Сара Дж. Маас
Острието на асасина (11)

10

— Мръднеш ли, ще ти разпоря гърлото — изсъска Ролф.

Със свободната си ръка капитанът извади кинжала й от ножницата му и го захвърли в храсталака. После взе и меча й.

— Защо просто не ме убиеш още сега?

Смехът му погъделичка ухото й.

— Защото искам да се наслаждавам колкото може повече време на смъртта ти.

Тя не откъсваше очи от срутената кула и прахоляка, който още се виеше край поразеното място. Възможно ли беше Сам да е оцелял?

— Знаеш ли колко ми струва опитът ти да се направиш на героиня? — Ролф притисна острието към врата й и кожата й се сцепи с остра болка. — Двеста роби, плюс два кораба, плюс седемте на пристанището, които повреди, плюс незнайно колко животи.

Тя изсумтя.

— Не забравяй и бирата от снощи.

Ролф премести острието, впивайки го още по-надълбоко в кожата й, и Селена подскочи неволно.

— И за това ще си платиш с плът, не се безпокой.

— Как ме намери?

Трябваше й време. Някакъв план. Допуснеше ли грешка, щеше да си плати с прерязано гърло.

— Знаех, че ще последваш Сам. Щом толкова държиш да освободиш робите, няма начин да изоставиш партньора си. Но май позакъсня.

В гъстата джунгла крясъците на птици и диви зверове бавно започваха да се завръщат. Наблюдателницата обаче продължаваше да тъне в тишина, нарушавана единствено от съскането на рухващ камък.

— Сега ще дойдеш с мен — обяви Ролф. — А след като приключа с теб, ще извикам господаря ти да пристигне и да си вземе каквото е останало.

Ролф я завъртя към града, а Селена това и чакаше.

Блъсна го с гръб в гърдите и преметна крак зад неговия. Ролф се препъна и тя пъхна ръка между врата си и кинжала му тъкмо когато капитанът си спомни обещанието си да й пререже гърлото.

От дланта й шурна кръв по туниката й, но тя преглътна болката и го цапардоса с лакът в корема, изкарвайки въздуха му. Ролф се преви, а тя посрещна лицето му с коляно. От носа му се чу тихо изхрущяване. Като го хвърли на земята, по крачола й имаше кръв — неговата кръв.

Тя грабна падналия му кинжал, а Господарят на пиратите се пресегна за меча си. Успя да се поизправи на колене и скочи към нея, но Селена настъпи тежко меча му и той издрънча на земята. Ролф вдигна глава тъкмо когато му връхлиташе отново, поваляйки го по гръб. Тя го възседна и опря собствения му кинжал в гърлото му.

— Е, май не се получи както очакваше, а? — попита го и се ослуша за наближаващи пирати.

Животните в джунглата продължаваха да кряскат и да писукат, насекомите не спираха да жужат. Двамата бяха сами. Повечето пирати вероятно още се млатеха в града.

С пулсираща и кървяща ръка Селена сграбчи яката на туниката му и приближи главата му до своята.

— И така — подхвана и самодоволната й усмивка се разшири при вида на окървавения му нос. — Ето какво ще стане сега. — Тя пусна яката му и извади два листа от туниката си. Болката в дланта й почти я беше накарала да забрави раната от кръчмата, която още загатваше за себе си смътно. — Ще подпишеш тези писма и ще ги подпечаташ.

— Отказвам — процеди Ролф.

— Та ти дори не знаеш какво съдържат. — Тя притисна върха на кинжала към задъханото му гърло. — Позволи ми да обясня: едното е до господаря ми. В него пише, че сделката се отменя и няма да му изпращаш роби, както и че ако го хванеш да подписва такъв договор с другиго, ще го нападнеш с цялата си армада.

Ролф се задави.

— Ти си побъркана.

— Възможно — отвърна тя. — Но чакай, има и още. — Тя взе второто писмо. — Това… това го написах от твое име. Постарах се да звучи с твоя глас, но прощавай, ако стилът му е малко по-изтънчен от твоя собствен. — Ролф се загърчи, но тя притисна върха на кинжала по-надълбоко в кожата му и той престана. — В общи линии — въздъхна драматично Селена — тук пише, че ти, капитан Ролф, носителят на легендарната татуировка с магическа карта, повече никога, никога няма да продадеш нито един роб. И ако разбереш, че някой пират е търгувал с роби, или дори че ги е транспортирал, собственоръчно ще го обесиш, изгориш или удавиш. И че отсега насетне Заливът на Черепа е убежище за всички роби, бягащи от Адарлан.

Ролф направо изпускаше пара през ушите.

— Няма да подпиша нито едното, глупачке такава. Не знаеш ли с кого си имаш работа?

— Хубаво — съгласи се тя, нагласявайки острието под ъгъл, по-удобен за пробождане. — Така или иначе, запаметих подписа ти, докато чакахме в кабинета ти първия ден. Лесно ще го фалшифицирам. А що се отнася до пръстена ти с печа… — Тя извади още нещо от джоба си. — Взех го от кабинета ти още първия ден, в случай че ми потрябва. Много предвидливо от моя страна. — Ролф простена, когато гранатовият пръстен просветна в свободната й ръка. — Хрумна ми, като се върна в града, да кажа на другарчетата ти, че си решил да отплаваш подир робите бегълци и ще се върнеш… знам ли… след шест месеца? Или пък година? Достатъчно дълго, че да не забележат гроба, който ще ти изкопая ей тук, край пътя. Все пак вече видя лицето ми и се налага да те убия. Но хайде, приеми го като услуга. И обещание, че ако не изпълняваш заповедите ми, ще променя решението си да те пощадя.

Ролф присви очи насреща й.

— Защо?

— Ще трябва да поясниш.

Той пое глътка въздух.

— Защо си правиш труда заради някакви си роби?

— Защото, ако ние не се застъпим за тях, кой тогава? — Тя извади писалка от джоба си. — Подпиши писмата.

Ролф вирна вежда.

— И откъде ще си сигурна, че спазвам обещанието си?

Тя свали кинжала от гърлото му и отметна един кичур от тъмната му коса с острието.

— Имам си източници. И ако чуя, че търгуваш с роби, където и да се скриеш, колкото и надалеч да избягаш, ще те намеря. Вече втори път те надвивам. Третия път няма да съм толкова милостива. Кълна се в името си. Почти на седемнайсет съм и вече ти сритвам задника, представи си колко ще съм добра след няколко години. — Тя поклати глава. — Не ти трябва да изпробваш уменията ми сега, камо ли тогава.

Ролф впи поглед в нея за няколко секунди.

— Ако отново стъпиш на моя земя, ще платиш с живота си. — След кратка пауза додаде: — Боговете да са му на помощ на Аробин. — Сетне взе писалката. — Да имаш други искания?

Тя го освободи, но не прибра кинжала.

— Всъщност да — отвърна му. — Много ще съм ти благодарна за един кораб.

Ролф само я изгледа лошо и грабна писмата.

* * *

Когато Господарят на пиратите подписа, подпечата и й предаде двата документа, Селена си позволи отново да го прати в несвяст. Два бързи удара в правилните точки по врата му, и щеше да е в безсъзнание достатъчно дълго, че да си свърши работата: да намери Сам.

Тя хукна нагоре по полуразрушеното стълбище на кулата, прескачайки трупове на пирати и каменни късове, без да спре, докато не се натъкна на премазаните тела на дузината пирати, нападнали Сам, и на останките от катапултите. Кръв, кости, размазани парчета плът, върху които се стараеше да не задържа очи…

— Сам! — изкрещя, подхлъзвайки се на раздробени каменни остатъци. Отмести една дъска от пътя си и проучи площадката за следа от него. — Сам!

Ръката й отново кървеше и от нея се процеждаха червени дири по всяка отломка от камък, дърво и метал, която преобръщаше, за да го търси. Къде беше потънал?!

Действаха по неин план. Ако някой от двама им трябваше да умре, то това беше тя. Не Сам.

Достигна втория катапулт, прекършен надве от голям къс рухнала стена. Тук го беше видяла за последно. Каменна плоча стърчеше от дупката, която беше пробила, сгромолясвайки се върху площадката. Беше толкова голяма, че като нищо можеше да е премазала някого.

Тя се хвърли върху нея и се зае да я избутва. Краката й се плъзгаха по камъка, но плочата не помръдваше.

Пръхтейки от напъна, Селена натисна още по-силно. Плочата обаче си оставаше непоклатима.

Тя изруга и заби юмрук в сивата й повърхност. Ранената й длан възропта и острата болка сякаш прекърши нещо в нея; тя заблъска камъка отново и отново, стиснала челюсти, за да задържи напиращия в гърлото й писък.

— Не знам защо, но ми се струва, че с нерви няма да преместиш тая канара — обади се глас зад нея и Селена се завъртя.

В другия край на площадката стоеше Сам. Беше покрит от глава до пети в сив прахоляк и на челото му имаше кървава рана, но…

Тя вирна брадичка.

— Не чуваш ли, че те викам?

Той сви рамене и тръгна с лежерна крачка към нея.

— Сметнах, че може да почакаш няколко минути, след като сам спасих положението.

И вдигна покритите си в пепел вежди.

— Ама че герой. — Тя махна към рухналата кула. — Крайно немарлива работа.

Сам се усмихна и зората позлати кафявите му очи. Толкова типично негово изражение: палавият блясък в очите, леката нотка на раздразнение, добротата, която винаги, винаги щеше да го отличава като по-добър човек от нея.

Преди да е осъзнала какво прави, Селена го прегърна силно.

Сам се вцепени, но след миг и той я прегърна. Селена вдиша миризмата му — на пот, на прахоляк и камък, металическия дъх на кръвта му… Той отпусна буза върху главата й. Селена не си спомняше — изобщо не можеше да си спомни — кога за последно някой я беше прегръщал. Всъщност… преди година. Тогава Бен я беше прегърнал, след като се беше върнала от една мисия с два часа закъснение и изкълчен глезен. Беше го разтревожила, а като се имаше предвид колко малко оставаше да я пленят кралските стражи, и тя самата беше леко поуплашена.

Ала прегръдката със Сам й се струваше някак различна. Сякаш й се искаше да се сгуши в топлината му, сякаш поне за миг нямаше нужда да се тревожи за нещо и някого.

— Сам — пророни до гърдите му.

— Хмм?

Тя се откъсна от него, измъквайки се от прегръдката му.

— Ако някога кажеш на някого, че съм те прегърнала… ще те изкормя.

Той се опули насреща й, сетне отметна глава назад и прихна в смях. Смя се, докато гърлото му не се задръсти с прахоляк, от който се разкашля. Тя го остави да се поизмъчи, тъй като не намираше нищо смешно в цялата ситуация.

Щом смогна да си поеме дъх, Сам се покашля наново.

— Хайде, Сардотиен — рече той и преметна ръка през раменете й. — Ако си приключила с освобождаването на роби и рушенето на пиратски градове, май е време да си вървим у дома.

Селена го изгледа косо и се ухили.