка, която нямаше нищо общо с плъховете, гризящи труповете на наемниците.

— Не им позволявай да те спипат на такова място — додаде Селена, повтаряйки уроците, усвоени от Бен, помощника на Аробин.

Научила се бе на самоотбрана още преди да се научи да атакува; да се бие с юмруци, преди да овладее оръжията.

— Съпротивлявай се поне толкова, колкото да ги убедиш, че не си струваш усилията. И вдигай възможно най-много шум. Не че в дупка като тази някой би си направил усилието да ти помогне. Затова трябва да се разкрещиш за пожар, не за изнасилване, кражба или нещо друго, от което страхливците ще предпочетат да се скрият. Ако с писъци не смогнеш да ги отблъснеш, може да пробваш да ги надхитриш. С някои от триковете, които ще ти покажа, падат като круши, с други само временно ще ги обезвредиш, но веднага щом те пуснат, най-важно е да си плюеш на петите. Разбра ли? Пуснат ли те, бягаш.

Все така ококорена, Ирен кимна. И не промени изражението си, докато Селена й показваше как да вади очи, как да бръкне с палци откъм външните ъгълчета на нечии очи, да ги извие така, че да проникнат зад очните ябълки и… е, нямаше как да довърши демонстрацията, понеже беше доста привързана към собствените си очни ябълки. Но Ирен схвана идеята след няколко изпълнения и приложи хватката идеално, когато Селена я нападна откъм гръб.

Сетне й показа как да дезориентира нападателя си с шамари по ушите, как да защипва горната вътрешна част на мъжко бедро толкова силно, че да предизвика вик на болка, коя част на ходилото е най-деликатна и подходяща за настъпване, къде е най-ефективно да удря с лакът (Ирен я блъсна толкова здраво в гърлото, че Селена се дави цяла минута.) След това я посъветва винаги да започва с удар в слабините.

А когато луната избледня и Селена се убеди, че Ирен може и да надвие някой нападател, урокът най-сетне приключи. Ирен като че ли стоеше по-уверено на мястото си, а лицето й гореше.

— Ако те погнат за пари — добави Селена, посочвайки рязко с брадичка към мястото, където лежаха безжизнените тела на наемниците, — хвърли каквито монети имаш възможно най-надалеч и хукни в обратната посока. Обикновено се спускат да гонят парите, а това ти дава шанс да се измъкнеш.

Ирен кимна.

— Ще трябва… ще трябва да науча и Джеса на всички тези неща.

Селена не знаеше, нито я интересуваше коя е Джеса, но отвърна:

— Отдаде ли ти се възможност, учи всяка жена, която благоволи да те изслуша.

Помежду им се спусна тишина. Имаше още толкова много за учене, толкова много опит, който да й предаде. Но утрото щеше да настъпи след два часа и вече трябваше да се връща в стаята си, макар и само за да стегне багажа си и да тръгне. Да тръгне не защото имаше такава заповед, нито защото се примиряваше с наказанието си, а… защото изпитваше нужда. Изпитваше потребност да достигне до Червената пустиня.

Дори само за да види къде ще я отведе Уирда. Просто не можеше да остане тук, да избяга в далечна земя, да се изплъзне на съдбата си. Не можеше да е като Ирен, жива сянка, изтъкана от загуби и потулени мечти. Не, щеше да продължи към Червената пустиня, да последва пътя си, накъдето и да я отведеше, колкото и да накърняваше гордостта й.

Ирен се покашля.

— А на теб… на теб налагало ли ти се е да използваш тези трикове? Не искам да нахалствам. Не е необходимо да ми отговаряш, ако…

— Използвала съм ги, да. Но не в точно такава ситуация. Обикновено… — Знаеше, че трябва да си замълчи, но добави: — Обикновено аз съм преследвачът.

За нейна изненада, Ирен просто кимна, макар и леко печално. Хрумна й, че в съюза им се съдържаше голяма доза ирония — асасинът и лечителката. Две противоположни страни на една и съща монета.

Ирен обви тялото си с ръце.

— Как да ти се отплатя за…?

Селена вдигна ръка. Уличката беше пуста, но ги усещаше, чуваше ги как се движат в мъглата, долавяше как плъховете се разпръскват. А около тях — пролуки тишина.

Срещна погледа на Ирен и стрелна очи към задната врата в безмълвна команда. Ирен се бе вцепенила и лицето й бледнееше. Упражненията бяха едно, но да ги приложи на практика, да ги използва наистина… барманката само щеше да й тежи. Селена кимна към вратата — това вече беше заповед.

Идваха поне петима — по двама от всеки край на уличката, за да ги приклещят, и един на пост откъм главната улица.

Ирен тъкмо беше влязла през задната врата, когато Селена извади меча си.