Сара Дж. Маас
Острието на асасина (10)

9

Улицата се спускаше стръмно надолу, предлагайки ясен изглед към двата кораба с роби, все още закотвени в залива. И към трошащата мачти верига, намираща се недалеч от тях. За жалост, от този ъгъл и Ролф виждаше същото като Селена.

Небето започваше да се обагря в светлосиво. Зората.

Селена се поклони на капитана.

— Предпочитам да не си цапам ръцете в тая касапница.

Ролф беше свил устни в тънка черта.

— Странно, като се има предвид, че ти спъна мъжа, който започна боя.

Сам впери взор в нея. Беше го направила съвсем дискретно, дявол да го вземе!

Ролф извади меча си и драконовите очи на дръжката му засияха под проясняващото се небе.

— Странно е и че от дни се точиш на бой, а реши да се изнижеш тъкмо когато всички са заети именно с това.

Сам вдигна ръце.

— Не искаме неприятности.

Ролф се изкикоти — гърлен, мрачен звук.

— Ти може и да не искаш, Сам Кортланд, но тя иска. — Ролф пристъпи към нея, полюшвайки меча си от едната страна на тялото си. — Търси си белята още от мига, в който стъпи тук. Какво беше намислила? Да откраднеш съкровищата ни? Или пък информация?

С ъгълчето на окото си Селена мярна леко раздвижване на пристанището. Като птици, разперващи криле, по два реда гребла изскочиха от двете им страни. Готвеха се да потеглят. А веригата още беше вдигната.

Не поглеждай, не поглеждай, не поглеждай…

Ала Ролф надзърна и Селена притаи дъх, докато очите му обхождаха корабите.

Сам се напрегна до нея и сви леко колене.

— Ще те убия, Селена Сардотиен — процеди Ролф.

Съвсем искрено.

Тя стисна още по-здраво дръжката на меча си, а Ролф отвори уста и напълни дробовете си с въздух, готов да извика.

Селена откликна светкавично и стори единственото нещо, с което й хрумна, че може да отвлече вниманието му.

Маската й изтрополи на калдъръма, а качулката се свлече от главата й. Златистата й коса засия на бледата светлина.

Ролф застина.

— Ти… Ти си… Що за номера ми играеш?

Зад тях греблата се задвижиха, разпенвайки водата, и корабите се обърнаха към веригата — към свободата отвъд нея.

— Върви — прошепна тя на Сам. — Веднага.

Той просто кимна и препусна надолу по склона.

Останала насаме с Ролф, Селена вдигна меча си.

— Селена Сардотиен на вашите услуги.

Пиратът продължаваше да се взира в нея с пребледняло от ярост лице.

— Как дръзваш да ме мамиш?

Тя му се поклони театрално.

— Нищо подобно. Казах ти, че съм красива.

Преди да е успяла да го спре, Ролф изкрещя:

— Крадци! Крадат корабите ни! Всички по лодките! Към наблюдателницата!

Наоколо избухнаха нечовешки ревове и Селена се молеше Сам да стигне кулата, преди пиратите да докопат него самия.

После закрачи в кръг около Господаря на пиратите. Той от своя страна закрачи в кръг около нея. Изобщо не изглеждаше пиян.

— На колко години си?

Всяка от стъпките му беше внимателно премерена, но й направи впечатление, че умишлено излага само лявата си страна към нея.

— На шестнайсет — отвърна тя, ала този път не с онзи дълбок, гърлен глас.

Ролф изруга.

— Аробин ми изпраща шестнайсетгодишна посредница?

— Изпраща ти най-добрия си човек. Трябва да си поласкан.

Капитанът изръмжа и се хвърли в атака.

Тя отскочи ловко назад и блокира с меча си удара, насочен към врата й. Нямаше нужда да го убива веднага, а просто да го позанимае достатъчно дълго, че да му попречи да организира хората си. И да стигне до корабите. Трябваше да спечели на Сам нужното време да обезвреди веригата и катапултите. Корабите вече потегляха към устието на залива.

Ролф наново й се нахвърли и тя му позволи да удари два пъти меча й, а от третия удар се изплъзна и блъсна капитана с тяло. Нападна го с ритник, но той отстъпи назад. Възползвайки се от възможността, Селена извади дългия си ловен нож и замахна с него към гърдите му. Острието й нарочно не пусна кръв, а само разсече финия син плат на туниката му.

Ролф залитна към стената на сградата зад него, но успя да запази равновесие и избегна удар, който щеше да му коства главата. Вибрациите от сблъсъка на меча й с каменната стена ужилиха ръката й, но пръстите й не пуснаха дръжката му.

— Какво си беше наумила, а? — попита задъхано Ролф, надвиквайки шумния устрем на пиратите към пристанището. — Да отвлечеш робите ми и да си присвоиш цялата печалба?

Тя се изсмя и отстъпи надясно, а с кинжала си замахна към незащитената му лява страна. За нейна изненада, Ролф парира и двата хода с ловко и уверено движение.

— Да ги освободя — отговори Селена.

Отвъд веригата, отвъд устието на залива светлината на прииждащата зора започваше да багри облаците на хоризонта.

— Глупачка — изплю Ролф и този път финтира толкова умело, че дори Селена не можа да избегне срещата на меча му с ръката си.

Топла кръв се просмука през черната й туника. Тя изсъска от болка и отскочи няколко крачки назад. Грешка по невнимание.

— Да не си въобразяваш, че освобождаването на двеста роби ще промени нещо? — Той ритна една бутилка от алкохол към нея. Тя я отблъсна с плоската страна на меча си и движението прониза дясната й ръка с остра болка. Зад нея стъклото се пръсна на парчета. — На континента има хиляди роби. Да не хукнеш да освобождаваш и онези в Калакула и Ендовиер?

Зад него равномерните движения на греблата водеха корабите към веригата. Сам трябваше да побърза.

Ролф поклати глава.

— Наивно момиче. Ако аз не те убия, то господарят ти ще свърши тази работа.

Без да го удостои с предупреждение, Селена атакува. Шмугна се светкавично покрай него, завъртайки се в последния момент, и Ролф дори не успя да се обърне, преди да го блъсне в тила с дръжката на меча си.

Господарят на пиратите се свлече върху калната улица точно в момента, в който тайфа окървавени, мърляви пирати изникна иззад ъгъла. Селена имаше време само колкото да вдигне качулката върху главата си с надеждата сенките да прикрият достатъчно от лицето й, а после побягна.

* * *

Не й беше трудно да се измъкне на група пийнали, подивели от бойна злоба пирати. Поводи ги по няколко криволичещи улички, после им се изплъзна. Въпреки това раната на ръката й я бавеше значително, докато препускаше към наблюдателницата. Сам беше доста по-напред. Затова и единствено от него зависеше да свали веригата.

По пристанището се лутаха бесни пирати, търсещи годни лодки. А тя точно с това се беше заела в края на снощната си мисия: да извади от строя щурвалите на всички кораби, включително този на Ролф — „Морският дракон“, който, откровено казано, направо си заслужаваше издевателството, като се имаше предвид колко зле охраняван беше. Но въпреки щетите някои пирати успяха да намерят здрави гребни лодки и се натовариха в тях, размахвайки мечове, ножове и брадви с люти викове. Порутените сгради се размиваха пред очите й, докато хвърчеше към наблюдателницата. Дъхът раздираше гърлото й и безсънната нощ започваше да си казва думата, но за късмет, повечето пирати бяха твърде заети да оплакват съсипаните си лодки, че да я забележат.

Робите продължаваха да гребат към веригата, сякаш бяха гонени от всички демони на ада.

Селена препусна към края на града. Сам търчеше далеч пред нея по широкия, полегат път, преследван от тумба пирати. Раната на ръката й пулсираше болезнено, но тя си наложи да не забавя крачка.

Сам разполагаше с броени минути да свали Коработрошача, в противен случай корабите с роби щяха да се разбият в него. Дори да успееха да спрат преди това, пиратите ги настигаха с толкова много лодки, че несъмнено щяха да ги надвият. А и носеха оръжия. Робите за сметка на това нямаха почти никакви, с изключение на онези, които бяха останали по корабите. Това, че някои от тях бяха воини и бунтовници, нямаше да е от значение.

Някакво раздвижване привлече погледа й към полурухналата наблюдателница. Просветна стомана — Сам препускаше нагоре по стълбището, виещо се около кулата.

Двама пирати се спуснаха надолу по стълбите с вдигнати мечове. Той се изплъзна на единия и го повали със светкавичен удар в гръбнака. Още преди първият да е паднал, острието на Сам прониза другия в корема.

Но тепърва трябваше да обезвреди и Коработрошача, и двата катапулта, и…

И дузината пирати, които вече достигаха кулата.

Селена изруга. Още беше твърде далеч. Нямаше начин да се добере навреме до веригата — корабите щяха да се забият в нея, преди да я стигне.

Преглътна болката в ръката си, съсредоточи се в дишането си и продължи да бяга, без да отделя очи от наблюдателницата. Сам, все още миниатюрна фигурка в далечината, достигна върха й и откритата каменна площадка, където се намираше лостът за спускане и вдигане на веригата. Дори от такова разстояние си личеше, че е великански. И докато Сам се въртеше трескаво около него, блъскайки където свари, хвърляйки се върху огромното съоръжение, и двамата осъзнаха ужасяващата истина, едничкото недогледано нещо в плана й: веригата беше прекалено тежка, за да я помръдне сам човек.

Корабите с роби вече бяха близо. Толкова близо, че нямаше начин… нямаше начин да спрат.

Щяха да загинат.

Но въпреки това продължаваха да гребат.

Дузината пирати вече се изкачваха по стълбите. Сам беше обучен да се бие с много нападатели наведнъж, но дузина пирати… Проклети да са Ролф и хората му, задето я забавиха!

Сам надникна към стълбището. И той знаеше за пиратите.

Оставаше й само половин километър до кулата и вече виждаше всичко с влудяваща яснота. Сам стоеше на върха й. На етажа под него, разположени върху щръкнала над морето платформа, се забелязваха двата катапулта. А в залива двата кораба набираха скорост. Към свободата или към смъртта.

Сам скочи на долното ниво и Селена залитна с крачка назад, като го видя как се хвърля върху въртящата се платформа на единия катапулт и я тласка, тласка, тласка, докато не се задвижи — не към морето, а към самата кула, към мястото в каменната й стена, където бе закачена веригата.

Селена загледа втрещено как той насочва катапулта. В стрелковото му рамо вече беше зареден голям камък, а под ярката светлина на изгряващото слънце се мяркаше и обтегнатото въже, което го държеше.

Пиратите почти достигаха нивото на катапултите. Двата кораба гребяха все по-бързо и по-бързо, вече толкова близо до веригата, че сянката й надвисваше над тях.

Селена вдиша ужасено през зъби — пиратите се изнизаха на каменната площадка, размахвайки оръжия.

Сам вдигна меча си. Светлината на изгрева запрати отблясък по острието му, ярко като звезда.

От устните й се изтръгна предупредителен вик, когато кинжалът на един от пиратите полетя към Сам.

Той стовари меча си върху въжето на катапулта, превивайки се надве. И оръдието изстреля снаряда си толкова светкавично, че очите й едва проследиха движението му. Огромната скала улучи целта си и се разхвърчаха камък, дърво и метал. Тя самата сякаш избухна в облак от прах.

С трясък, който прокънтя из целия залив, веригата се срути, повличайки със себе си част от кулата — заедно с площадката, където за последно бе зърнала Сам.

Най-сетне, достигнала наблюдателницата, Селена спря да погледа как белите платна на корабите с робите се разгръщат, позлатени от изгрева.

Вятърът ги изду и корабите излетяха скорострелно от устието на залива право към открития океан. Докато пиратите поправеха корабите си, робите вече щяха да са твърде далеч.

Селена отправи молитва към небесата да открият безопасен пристан и тихите й думи полетяха на крилете на вятъра.

Голямо парче камък се стовари близо до нея. Сърцето й подскочи. Сам.

Не можеше да е мъртъв. Нямаше как да са го убили нито летящият кинжал, нито дузината пирати, нито катапултът. Не, Сам не беше толкова глупав, че да позволи да го убият. Направо щеше… щеше… Щеше да го удуши, ако беше мъртъв.

Тя извади меча си, без да обръща внимание на болката в ръката си, и понечи да хукне към полуразрушената кула, но спря намясто, когато някой опря нож във врата й.

— Не бързай толкова — прошепна в ухото й Ролф.