Сара Дж. Маас
Острието на асасина (14)

3

Богове. О, богове!

Ирен се задъха, когато момичето пристъпи към двамата оставащи наемници. Първият, който допреди малко я бе държал, се изсмя гръмко, но онзи до вратата само се изцъкли. Ирен заотстъпва предпазливо, много предпазливо.

— Ти ли уби хората ми? — попита водачът с вдигнато оръжие.

Младата жена завъртя единия от кинжалите си, хващайки го под нов ъгъл. Такъв, от който лесно щеше да промуши острието му през ребрата на врага… и право в сърцето му.

— Да кажем, че хората ти си получиха заслуженото.

Наемникът атакува, ала момичето предвиди хода му. Ирен знаеше, че трябва да избяга, да си плюе на петите, без да поглежда назад, но момичето беше въоръжено само с два кинжала, а войникът беше грамаден и…

Всичко свърши, преди да е започнало наистина. Наемникът нападна два пъти, но и двата пъти страховитите й кинжали посрещнаха меча му. После го повали с един бърз удар в главата. Светкавичен — и някак елегантен. Същински призрак в нощта.

Мъжът рухна на земята под непроницаемото одеяло на мъглата и Ирен опита да не се заслушва, когато момичето клекна над него.

Вместо това завъртя глава към войника до вратата, готова да предупреди спасителката си. Той обаче препускаше стремглаво надолу по уличката.

На Ирен й хрумна да стори същото, но в този момент странницата излезе от мъглата с чисти кинжали в ръце. Все още готова за битка.

— Моля те, не ме убивай — прошепна Ирен.

Щеше да се моли, да й даде всичко, което имаше, в замяна на безполезния си, пропилян живот.

Момичето просто се засмя тихо и отвърна:

— Защо си направих труда да те спасявам, ако сега трябва да те убия?

* * *

Селена не бе възнамерявала да спасява барманката.

Съвсем случайно беше забелязала четиримата наемни войници да скитат по улиците, видимо тръгнали да си търсят белята… също като нея. Проследи ги до задната уличка, където установи, че се гласят да наранят слугинята по непростим начин.

Боят приключи твърде бързо, за да й донесе някакво удовлетворение и да охлади страстите й. Ако изобщо можеше да се нарече бой.

Четвъртият се изплъзна, но не й се занимаваше да го гони, не и след като момичето пред нея трепереше от глава до пети. Селена имаше чувството, че ако хвърли един от кинжалите си по беглеца, само ще я накара да се разпищи. Или да припадне… което… би усложнило нещата.

Момичето, от своя страна, нито изпищя, нито припадна. Просто посочи с разтреперан пръст ръката на Селена.

— Ти… кървиш.

Селена надзърна свъсено към лъскавото петънце върху бицепса си.

— Май да.

Безразсъдна грешка. Плътната й туника бе попречила на острието да нанесе опасна рана, но все пак трябваше да я почисти. Щеше да зарасне до седмица. Тя понечи да се обърне към улицата, да си намери друго забавление, но момичето се обади отново:

— Мога да… да… да те превържа.

Идеше й да разтърси слугинята. Да я разтърси поради десет различни причини. Най-вече, защото трепереше от страх и беше напълно безполезна. И защото изобщо бе излязла в такава задънена уличка посред нощ. В момента не й се обмисляха всички останали причини — беше достатъчно бясна.

— И сама мога да се превържа — отговори тя и се запъти към вратата на кухните.

Още преди няколко дни беше проучила странноприемницата и околните сгради, затова сега можеше да се ориентира в тях дори със завързани очи.

— Само Силба знае какво е имало по онова острие — рече момичето и Селена спря на място.

Богинята на изцерението. В последно време малцина се занимаваха с това, освен ако не бяха…

— Аз… майка ми беше лечителка и ме е научила на това-онова — скалъпи момичето. — Бих могла да… да… Моля те, позволи ми да ти се издължа.

— Нямаше да ми дължиш нищо, ако беше поразсъдила малко.

Момичето се сепна, като че я беше ударила. А това я вбеси допълнително. Всичко я вбесяваше — този град, това кралство, този прокълнат свят.

— Извинявай — пророни барманката.

— Защо се извиняваш на мен? И изобщо защо се извиняваш? Тези мъже си го заслужаваха. Но ти е трябвало да внимаваш в такава нощ. Мога да се обзаложа, че си вкусила агресията във въздуха на оная проклета, мърлява кръчма.

Момичето обаче нямаше вина, наложи й се да си припомни. Нямаше вина, че не умее да се отбранява.

Тя зарови лице в дланите си и раменете й хлътнаха навътре. Селена очакваше всеки момент да избухне в ридания, да рухне.

Ала сълзите не дойдоха. Момичето просто си пое няколко дълбоки глътки въздух и отпусна ръце.

— Позволи ми да почистя ръката ти — повтори с глас, който прозвуча… някак различно. По-силно, по-ясно. — В противен случай може да я загубиш.

Промяната в поведението й, макар и лека, заинтригува Селена дотолкова, че да я последва обратно в странноприемницата.

Нямаше намерение да се занимава с трите тела в уличката. Нещо й подсказваше, че единствено плъховете и мършоядите на града щеше да ги е грижа за тях.