Сара Дж. Маас
Острието на асасина (50)

8

Тялото й само тръгна към камината още преди да е разбрала какво се кани да направи.

— Мислели са, че още живее в Крепостта — каза Аробин с ужасяващия си шепот. — Оставили са го като послание.

Тя достигна полицата над камината и грабна часовника от мястото му.

— Селена — пророни Аробин.

Тя запрати часовника през стаята с такава сила, че се разби в стената зад масата.

Парчета от него обсипаха бюфета, изпотрошавайки декоративните чинии, наредени по него, разпилявайки сребърния чаен сервиз, който си беше купила наскоро.

— Селена — повтори Аробин.

Тя облещи поглед към разбития часовник, изпочупените чинии и сребърния сервиз. Тишината сякаш нямаше край. И никога нямаше да има край — само това начало.

— Искам да видя тялото му.

Думите излязоха от уста, която не знаеше дали още й принадлежи.

— Не — отказа угрижено Аробин.

Тя завъртя глава към него и оголи зъби.

— Искам да видя тялото му.

Аробин поклати глава. Сребристите му очи бяха широко отворени.

— Не, не искаш.

Трябваше да тръгне нанякъде, накъдето и да било, защото ако останеше неподвижна… Седнеше ли…

Излезе през вратата. И тръгна надолу по стълбището.

Улиците си бяха същите, небето беше все така ясно, соленият бриз на Ейвъри пак разроши косите й. Трябваше да се движи. Може пък… може пък да бяха изпратили нечие чуждо тяло. Може би Аробин грешеше. Или лъжеше.

Знаеше, че Аробин я следва на няколко крачки разстояние. Знаеше и че Уесли се присъедини в даден момент, вечно нащрек за господаря си. Тишината ту превземаше ушите й, ту се разсейваше. Понякога не се връщаше достатъчно дълго, че Селена да чуе цвиленето на някой минаващ кон или крясъка на търговец, или кискането на деца. В други моменти никой от звуците на столицата не успяваше да проникне през нея.

Беше станала грешка.

Селена не погледна нито асасините, пазещи желязната порта на Крепостта, нито икономката, която отвори гигантските врати на сградата, нито асасините, струпани край главния вход, загърнати в осезаема пелена от ярост и скръб.

Накрая забави крачка, колкото Аробин — следван от Уесли — да мине пред нея, за да води.

В този момент тишината се отгърна назад и мислите нахлуха в бушуващ поток. Беше станала грешка. И като разбереше къде го държат — къде го крият, — нямаше да се спре пред нищо, за да го открие. А после щеше да ги изколи до крак.

Аробин я поведе надолу по каменното стълбище в дъното на вестибюла — стълбището, водещо към мазето, тъмниците и тайните съвещателни стаи.

Стържеше на ботуши по камък. Аробин вървеше пред нея, Уесли — зад тях.

Надолу и все по-надолу, а после по тесния, тъмен коридор. До вратата срещу входа към тъмницата. Отлично познаваше тази врата. Познаваше и стаята зад нея. Моргата, където държаха загиналите си членове, докато… Не, беше станала грешка.

Аробин извади връзка ключове и отключи вратата, но се поколеба, преди да я отвори.

— Селена, моля те. По-добре е да не виждаш.

Тя го избута с лакът и влезе в стаята.

Малкото квадратно помещение беше осветено от две факли. Светлината беше толкова ярка…

Ярка…

Всяка стъпка я водеше все по-близо и по-близо до тялото на масата. Не знаеше кое да погледне първо. Разкривените пръсти на ръцете му, изгарянията и педантичните, дълбоки разрези в кожата му, лицето — лицето, което разпознаваше дори след всичко, което му бяха причинили, за да го обезобразят до неузнаваемост.

Светът се залюля под краката й, но тя запази равновесие, за да извърви останалия път до масата и да погледне отблизо голото, премазано тяло, което…

Което…

Фаран не беше пестил сили. Но макар лицето на Сам да беше съсипано, не издаваше нито болката, която несъмнено бе изпитвал, нито отчаянието.

Това трябваше да е сън или все пак беше попаднала в ада, защото нямаше как да съществува в свят, където му бяха причинили подобно нещо, където тя цяла нощ бе кръстосвала апартамента като глупачка, докато той е страдал, докато Фаран го е изтезавал, докато е вадел очите му и…

Селена повърна на пода.

Зад гърба й се чуха стъпки и усети ръцете на Аробин върху раменете си, на кръста си. Дърпаха я настрана.

Беше мъртъв.

Сам беше мъртъв.

* * *

Нямаше да го остави така в тази студена, тъмна стая.

Изтръгна се от хватката на Аробин. Без да каже нито дума, развърза пелерината си и загърна Сам с нея, покривайки следите от старателната бруталност на Фаран. После се качи на дървената маса и легна до него, премятайки ръка през корема му, за да го прегърне силно.

Трупът още носеше лекото ухание на Сам. На евтиния сапун, който го беше накарала да използва, защото беше толкова себична, че не искаше да споделя с него лавандуловия.

Селена зарови лице в студеното му, вкочанено рамо. Целият беше пропит със странен, мускусен мирис — толкова отчетливо различен от този на Сам, че едва не повърна отново. Обгръщаше златистокестенявата му коса, съдраните му, посинели устни.

Нямаше да го остави.

Чуха се стъпки към вратата — после и лекото й щракване. Аробин беше напуснал стаята.

Селена затвори очи. Нямаше да го остави.

Нямаше да го остави.