Сара Дж. Маас
Острието на асасина (12)

1

Младата чудачка беше отседнала в странноприемница „Бялото прасе“ преди два дни, а не говореше с никого, освен с Нолан, който още щом зърна хубавите й, тъмни като нощта дрехи, започна всячески да се старае да й угоди.

Даде й най-добрата стая в „Прасето“ — предвидена единствено за клиенти, които възнамеряваше да изстиска до последната пара̀ — и като че ли изобщо не се впечатли от тежката качулка на главата й, нито от всевъзможните оръжия, проблясващи по високото й, стройно тяло. Не и след като му метна някаква златна монета с небрежното движение на пъхнатите си в ръкавица пръсти. Пък и все пак носеше изящна златна брошка с рубин, голям колкото яйце на червеношийка.

Разбира се, Нолан не се страхуваше от никого, освен ако не се усъмнеше в платежоспособността му, ала дори и тогава по-скоро гневът и алчността надвиваха над страха.

Ирен Тауърс наблюдаваше жената от бара на пивницата. Следеше я с поглед най-вече защото странницата беше млада, без придружител и седеше на най-закътаната маса така неподвижно, че просто беше невъзможно да не я зяпнеш. Да не се зачудиш коя е.

Ирен още не бе зърнала лицето й, макар и от време на време да мярваше златистата плитка, прокрадваща се от дълбините на черната й качулка. Във всеки друг град странноприемница като „Бялото прасе“ вероятно би спадала към най-долнопробните заведения по отношение на лукс и чистота. Но тук, в Иниш, малкото пристанищно градче, което дори не присъстваше на повечето карти, нямаше друго, демонстриращо по-висока класа.

Ирен се взря в халбата, която миеше в момента, и опита да възпре погнусата си. Стараеше се да поддържа бара и пивницата чисти, да сервира на клиентите — повечето моряци, търговци или наемни войници, които често решаваха, че и тя е за продан — с усмивка на лице. Ала Нолан продължаваше да разрежда виното, да пере чаршафите само когато станеше невъзможно да отрече присъствието на бълхи и въшки по тях, а понякога използваше месо от най-долнокачествените сергии за ежедневната яхния.

Ирен работеше тук от година, единайсет месеца повече, отколкото бе планирала в началото, и ето че все още й се гадеше от „Бялото прасе“. Като се имаше предвид, че далеч не беше от най-гнусливите (заради което Нолан и Джеса настояваха тя да почиства най-отвратителните гадости, оставени от клиентите им), картината ставаше ясна.

Непознатата на задната маса вдигна глава и с пъхнатия си в кожената ръкавица пръст даде знак на Ирен да й донесе още една бира. За жена, която не изглеждаше на повече от двайсет, поглъщаше безбожни количества алкохол — вино, бира, изобщо каквото Нолан накараше Ирен да й занесе, но като че ли не губеше контрол над себе си. Не че би проличало под тежката й качулка. Последните две вечери просто се качи в стаята си с котешка стъпка, без да се препъва като повечето клиенти след последното питие.

Ирен побърза да налее бира в току-що подсушената халба и я сложи на подноса. Добави чаша вода и къшей хляб, тъй като момичето не беше докоснало яхнията, която й сервира за вечеря. Умница.

Ирен си проправи път през навалицата в кръчмата, избягвайки ръцете на доста похотливи пиячи. На половината път към задната маса срещна погледа на Нолан, седнал до входната врата. Той й кимна поощрително и почти олисялата му глава лъсна под смътната светлина. Не спирай да й носиш пиене. Нека ръси пари.

Ирен се удържа да не врътне очи, макар и само защото благодарение на Нолан не бродеше по калдъръмените улици на Иниш заедно с другите млади жени като нея. Преди година набитият й работодател й бе позволил да го убеди, че се нуждае от още един служител в пивницата, намираща се под стаите. Естествено, той се съгласи чак когато усети, че уговорката ще е в негова полза.

Ирен, едва на осемнайсет, беше отчаяна и на драго сърце прие да се труди срещу няколко медни монети и мизерна кушетка в килера под стълбището. Повечето й пари идваха от бакшиши, само дето Нолан прибираше половината от тях. Освен това Джеса, другата барманка, обикновено си взимаше две трети от остатъка, защото твърдеше, че все пак нейното хубаво лице карало мъжете да се разделят с парите си.

Бегъл поглед с ъгълчето на окото й тутакси й разкри въпросното хубаво лице заедно с прикрепеното към него тяло в скута на някакъв брадат моряк, където Джеса се кискаше, отмятайки кокетно гъстите си кестеняви къдри. Ирен въздъхна през носа си; не можеше да се оплаква, защото знаеше, че Джеса е любимката на Нолан, а тя самата нямаше къде другаде да отиде. Иниш беше родният й град, а „Бялото прасе“ — нейно убежище. Светът извън него й се струваше твърде голям, твърде изпълнен с разбити надежди и същите онези армии, които бяха унищожили и опожарили всичко, близко до сърцето й.

Щом достигна масата, странницата срещна погледа й.

— Донесох ти и малко вода и хляб — смотолеви Ирен вместо поздрав.

Остави бирата на масата, но за другите две неща се поколеба.

— Благодаря — беше едничкият отговор на непознатата.

Гласът й беше гърлен и сдържан — глас на възпитана, образована жена. Без всякакъв интерес към Ирен.

Не че имаше какво да привлече любопитството й — просто слугиня в рокля от грубо домашно платно, загрозяваща и бездруго възслабото й тяло. Като повечето си сънародници от Фенхароу, Ирен имаше златиста кожа, най-обикновена кестенява коса и бе средна на ръст. Гордееше се единствено с ярките си златистокафяви очи. Не че много хора ги зърваха. Ирен се стараеше да ги държи сведени през повечето време, за да не привлича опити за общуване и грешния вид внимание.

Накрая Ирен остави хляба и водата на масата и взе празната халба, лежаща в средата й. Любопитството й обаче надви и тя се осмели да надникне към черните дълбини под качулката. Само сенки, златисторуса плитка и малко светла кожа. А я тормозеха толкова много въпроси — купища въпроси. Коя си? Откъде идваш? Къде отиваш? Можеш ли да използваш всички тези оръжия?

Нолан наблюдаваше през цялото време, затова Ирен направи реверанс и тръгна обратно към бара през полето от опипващи ръце, крачейки със сведени очи и престорена, смътна усмивка на лице.

* * *

Селена Сардотиен седеше на масата си в отвратителната странноприемница и се чудеше как животът й се бе объркал толкова бързо.

Не можеше да понася Иниш. Не можеше да понася вонята на боклук и мръсотия, тежкото одеяло от мъгла, което обгръщаше града денонощно, второразредните търговци и наемници и окаяните му обитатели.

Никой тук не знаеше коя е, нито защо е дошла, никой не подозираше, че момичето под качулката е Селена Сардотиен, най-прочутият асасин в империята на Адарлан. Но така и трябваше. Не биваше да узнават коя е. Нищо че й оставаше малко повече от седмица до седемнайсетия й рожден ден.

Беше тук от два дни — два дни, прекарани или в противната й стая („апартамент“, бе имал наглостта да я нарече мазният ханджия), или долу, в пивницата, смърдяща на пот, изветряла бира и немити тела.

Ако имаше избор, отдавна щеше да си е тръгнала. Ала беше принудена да остане по заповед на господаря си Аробин Хамел, Крал на асасините. Винаги се бе гордяла с факта, че я наричаше своя наследница — развяваше го като знаме. Сега обаче… С това пътешествие я наказваше, задето бе осуетила сделката за търговия с роби между двама им с Господаря на пиратите от Залива на Черепа. Така че, ако не й се поемаше на рискован поход през Джунглата Богдано — дивата територия, свързваща континента с Пустинната земя, разполагаше единствено с възможността да преплава Залива Оро. А за целта трябваше да изчака тук, в тая дупка, някой кораб към Юрпа.

Селена въздъхна и отпи дълга глътка от бирата си. Едва не я изплю. Пълна гнусотия. Евтина до краен предел като всичко друго на това проклето място. Подобно на яхнията, която дори не смееше да вкуси. Месото в нея определено не беше от същество, годно за ядене. Е, май щеше да крета на хляб и меко сирене.

Тя се облегна назад в стола си и загледа как барманката с кестенявозлатистата коса си проправя път през лабиринта от маси и столове. Момичето ловко се изплъзваше на пошлите мъжки ръце, и то без дори да наклони подноса, който носеше над рамото си. Каква загуба бе присъствието й тук с тези пъргави крака, добро равновесие и интелигентни, пленителни очи. Определено не беше глупава. Селена бе забелязала как оглежда стаята и клиентите — как оглежда самата нея. Каква ли лична драма я бе принудила да работи тук?

Не че я интересуваше особено. Задаваше си тези въпроси главно за да прогони скуката. Вече беше изчела трите книги, които си мъкнеше от Рифтхолд, а в нито един от магазините на Иниш не се продаваха четива — само подправки, риба, старомодни дрехи и мореплавателско оборудване. И това ако беше пристанищен град! Но кралство Мелисанде преживяваше трудни времена през последните осем години и половина, откакто кралят на Адарлан превзе континента и пренасочи търговията през Ейлве, отклонявайки я от малкото източни пристанища на Мелисанде.

Като че ли целият свят се сблъскваше с тежки времена. Включително Селена.

Тя се пребори с внезапната нужда да докосне лицето си. Подуването след побоя на Аробин беше спаднало, но синините бяха там. Избягваше да надзърта в счупеното огледало над скрина в стаята си, понеже знаеше какво ще види там: лилавеещи синьо-жълти петна по скулите си, жестоко насинено око и още незараснала цепната устна.

Всичко това й напомняше за постъпката на Аробин след завръщането й от Залива на Черепа — не й позволяваше да забрави как го е предала, избавяйки двеста роби от ужасна участ. И макар да бе превърнала Господаря на пиратите в свой върл враг и безспорно да беше съсипала взаимоотношенията си с Аробин, вярваше в правотата на постъпката си. Беше си струвало; винаги щеше да си струва.

Въпреки че понякога гневът я заслепяваше, пречеше й да мисли. Въпреки че се бе сбила не веднъж, не два пъти, а цели три пъти през първите две седмици на пътешествието си от Рифтхолд до Червената пустиня. Да, единия път я провокираха: мъжът, с когото играеше карти в поредната кръчма, се пробва да я измами. Но другите два случая…

Нямаше как да отрича: неизменно си търсеше повод за сбиване. Без ножове и други оръжия. Само с юмруци и ритници. Вероятно трябваше да я гризе съвестта за всички счупени носове и челюсти, за купищата тела в безсъзнание, които зарязваше след себе си. Но не изпитваше подобно нещо.

Не успяваше да събуди съвестта си, защото поне в малкото моменти, в които се биеше, се чувстваше себе си отново. Усещаше се като най-великия асасин на Адарлан, наследницата на Аробин Хамел.

Нищо че опонентите й бяха пияници и необучени бойци; нищо че не постъпваше правилно.

Барманката стигна невредима до бара си и Селена плъзна очи из пивницата. Ханджията продължаваше да я наблюдава също както през последните два дни, чудейки се как да изстиска още повече пари от портмонето й. Наблюдаваха я и още няколко души. Едните разпозна от предишните вечери, но имаше и нови лица, които бързо премери с поглед. Страхът или късметът ги бяха опазили от нея досега?

Дори не се мъчеше да крие, че носи пари. Дрехите и оръжията й също подсказваха, че е заможна. Рубинената брошка направо й просеше белята — всъщност я носеше, за да си намери белята. Беше подарък за шестнайсетия й рожден ден от Аробин и всъщност се надяваше някой да опита да я открадне. Ако беше достатъчно добър, може би щеше да му позволи. Така че беше единствено въпрос на време, преди някой да се пробва да го стори.

И преди да реши, че й е писнало да се бие само с юмруци и ритници. Надникна към меча до себе си, острието му проблесна на смътната светлина в пивницата.

Призори заминаваше, отплаваше към Пустинната земя, откъдето щеше да започне прехода си към Червената пустиня и Немия господар на Тихите асасини, при когото трябваше да се обучава цял месец като допълнително наказание за предателството си към Аробин. Всъщност обаче бе започнала да се замисля дали изобщо да стига до Червената пустиня.

Съблазнителна идея. Можеше да се качи на кораб за другаде — за Южния континент например, и там да започне нов живот. Можеше да захвърли зад гърба си Аробин, Гилдията на асасините, Рифтхолд и цялата проклета империя на Адарлан. И почти нищо не я спираше, освен чувството, че Аробин ще я издири, където и да се скриеше. И че Сам… не знаеше какво се бе случило с нейния събрат асасин в нощта, когато всичко отиде по дяволите. Въпреки това мисълта за неизвестността продължаваше да я примамва, а бесният й гняв я тласкаше да се отърве от последните окови на Аробин и да отплава към място, където да установи своя собствена Гилдия на асасините. Щеше да е толкова, толкова лесно.

Но дори да решеше да не се качва на утрешния кораб за Юрпа, а вместо това да поеме към Южния континент, пред нея пак се очертаваше една последна нощ в тази противна странноприемница. Поредната безсънна нощ, в която гневът щеше да реве в ушите й, гърчейки се в нея.

Ако притежаваше поне малко здрав разум, ако можеше да разсъждава трезво, щеше да избягва всякакви сблъсъци тази нощ и да напусне Иниш спокойно, накъдето и да я отвееше вятърът след това.

Само че не усещаше у себе си нито здрав разум, нито трезва мисъл — не и след часовете, прекарани в пивницата… когато въздухът между четирите стени сякаш се превърна в нещо гладно, стръвно, виещо за кръв.