Сара Дж. Маас
Острието на асасина (52)

10

Студената целувка на нощния въздух по лицето й, блещукането на влажния калдъръм под уличните лампи, отражението на лунната светлина по лъскавите черни пердета пред отворения прозорец, докато летеше в дъга към него, пресягайки се за кинжалите си…

Сведе глава към гърдите си в готовност за приземяването, а като прелетя през пердетата, откачайки ги от корниза, стъпи здраво на пода и се превъртя.

В съвещателна стая, пълна с хора. Само за част от секундата попи цялата картина: малко помещение, където Джейн, Фаран и други седяха около квадратна маса, и дузина стражи, които се блещеха насреща й, вече образували стена от плът и оръжия по пътя към плячката й.

Пердетата явно бяха достатъчно плътни да не допускат никаква светлина в стаята — да изглежда сякаш вътре е тъмно и празно. Заблуда.

Нямаше значение. И така щеше да ги изколи до едни. Двата кинжала в ботушите й изхвърчаха още преди да е кацнала на крака, а предсмъртните крясъци на стражите извикаха стръвна усмивка на устните й.

Мечовете й изсвистяха, и двата вече в ръцете й, когато най-близкият страж скочи към нея.

Загина мигновено, с по един меч в ребрата и сърцето. Всичко — всеки — между нея и Фаран беше пречка или оръжие, щит или капан.

Тя се завъртя към следващия страж и усмивката й стана още по-свирепа, като мярна Джейн и Фаран от отвъдната страна на масата, в другия край на стаята. Фаран, все още седнал, й се усмихваше с лъснали тъмни очи, но Джейн стърчеше, зейнал от смайване.

Селена заби единия си меч в гърдите на следващия страж, за да хване третия си кинжал.

Джейн още се пулеше, когато острието потъна до дръжката във врата му.

Настана същинска кървава баня. Вратата се отвори със замах и още стражи се изляха в стаята, а Селена скочи да вземе втория си кинжал от гърдите на една от жертвите си. Сигурно не бяха минали и десет секунди от скока й през отворения прозорец. Очакваха ли я?

Двама стражи се хвърлиха в атака, разцепвайки въздуха с мечове. Двата й кинжала проблеснаха. Плисна кръв.

Стаята не беше голяма — едва пет метра я деляха от Фаран, който продължаваше да си седи, наблюдавайки я с бурна наслада.

Още трима стражи паднаха.

Някой хвърли кинжал срещу нея, а тя го отклони с острието на своя, право към крака на друг страж. Неволно, късметлийско попадение.

Още двама стражи загубиха битката.

Оставаха й само неколцина до масата — и до Фаран от другата й страна. Той дори не погледна към трупа на Джейн, проснат на масата до него.

Откъм коридора нахлуваха още стражи, но тези носеха странни черни маски с прозрачно стъкло на очите и някаква платнена мрежа на устата…

В този миг всичко се изпълни с дим, вратата се затвори и след като изкорми най-близкия страж, Селена надникна към Фаран тъкмо навреме да види как и той си слага маска.

Познаваше този дим — познаваше миризмата му. Беше го надушила по трупа на Сам. Този мускусен, странен…

Някой затвори прозореца, спирайки притока на въздух отвън. Димът превзе цялата стая, замъгли всичко.

Очите й запариха, но тя пусна единия меч, за да вземе последния кинжал, онзи, който трябваше да свърши в черепа на Фаран.

Светът се килна на една страна.

Не.

Нямаше представа дали го е казала, или само си го е помислила, но думата отекна в мрака, който я поглъщаше.

Един от маскираните стражи я достигна и тя се изправи тъкмо навреме да забие меча в ребрата му. Кръв обля ръката й, но тя не изпусна оръжието. С другата ръка насочи кинжала към главата на Фаран.

Но димът похищаваше всяка нейна пора, всяка глътка въздух, всеки мускул. Като изви ръка да изстреля кинжала, тялото й се разтърси мощно и зрението я предаде.

Тя залитна настрани и изпусна ножа. Един страж замахна към нея, но вместо да я пореже, отсече два пръста от плитката й. Косата й се разпусна в златна вълна и тя полетя на една страна, падайки много, много бавно към пода, докато Фаран продължаваше да й се усмихва…

Един страж заби юмрук в корема й и тя остана без въздух. Залитна назад и тогава втори юмрук, твърд като гранит, я блъсна в лицето. В гърба, в ребрата, в челюстта. Толкова много удари, толкова бързи, че болката не успяваше да ги настигне, а тя падаше бавно, вдишвайки дима…

Бяха я очаквали. Удобно отворения прозорец, димът и маските — всичко беше част от плана им. А тя бе попаднала право в капана им.

Още падаше, когато чернотата я погълна.

* * *

— Никой да не я пипа — нареждаше хладнокръвен, отегчен глас. — Ще я държим жива.

Усещаше ръце по себе си — изтръгваха оръжията от хватката й и слагаха да седне до стената. Свеж въздух нахлу в стаята, но тя едвам го усещаше по изтръпналото си лице.

Не усещаше нищо. Не можеше да помръдне. Беше парализирана.

Когато успя да отвори очи, видя Фаран да клечи пред нея с все същата котешка усмивка на лице. Димът се беше разсеял и маската му лежеше на пода зад него.

— Здравей, Селена — измърка той.

Някой я беше предал. Не Аробин. Не и при положение че мразеше Джейн и Фаран толкова много. Трябваше да е бил някой от подлеците в Гилдията — някой, който би спечелил най-много от смъртта й. Не можеше да е Аробин.

Тъмносивите дрехи на Фаран бяха в безупречен вид.

— Да ти призная, от няколко години чакам да се запознаем — заяви той с учудващо жизнерадостен тон предвид труповете и кръвта наоколо. — Откровено казано — продължи, докато очите му поглъщаха всеки сантиметър от тялото й с поглед, от който стомахът й се свиваше, — малко съм разочарован. Сама влезе в капана ни. Дори не се замисли, нали? — Фаран се усмихна. — Никога не подценявай силата на любовта. Или пък беше на отмъщението?

Не можеше да накара пръстите си да помръднат. Дори мигането изискваше огромен напън.

— Не се безпокой. Сковаността от глориелата вече отшумява, макар че въпреки това няма да можеш да се движиш. Ефектът й ще отмине напълно след около шест часа. Поне толкова издържа при другарчето ти, след като го хванах. Изключително ефикасен начин да обуздаеш някого без неудобството на оковите. Прави процеса много по… удовлетворителен, макар и на цената на писъците.

Свещени богове. Глориела — същата отрова, която Ансел бе използвала за Немия господар, само че някак превърната в дим. Явно беше заловил Сам, довел го беше тук, упоил го беше с дима и… Щеше да изтезава и нея. Тя умееше да понася известна доза мъчения, но като се имаше предвид какво бе причинил на Сам, се чудеше колко ли ще издържи, преди да се пречупи. Ако владееше тялото си, щеше да изтръгне гръкляна на Фаран със зъби.

Единствената й искрица надежда идваше от мисълта, че Аробин и останалите щяха да пристигнат скоро и дори някой от асасините да я беше предал, научеше ли Аробин… видеше ли какво е започнал да й прави Фаран… Щеше да го задържи жив, за да може тя да го изкорми собственоръчно, след като дойдеше на себе си. Да го изкорми, и то адски бавно.

Фаран отмести нежно косата от очите й, пъхвайки я зад ушите й. Щеше да счупи и ръката му. Както той методично беше счупил ръцете на Сам. Зад него стражите започнаха да извличат труповете от стаята. Никой не пипна тялото на Джейн, все още проснато на масата.

— Знаеш ли — пророни Фаран, — всъщност си много красива. — Той плъзна пръст надолу по бузата й, по долната й челюст. Гневът й сякаш оживя, замята се в нея, борейки се за един-единствен шанс да се освободи. — Разбирам защо Аробин те държи като свой домашен любимец толкова години. — Пръстът му продължи още по-надолу, по шията й. — На колко години си все пак?

Селена знаеше, че не очаква отговор. Очите му срещнаха нейните, тъмни и ненаситни.

Нямаше да му се моли. Ако й предстоеше да умре като Сам, щеше да посрещне смъртта с достойнство. С разпален гняв. А кой знае, може би… може би щеше да й се отдаде възможност да го заколи.

— Донякъде се изкушавам да те запазя за себе си — продължи той, галейки с палец устните й. — Вместо да те предам, може да те заведа долу и ако оцелееш… — Фаран поклати глава. — Но това не влиза в уговорката, нали така?

Думите напираха в нея, но езикът й не помръдна. Не можеше дори да отвори уста.

— Обзалагам се, че умираш да разбереш каква е уговорката. Да видим дали съм запомнил правилно… Ние убиваме Сам Кортланд — изрецитира Фаран, — ти подивяваш и намираш начин да проникнеш в къщата, после ти убиваш Джейн — той кимна към едрото тяло върху масата, — а аз заемам мястото му. — Ръцете му вече обхождаха шията й с чувствени ласки, вещаещи нечовешка агония. С всяка изминала секунда сковаността наистина отшумяваше по малко, но контролът върху тялото й далеч не се завръщаше. — Жалко е, че ще трябва ти да поемеш вината за смъртта на Джейн. Пък и колкото да не ми се иска, знам, че ще бъдеш неповторим подарък за краля.

Кралят. Нямаше да я изтезава, нито да я убие, а щеше да я предаде на краля като подкуп, за да държи владетелските си очи извърнати от него. Селена можеше да понесе мъчения, издевателства, които буквално виждаше в очите на Фаран, но изпратеше ли я на краля… Тя отблъсна мисълта, отказвайки да тръгне по пътя й.

Трябваше да се измъкне оттук.

Навярно прочел паниката в очите й, Фаран се усмихна и заключи ръка около врата й. Неочаквано острите му нокти се впиха в кожата й.

— Не се бой, Селена — прошепна в ухото й, забивайки ноктите си още по-надълбоко. — Ако кралят те остави жива, ще съм ти вечно задължен. Все пак ми поднесе короната на тепсия.

Една дума пареше устните й, но не можеше да я изрече, колкото и да се опитваше.

Кой?

Кой я бе предал толкова подло? Представяше си някой да мрази нея, но Сам… Всички обичаха Сам, дори Уесли…

Уесли. Той беше опитал да я предупреди: Всичко това е просто… И по лицето му нямаше омраза, а скръб — скръб и ярост, насочени не към нея, а към някой друг. Дали Аробин го беше изпратил да я предупреди? Хардинг, асасинът, който бе споменал за прозореца, открай време ламтеше да бъде наследник на Аробин. И направо й беше налял в главата как точно да проникне в дома на Джейн… Той трябваше да е. Може би Уесли беше разкрил замисъла им тъкмо когато тя се измъкваше от Крепостта. Защото иначе… Не, не можеше дори да си го помисли.

Фаран се отдръпна назад, отпускайки хватката си около гърлото й.

— Наистина ми се иска да можех да си поиграя с теб, но се заклех, че няма да те наранявам. — Той килна глава настрани, оглеждайки травмите, които вече беше понесла. — Мисля, че няколко натъртени ребра и цепната устна са простими щети. — Той извади часовник от джоба си. — Уви, единайсет е, и двамата с теб вече ни чакат.

Единайсет. Цял час преди Аробин да тръгне от Крепостта. А ако наистина Хардинг я беше предал, то вероятно щеше да направи всичко по силите си да ги забави още повече. Отведяха ли я в кралската тъмница, какви шансове имаше Аробин да я измъкне? Какви шансове имаше тя самата да се измъкне, след като ефектът на глориелата отшумеше?

Очите на Фаран продължаваха да се впиват в нейните, лъснали от удоволствие. В следващия момент, без всякакво предупреждение, ръката му разсече въздуха.

Селена чу сблъсъка на плът в плът, преди да усети ужилването по бузата и устата си. Болката беше смътна. Благодари се, че все още не чувстваше тялото си, особено след като медният вкус на кръв изпълни устата й.

Фаран се изправи грациозно.

— Това е задето изцапа килима ми с кръв.

Независимо от страничния ъгъл на главата си, Селена съумя да вдигне ненавистен поглед към него, усещайки как кръвта се стича надолу по врата й. Фаран поизопна сивата си туника и се наведе да обърне главата й напред. Усмивката се върна на лицето му.

— С голямо удоволствие щях да те пречупя — увери я, после тръгна към вратата, давайки знак на трима високи, добре облечени мъже.

Не обикновени стражи. Беше ги виждала и преди. Някъде — не си спомняше точно къде…

Единият я доближи с усмивка, сякаш не виждаше локвата кръв около нея. Селена мярна заоблената дръжка на меча му, преди да се забие в главата й.