Сара Дж. Маас
Острието на асасина (54)

12

Светът проблясваше пред очите й. Тъмница, гнила слама, студени камъни до бузата й, разговорите на стражите, хляб, сирене и вода. После стражите влязоха с насочени към нея арбалети и ръце върху дръжките на мечовете си. Незнайно как бяха минали два дни. Хвърлиха й парцал и кофа с вода. Трябвало да се почисти за процеса. Тя им се подчини. И не се съпротивлява, когато сложиха нови окови на китките и глезените й — такива, с които можеше да ходи. Поведоха я по тъмен, студен коридор, изпълнен с далечни стонове, след това и нагоре по стълбището. Слънцето грееше през железните решетки на един прозорец — ярко, ослепително, — докато изкачваха второ стълбище, а накрая се озоваха в стая от камък и лъснато дърво.

След малко усети гладката седалка на дървен стол под себе си. Главата продължаваше да я боли и местата, където хората на Фаран я бяха ударили, още пулсираха.

Стаята беше просторна, но с малко мебели. Бяха я бутнали в стол по средата й, на безопасно разстояние от солидната маса в далечния й край — на която с лице към нея седяха дванайсет мъже.

Не я интересуваше кои са, нито каква роля изпълняват. Но усещаше погледите им върху себе си. Всички в стаята — и мъжете на масата, и дузината стражи — я наблюдаваха.

Обесване или обезглавяване. Гърлото й се стегна.

Нямаше смисъл да се съпротивлява. Вече не.

Заслужаваше си го. Поради безброй причини. Не биваше да позволява на Сам да я убеди, че трябва да убие Фаран без нейно участие. Тя беше виновна за всичко и всичко започваше още от деня, когато пристигна в Залива на Черепа и реши да се противопостави на несправедливостта.

Една малка врата в дъното на стаята се отвори и мъжете зад масата станаха на крака.

Тежки ботуши затропаха по пода и стражите изправиха гърбове, отдавайки почест…

Кралят на Адарлан беше влязъл в стаята.

Нямаше да го поглежда. Да прави каквото ще с нея. Погледнеше ли го в очите, крехкото й равнодушие щеше да рухне. Предпочиташе да не чувства нищо, вместо да трепери пред него — касапина, унищожил толкова много от Ерилея. Да влезе в гроба безчувствена и замаяна, вместо с молби на уста.

Някой издърпа стола в центъра на масата. Мъжете около краля изчакаха първо той да седне, преди да заемат местата си отново.

После тишина.

Дървеният под беше толкова излъскан, че отразяваше железния полилей, висящ високо над главата й.

Дълбок кикот, като стържене на кост по камък. Дори без да го поглежда, усещаше внушителното му присъствие — мрака, витаещ около него.

— Първоначално отказвах да повярвам на слуховете — рече кралят, — но явно стражите не са лъгали за възрастта ти.

В дъното на съзнанието й замъждука лек импулс да покрие ушите си с длани, да се спаси от този противен глас.

— На колко години си?

Тя не отговори. Сам го нямаше вече. Каквото и да направеше — дори да се бореше, дори да беснееше, — нищо не можеше да промени този факт.

— Рурк Фаран ли си е поиграл с теб, или просто се инатиш?

Лицето на Фаран изплува в съзнанието й — хилеше й се кръвожадно, докато тя стоеше безпомощно пред него.

— Добре тогава — продължи кралят. Сред мъртвешката тишина в стаята се разнесе шумолене на листове. — Отричаш ли, че си Селена Сардотиен? Ако не проговориш, ще приема мълчанието ти за потвърждение, момиче.

Тя не отвори уста.

— В такъв случай прочетете обвиненията, съветник Ренсел.

Един от мъжете се прокашля.

— Селена Сардотиен, обвинена си в убийството на следните хора… — И той подхвана дългия списък на всички животи, които бе отнела. Бруталната история на момиче, спряло да съществува. Аробин открай време се стараеше светът да разбере за деянията й. Винаги пускаше слухове по тайните си канали, когато Селена Сардотиен плячкосаше поредната си жертва. А сега точно онова, което й бе давало правото да се нарича Асасинът на Адарлан, щеше да й донесе смъртна присъда. След края на списъка мъжът попита: — Отричаш ли някое от обвиненията?

Селена дишаше съвсем бавно.

— Момиче — рече леко пискливо съветникът, — ако не отговориш, приемаме, че не отричаш никое от обвиненията. Ясно ли ти е?

Не й се кимваше. И бездруго всичко беше приключило.

— В такъв случай ще обявя присъдата ти — изръмжа кралят.

Последва тиха размяна на думи, още шумолене на хартия и дискретно прокашляне. Отразената от пода светлина потрепна. Стражите в стаята не откъсваха погледи от нея, приготвили оръжията си.

Внезапно откъм масата проехтяха стъпки към нея и стражите я посочиха с върховете на мечовете си. Разпозна стъпките още преди кралят да доближи стола й.

— Погледни ме.

Тя задържа очи върху ботушите му.

— Погледни ме.

Вече нямаше значение. Беше унищожил толкова много от Ерилея — толкова много от нея самата, без дори да го подозира.

— Погледни ме.

Селена вдигна глава и погледна краля на Адарлан.

Кръвта се изцеди от лицето й. Черните му очи сякаш се готвеха да погълнат света; чертите му бяха груби, обрулени от времето. На кръста си носеше меч — меча, чието име всички знаеха, — а отгоре — изящна туника и кожено палто. На главата му нямаше корона.

Трябваше да се измъкне оттук, от него.

Да се измъкне.

— Последни молби, преди да обявя присъдата ти? — попита той, докато очите му проникваха през всяка защита, която бе усвоила през годините.

Още подушваше пушека, задушил цял Терасен преди девет години, подушваше горящата плът и чуваше безполезните писъци, докато кралят и армията му потъпкваха всяка съпротива, заличаваха и последните остатъци от магията. На каквото и да я беше учил Аробин, споменът за онези гибелни седмици на Терасен бе запечатан в кръвта й. Затова Селена просто се взираше в страшилището пред себе си.

След като и този път не получи отговор, кралят се завъртя на пета и се върна на масата.

Трябваше да избяга оттук. Да избяга завинаги. Дързък, наивен пламък лумна във вените й и отново я превърна в онова момиче — макар и само за миг.

— Имам една молба — заяви тя с пресипнал от дългото мълчание глас.

Кралят спря и надникна през рамо към нея.

Тя му отвърна с усмивка — свирепа, дивашка усмивка.

— Да приключваме по-бързо.

Предизвикателство, не молба. Съветниците на краля и стражите се размърдаха смаяно по местата си; някои си зашушукаха едни на други.

Кралят присви леко очи, а усмивката му беше най-ужасяващото нещо, което някога бе виждала.

— Хм — процеди той, обръщайки се отново към нея.

Пламъкът на дързостта й угасна.

— Ако търсиш лесна смърт, Селена Сардотиен, определено нямам намерение да удовлетворя желанието ти. Първо ще си получиш заслуженото.

Светът сякаш се заклатушка на ръба на острие, изплъзвайки се от ръцете й.

— Селена Сардотиен, осъждам те на девет доживотни присъди в Солните мини на Ендовиер.

Кръвта й се вледени. Съветниците се спогледаха. Очевидно не бяха обсъждали този вариант.

— Съпровождам присъдата ти със заповед да те държат жива възможно най-дълго, за да се насладиш пълно на специалния вид агония, която предлага Ендовиер.

Ендовиер.

Кралят отново й обърна гръб.

Ендовиер.

Той нареди да я качат на първия фургон към солниците и стаята изведнъж се превърна в кошер. Няколко арбалета се насочиха към нея и двама стража я извлякоха през вратата.

Ендовиер.

Хвърлиха я в тъмната килия за минути, часове или цял ден. После стражите отново я изтътриха нагоре по стълбището, извеждайки я под ослепителното слънце.

Ендовиер.

Нови окови стиснаха китките и глезените й. После — мрачната вътрешност на затворнически фургон. Завъртане на множество ключалки, конски копита пред фургона и много други около него.

През малкото прозорче високо на вратата се виждаше столицата, познатите улици, хората, надничащи към фургона, и конната стража около него, без да се замислят кой е вътре. Златният купол на Кралския театър в далечината, соленият мирис на речния бриз, покривите със смарагдови керемиди и белите каменни стени на сградите.

Всичко минаваше пред очите й толкова, толкова бързо.

Подминаха и Асасинската крепост, където бе тренирала, кървяла и загубила всичко; където сега лежеше Сам в очакване да го погребе.

Играта бе свършила и тя губеше.

Достигнаха внушителните алабастрови стени на града, чиито порти зееха широко отворени, за да пропуснат големия конвой.

Докато я извеждаха от столицата, Селена Сардотиен се сви в ъгъла на фургона и не стана оттам.

* * *

Застанали на един от многото смарагдови покриви в Рифтхолд, Рурк Фаран и Аробин Хамел гледаха как затворническия фургон напуска града. Хладен полъх долетя от Ейвъри, разрошвайки косите им.

— Ендовиер, значи — рече умислено Фаран, без да откъсва тъмните си очи от фургона. — Изненадващ обрат. Нали беше планирал зрелищно избавяне от секирата.

Кралят на асасините не му отвърна.

— И няма да последваш фургона?

— Не, разбира се — отговори Аробин, надничайки към новия разбойнически главатар на Рифтхолд.

На същия този покрив Аробин и Фаран се бяха срещнали случайно за пръв път. Фаран отиваше да шпионира една от любовниците на Джейн, а Аробин… е, Фаран така и не разбра защо Аробин скиташе по рифтхолдските покриви посред нощ.

— С хората ти можете да я освободите за броени секунди — продължи Рурк. — Нападението над затворнически фургон е много по-безопасно от първоначалния ти план. Но ако трябва да съм откровен, заточението в Ендовиер ми се струва доста по-интересно.

— Ако исках мнението ти, Фаран, щях да те попитам.

Фаран му се усмихна бавно.

— Съветвам те вече да се замисляш как ми говориш.

— А аз те съветвам да се замислиш кой ти даде короната.

Фаран се засмя и двамата се умълчаха за един дълъг момент.

— Щом си искал да страда, можеше да я оставиш на мен. За броени минути щях да я накарам да се моли за теб. Щеше да е върховно изживяване.

Аробин просто поклати глава.

— Не знам в каква помийна яма си израснал, Фаран, но сигурно е била ад на земята.

Фаран изгледа новия си съюзник с лъснали очи.

— Дори не можеш да си представиш. — След още миг на мълчание, той попита: — Защо го направи?

Аробин отново отправи поглед към фургона, вече малка точица сред хълмистото планинско подножие над Рифтхолд.

— Защото не обичам да споделям притежанията си.