Сара Дж. Маас
Острието на асасина (42)

По-късно

Свита в ъгъла на затворническия фургон, Селена Сардотиен гледаше как петната от сенки и светлина си играят по стената. Дърветата — започнали да се обагрят в наситените тонове на есента — сякаш надничаха към нея през малкия, преграден с решетка прозорец.

Отпусна глава на плесенясалата дървена стена, заслушана в скърцането на фургона, дрънченето на оковите около китките и глезените й, глухото бърборене и хилене на стражите, които ескортираха фургона от два дни.

Но макар слухът й да долавяше всичко това, над нея като наметало се разстилаше странна оглушителна тишина. Не допускаше нищо. Селена съзнаваше, че е жадна и гладна и че пръстите й са вкочанени от студ, но някак смътно.

Фургонът мина през дупка и така я раздруса, че блъсна глава в стената. Но дори тази болка беше далечна.

Петънцата светлина танцуваха като снежинки по дъските.

Като пепел.

Пепел от един опожарен свят, превърнат в руини около нея. Още вкусваше пепелта на мъртвите земи по напуканите си устни, по оловния си език.

Предпочиташе тишината. В тишината не чуваше най-тежкия въпрос от всички: Сама ли си го беше причинила?

Фургонът мина под дебела горска сянка и короните на дърветата заприщиха светлината. За част от секундата тишината се отметна от ушите й за достатъчно дълго, че въпросът да се прокрадне отново в черепа й, в кожата й, в дъха и костите й.

И в мрака спомените я обзеха.