Сара Дж. Маас
Острието на асасина (56)

Началото

Селена Сардотиен разбра, че наближават Солните мини, когато две седмици по-късно дърветата на Оуквалд отстъпиха пред сивкав, пресечен терен и на хоризонта се появиха остри зъбери, пронизващи небето. Лежеше на пода от съмване и вече беше повърнала веднъж. А сега не намираше сили да се изправи.

Далечни звуци — викове и смътно плющене на камшик.

Ендовиер.

Не беше готова.

Светлината стана по-ярка — излизаха от гората. А Селена се радваше, че Сам не е с нея, за да я види такава.

От гърлото й се изтръгна вопъл, толкова мощен, че притисна юмрук към устата си, за да не прихне в ридания.

Никога нямаше да е готова за това, за Ендовиер и света без Сам.

Лек ветрец проникна във фургона, отнасяйки миризмите от последните две седмици. Тялото й спря да трепери за миг. Познаваше този бриз.

Познаваше хладовития му дъх, нотките на бор и сняг; познаваше планините, от които се спускаше. Северняшки бриз, полъхът на Терасен.

Трябваше да стане.

Борове, сняг и спокойни, златни лета — град на светлина и музика в подножието на Еленови рога. Трябваше да стане, за да не се пречупи още преди да влезе в Ендовиер.

Фургонът забави темпото си, когато колелата му заподскачаха по неравния път. В далечината изплющя камшик.

— Името ми е Селена Сардотиен… — прошепна тя до пода, но устните й трепереха толкова силно, че секнаха думите й.

Някъде някой започна да крещи. Промяната в светлината й подсказа, че вероятно наближават голяма стена.

— Името ми е Селена Сардотиен… — опита отново.

Вдиша няколко пресекливи глътки въздух.

Лекият полъх се превърна във вятър и тя затвори очи, позволявайки му да отнесе пепелта на онзи мъртъв свят — на онова мъртво момиче. Докато не остана само нещо ново, нещо, все още сияещо в червено от ковашкото огнище.

Селена отвори очи.

Щеше да влезе в Ендовиер. Щеше да влезе в ада. Без да рухне.

Опря длани в пода и нагласи крака под себе си.

Още дишаше, дори след смъртта на Сам, дори след като кралят се беше заканил да я екзекутира. Щеше да оцелее и тук.

Селена се изправи, обърна лице към прозореца и погледна право към гигантската каменна стена, издигаща се пред фургона.

Щеше да скъта Сам в сърцето си като ярка светлинка, от която да черпи в най-тъмните си часове. Тогава щеше да й напомни какво бе чувството да си обичан, да знаеш, че светът ти поднася безброй възможности. Каквото и да й правеха, не можеха да й отнемат тази светлинка.

Нямаше да се пречупи.

И някой ден… някой ден, дори да се бореше до сетния си дъх, щеше да разбере кой я е предал така. Кой е предал Сам. Селена избърса сълзите си, докато фургонът навлизаше под сянката на тунела в стената. Бичове, писъци, дрънчене на вериги. Тя напрегна сетивата си, още отсега попивайки всяка подробност.

Изправи рамене. Изпъна гръб.

— Името ми е Селена Сардотиен — прошепна — и няма да се боя.

Фургонът мина през стената и спря.

Селена вдигна глава.

Някой отключи вратата на фургона и я отвори, изпълвайки вътрешността му със сивкава светлина. Стражите бяха просто силуети на яркия фон отвън. Тя им позволи да я хванат и да я извлекат от металния й затвор.

Няма да се боя.

Селена Сардотиен вдигна брадичка и влезе в Солните мини на Ендовиер.