Сара Дж. Маас
Острието на асасина (5)

4

Дори когато дойде нейният ред да поспи, Селена не можа да мигне. През часовете, които бе прекарала на пост, една мисъл не спираше да я гложди.

Робите.

Вероятно ако Аробин беше изпратил някой друг, ако всичко беше само бизнес сделка, за която научеше по-късно, прекалено заета, за да я е грижа, едва ли щеше да я смути толкова. Но да изпрати точно нея за цял кораб с роби… хора, които не бяха навредили никому, а просто бяха дръзнали да се борят за свободата си и сигурността на семействата си…

Как можеше да очаква подобно нещо от нея? Ако Бен беше жив, щеше да открие съмишленик в негово лице… Бен, независимо от професията си, беше най-състрадателният човек, когото познаваше. Смъртта му остави празнота, която не вярваше някой да запълни.

Потеше се толкова обилно, че чаршафите й се навлажниха, а когато съмна, беше дремнала толкова малко, че се чувстваше като прегазена от стадо ейлвийски диви коне.

Накрая Сам я сръчка — не особено нежно побутване с дръжката на меча му. Като я видя, заяви:

— Изглеждаш ужасно.

Решавайки, че този негов коментар ще определи тона на отношенията им за целия ден, Селена стана от леглото и затръшна вратата на банята след себе си.

Щом излезе по-късно, освежена, доколкото можеше да се освежи с мивка и двете си ръце, проумя едно нещо със съвършена яснота.

Нямаше начин — абсолютно никакъв проклет начин — да отведе робите в Рифтхолд. Ролф беше добре дошъл да си ги задържи, но тя самата нямаше да ги съпроводи до столицата.

С други думи — разполагаше с два дни да измисли как да осуети сделката между Аробин и Господаря на пиратите.

И как да се измъкне жива.

Преметна пелерината през раменете си, страдайки мълчаливо, задето метрите плат скриваха прекрасната й черна туника — особено фината й златна бродерия. Е, поне и пелерината й беше красива. Макар и леко омърляна от дългия път.

— Къде тръгна? — попита я Сам и се надигна от леглото, където чистеше ноктите си с върха на кинжала си.

Определено нямаше да й помогне. Трябваше със собствени сили да се справи с разтрогването на сделката.

— Искам да задам няколко въпроса на Ролф. Насаме. — Тя завърза маската си и пое към вратата. — Закуската да ме чака, като се върна.

Сам се скова и устните му се стегнаха в тънка черта.

— Какво?

Селена посочи към коридора и кухнята.

— Закуска — произнесе бавно. — Гладна съм.

Той понечи да отвори уста и тя му даде шанс да възрази, но вместо това той просто се поклони дълбоко.

— На твоите услуги — отвърна.

След като си размениха по един вулгарен жест, Селена тръгна по коридора.

* * *

Заобикаляйки локви с мръсотия, повърнато… и боговете знаеха какво, на Селена й беше малко трудно да поддържа темпото на дългокракия Ролф. Над главите им се събираха дъждовни облаци и много от хората по улиците — олюляващи се, парцаливи пирати, влачещи се след дълга нощ проститутки, босоноги, подивели сирачета — започваха да се разпръскват към разни порутени сгради.

Заливът на Черепа не се славеше като живописен град и множество от наклонените, провиснали постройки като че ли се състояха единствено от дърво и пирони. Освен с обитателите си, градът беше прочут и с Коработрошача — гигантската верига, преграждаща устието на залива с форма на подкова.

Стоеше там от векове и беше толкова огромна, че, както загатваше името й, можеше да прекърши мачтата на всеки кораб, устремил се срещу нея. Въпреки че главната й цел бе да възпира вражески атаки, тя определено пречеше и на всеки, наумил си да напусне залива без разрешение. А тъй като останалата част на острова беше покрита с високи планини, нямаше много други места за акостиране. Затова всеки кораб, който искаше да влезе или да излезе от пристанището, трябваше да изчака да я свалят под вода — и да си приготви солидна такса.

— Имаш три пресечки — каза Ролф. — Най-добре побързай.

Умишлено ли препускаше така? Селена укроти бушуващите си нерви, съсредоточавайки вниманието си в назъбените тучни планини, извисяващи се над града, в блещукащата извивка на залива, в благоуханната нотка, носеща се из въздуха. Хванала бе Ролф на излизане от странноприемницата и той се беше съгласил да изслуша въпросите й по пътя към срещата си.

— Когато робите пристигнат — подхвана тя с престорено угрижен тон, — ще ми дадеш ли възможност да ги огледам, или трябва да ти се доверя, че ни даваш качествена стока?

Той поклати глава, възмутен от наглостта й, а Селена прескочи изпружените крака на някакъв припаднал — или мъртъв — пияница.

— Пристигат утре следобед. Възнамерявах лично да ги огледам, но ако толкова се безпокоиш за качеството на стоката, ще те взема с мен. Приеми го като привилегия.

Тя изсумтя.

— Къде? На кораба ти?

Искаше й се да придобие добра представа за механизма му на работа, преди да състави плана си. Запознаването с процедурата можеше да й даде сполучливи идеи за осуетяването на сделката, и то с минимален риск.

— Държа робите в една голяма конюшня в другия край на града. Обикновено там протича огледът, но тъй като вие си заминавате на следващата сутрин, ще огледаме вашите на самия кораб.

Тя изцъка с език достатъчно силно, че да я чуе.

— И колко време ще отнеме това?

Капитанът вдигна вежда.

— По-важна работа ли имаш?

— Просто отговори на въпроса.

В далечината прокънтя гръмотевица.

Достигнаха пристанището, което се оказа най-впечатляващото нещо в града. Кораби с всевъзможни форми и размери се полюшваха до дървените кейове, а пиратите кръстосваха по палубите им и завързваха разни неща, преди бурята да ги е връхлетяла. Светкавица проряза хоризонта точно над самотната наблюдателница, кацнала от северната страна на залива — наблюдателницата, от която се вдигаше и сваляше Коработрошача. В проблясъка успя да зърне и двата катапулта върху едната от площадките на кулата. Ако веригата не успееше да унищожи някой кораб, то катапултите го довършваха.

— Не се безпокой, госпожице Сардотиен — каза Ролф, крачейки покрай кръчмите и странноприемниците, обточващи пристанището. Оставаха им още две пресечки. — Няма да си загубиш времето. Макар че огледът на стотина роби не е бърза работа.

Сто роби на един кораб! Как щяха да се поберат?

— Стига да не опиташ да ме преметнеш — озъби му се тя, — времето ми няма да е загубено.

— Само и само да не си намериш още причини за оплакване, а не се и съмнявам, че ще се постараеш, си добре дошла да ме придружиш на огледа на друга партида роби, който ще направя тази вечер в конюшнята. Така ще имаш база за сравнение утре.

Идеално. Може би просто щеше да заяви, че робите не са качествени, аргументирайки така отказа от сделката. И да си тръгне… без никоя от двете страни да е пострадала. Да, щеше да си има разправии със Сам, а после и с Аробин, но… щеше да му мисли по-късно.

Селена сви рамене и махна небрежно с ръка.

— Добре, става. Прати някого да ме извика, като дойде време. — Въздухът беше толкова влажен, че имаше чувството, че плува в него. — А какво следва, когато приключим с огледа на робите на Аробин? — Всяка информация можеше да се използва като оръжие срещу него. — Аз ли ще отговарям за тях на кораба, или твоите хора? Пиратите ти като нищо може да решат, че имат право да си присвоят всички роби, които им харесат.

Ролф стисна дръжката на меча си. Тя проблесна на приглушената светлина и Селена се възхити на изящната драконова глава на върха й.

— Ако дам заповед никой да не докосва с пръст робите, значи няма да го стори — процеди през зъби Ролф. Внезапният му гняв й донесе неочаквано удовлетворение. — Въпреки това ще ви пратя няколко стражи на борда, ако така ще спиш по-спокойно. Не бих искал Аробин да сметне, че не приемам инвестицията му сериозно.

Стигнаха до боядисана в синьо кръчма, пред която стояха шепа мъже в тъмни туники. Като видяха Ролф, всички изправиха рамене и му отдадоха чест. Телохранители ли бяха? И защо никой не го съпровождаше из градските улици?

— Няма нужда — отсече тя. — Не желая да се задържам тук повече от нужното.

— Със сигурност нямаш търпение да се върнеш при клиентите си в Рифтхолд.

Ролф спря пред избелялата врата. Над нея, разлюляна от усилващите се буреносни ветрове, висеше табела с надпис МОРСКИЯТ ДРАКОН. Така се казваше и прословутият му кораб, който се поклащаше на кея зад тях и далеч не изглеждаше толкова впечатляващо. Може би това беше щабквартирата на Господаря на пиратите. А щом беше настанил двама им със Сам в странноприемницата на няколко пресечки оттук, вероятно и той им имаше толкова доверие, колкото и те на него.

— По-скоро нямам търпение да се върна в цивилизацията — поправи го лъчезарно тя.

Ролф изръмжа глухо и стъпи на прага на пивницата, чиято вътрешност бе изпълнена със сенки и шепнещи гласове — и миризма на изветряла бира. Друго не се виждаше.

— Един ден — отбеляза той с прекалено тих глас — някой ще те принуди да си платиш за тази твоя безочливост. — Поредната светкавица накара зелените му очи да проблеснат. — Надявам се да присъствам.

Сетне затръшна вратата в лицето й.

Селена се усмихна, а усмивката й се разшири, когато едрите дъждовни капки затрополиха по ръждивата на цвят земя, мигновено разхлаждайки задушния въздух.

Сама не можеше да повярва колко добре се развиваха нещата.

* * *

— Отровена ли е? — попита тя Сам, пльосвайки се на леглото си тъкмо когато мощна гръмотевица разтърси странноприемницата из основи.

Чаената чаша издрънча в чинийката и тя свали качулката и маската си, за да вдиша аромата на прясно опечения хляб, наденичката и овесената каша върху подноса.

— От тях или от мен?

Сам седеше на пода, облегнал гръб на леглото си.

За да го подразни още малко, Селена подуши за пореден път храната.

— Дали не долавям… беладона?

Сам я изгледа гневно и тя се подсмихна, откъсвайки парче от хляба. Помълчаха няколко минути и единствените звуци в стаята останаха стърженето на приборите й по очуканите чинии, барабаненето на дъжда по покрива и мощните стонове на буреносните облаци.

— Е — подхвана той, когато Селена посегна към чая си. — Ще ми кажеш ли какво си намислила, или да предупредя Ролф да очаква най-лошото?

Тя отпи премерена глътка от чая.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш, Сам Кортланд.

— Какви „въпроси“ му зададе?

Селена върна чашата си на масата. Дъждът шибна кепенците, заглушавайки издрънчаването й в порцелановата чинийка.

— Любезни.

— Така ли? Не предполагах, че знаеш що е то любезност.

— Мога да съм любезна, ако реша.

— Ако ти изнася… имаш предвид. Е, какво точно искаш от Ролф?

Тя проучи с поглед спътника си. Него самия май не го глождеше съвестта заради сделката, която предстоеше да сключат. Макар и да нямаше доверие на Ролф, явно не му пречеше, че стотина невинни души щяха да бъдат изтъргувани като добитък.

— Поразпитах го за картата върху ръцете му.

— Да му се не види, Селена! — Сам заби юмрук в дървения под. — Кажи ми истината!

— Защо? — попита нацупено тя. — И откъде знаеш, че не ти казвам истината?

Сам скочи на крака и закръстосва из тясната им стаичка. След малко разкопча горното копче на туниката си, разкривайки мъничко от кожата на гърдите си. Странно, но жестът й се стори някак интимен и тя побърза да извърне очи от него.

— Израснахме заедно. — Сам спря до долния край на леглото й. — Наистина ли вярваш, че не мога да позная кога в главата ти се мъти нещо? Какво искаш от Ролф?

Разкриеше ли му, той несъмнено щеше да направи всичко по силите си да й попречи. А един враг й стигаше. Планът й още беше в зародиш, така че на всяка цена трябваше да държи Сам настрана от него. Пък и ако нещата се объркаха, Ролф вероятно щеше да убие Сам заради съучастничеството му. Или просто защото я познаваше.

— Може би не мога да устоя на чара му — подхвърли тя.

Сам се вцепени.

— Той е с дванайсет години по-възрастен от теб.

— Е, и?

Нали не си въобразяваше, че говори сериозно?

Той впи изпепеляващ поглед в нея, после отиде с гневна крачка до прозореца и смъкна рязко пелерината си от кепенците.

— Какви ги вършиш?

Той отвори дървените кепенци, разкривайки небе от дъжд и разклоняващи се светкавици.

— Писна ми да се душа. Пък и щом проявяваш интерес към Ролф, той рано или късно ще разбере как изглеждаш, нали така? Тогава защо да се печем на бавен огън?

— Затвори прозореца. — Той просто скръсти ръце. — Затвори го! — Изръмжа му Селена.

Когато Сам отказа да й се подчини, тя скочи, преобръщайки подноса с храна върху дюшека си, и го блъсна настрана толкова силно, че го накара да залитне назад. Забила лице в земята, затвори прозореца и кепенците, загръщайки ги наново с пелерината му.

— Идиот! — кипна после. — Какво те прихваща?

Сам пристъпи към нея, обливайки лицето й с топлия си дъх.

— Омръзнало ми е да търпя вечните мелодрами и глупости, които се случват, нахлузиш ли онази смешна маска. И още повече ми е омръзнало все да ми диктуваш какво да правя.

Ето какво било!

— Свиквай.

Тя понечи да се обърне към леглото си, но той я сграбчи за китката.

— Каквито и планове да кроиш, в каквито и интриги да се гласиш да ме забъркаш, просто не забравяй, че още не си началник на Гилдията на асасините, както и че все още отговаряш пред Аробин.

Селена врътна очи, изтръгвайки китката си от пръстите му.

— Ако ме докоснеш пак — рече, връщайки се при леглото си, за да събере изсипаната храна, — ще останеш без ръка.

Сам не й проговори повече.