Сара Дж. Маас
Острието на асасина (38)

9

Селена спа до обяд, взе двете вани, които си беше обещала, и отиде в кабинета на Аробин. Намери го с чаша чай в ръце.

— Изненадан съм, че си излязла от ваната — каза той.

Разговорът със Сам за месеца й в Червената пустиня й беше напомнил защо толкова държеше да се прибере това лято и какво бе постигнала. Вече нямаше причина да е деликатна с Аробин, не и след постъпката му, след всичко, което беше преживяла. Затова Селена просто се усмихна на Краля на асасините и задържа отворена вратата на слугите, носещи тежък сандък. И на тези с втория. И с третия.

— Страх ме е да попитам — рече Аробин, разтривайки слепоочията си.

Слугите побързаха да напуснат кабинета му и Селена затвори вратата след тях. После безмълвно вдигна капаците на сандъците. Златото засия под пладнешкото слънце.

Тя се обърна към Аробин, вкопчена в спомена за чувството, което бе изпитала на онзи покрив след партито. Неговото лице остана неразгадаемо.

— Мисля, че това изплаща дълга ми — обяви тя и извика усмивка на устните си. — … че и отгоре.

Той не помръдна от мястото си.

Тя преглътна и внезапно й се догади. Защо ли бе решила, че идеята е добра?

— Имам желание да продължа работата си с теб — заяви внимателно. Беше виждала този негов поглед и преди в нощта на побоя. — Но вече не ме притежаваш.

Сребристите му очи отскочиха към сандъците, сетне се върнаха към нея. В мига на мълчание, който сякаш се проточи цяла вечност, Селена остана неподвижна пред погледа му. Накрая върху лицето му изплува печална усмивка.

— Можеш ли да ме виниш, че се надявах този ден никога да не дойде?

Тя едва не въздъхна от облекчение.

— Говоря сериозно: имам желание да продължа работата си с теб.

В тази секунда осъзна, че не може да му каже за апартамента, както и че се изнася от крепостта — не и точно сега. Стъпка по стъпка. Днес — дългът. Може би след няколко седмици щеше да му обяви, че напуска. Пък и нищо чудно да не го беше грижа, че ще живее другаде.

— И аз винаги ще се радвам да работя с теб — отвърна той, без да става от стола си. Отпи глътка чай. — Да питам ли откъде си взела толкова пари?

Присещайки се за белега на шията си, Селена отговори:

— От Немия господар. Отплата, задето спасих живота му.

Аробин взе сутрешния вестник.

— Е, поздравления. — Стрелна я над ръба на вестника. — Вече си свободна жена.

Тя се помъчи да сдържи усмивката си. Вероятно не беше свободна в пълния смисъл на думата, но поне вече не можеше да я контролира с дълга й. А за момента и толкова й стигаше.

— Успех с Доневал утре вечер — добави той. — Кажи, ако имаш нужда от помощ.

— Стига да не ми вземеш пари.

Той не реагира на усмивката й, а само свали вестника.

— Никога не бих ти го причинил.

Нещо като болка просветна в очите му.

Потискайки внезапното си желание да му се извини, тя напусна кабинета без нито дума повече.

Обратният път до стаята й й се видя дълъг. Беше очаквала да крещи от радост, след като му дадеше парите, да обиколи с триумфална стъпка цялата крепост. Но погледът му някак… обезцени всичкото онова злато.

Върховно начало на новото й бъдеще, няма що.

* * *

Макар и повече никога да не й се щеше да се озовава в гнусната канализация, Селена се оказа именно там същия следобед. През тунела още течеше река, но тясната издигната пътека по протежението му беше суха, независимо от обилния дъжд, който къпеше улицата над тях.

Преди час Сам просто се беше появил в стаята й, облечен и готов да шпионира Доневал. Сега вървеше мълчаливо зад нея. Като стигна до желязната врата, която си спомняше болезнено добре, Селена остави факлата си на земята и прокара ръце по протритата й, ръждясала повърхност.

— Утре ще трябва да влезем оттук — рече с глас, почти заглушен от бълбукането на канализационната река. — Другите входове вече са под сериозна охрана.

Сам проследи с пръст браздата между вратата и прага й.

— Освен ако не вкараме таран в канализацията, не виждам как ще влезем оттук.

Тя му хвърли мрачен поглед.

— Може да почукаш.

Сам се засмя тихо.

— На стражите със сигурност ще им хареса. Може пък да ме поканят на бира. Е, след като напълнят корема ми със стрели, разбира се.

Той потупа с длан стегнатите си коремни мускули. Носеше костюма, който Аробин го беше принудил да си купи, и Селена се стараеше да не обръща особено внимание на това колко добре подчертаваше физиката му.

— Е, значи, не можем да минем през тази врата — отново плъзна ръка по нея Селена, — освен ако не узнаем кога прислугата изхвърля боклука.

— Звучи ми не особено надеждно — парира я той, без да откъсва очи от вратата. — Прислугата може да изхвърля боклука, когато им скимне.

Тя изруга и огледа канализацията. Колко ужасно място да се разминеш на косъм от смъртта… Силно се надяваше да срещне Филип утре. Самонадеяното копеле нямаше да схване какво го очаква, докато не изскочеше пред него. Дори не я беше разпознал от партито.

По устните й се разля ленива усмивка. Колко уместно да си отмъсти на Филип, прониквайки през същата врата, която самият той й беше показал.

— Тогава един от двама ни ще трябва да поседи тук няколко часа — прошепна тя, вперила поглед във вратата. — Заради площадката пред прага слугите ще трябва да направят няколко стъпки, за да достигнат водата. — Усмивката й се разшири. — Пък и ако човечецът влачи чувал с боклук, едва ли ще му хрумне да надникне зад себе си.

Съм също се усмихна и зъбите му проблеснаха на светлината от факлата.

— И изхвърлянето ще му отнеме достатъчно дълго, че някой да се промъкне зад гърба му и да си намери добро скривалище в мазето, където да изчака до седем и половина.

— Как ще се изненадат утре, като открият вратата отключена.

— Май това ще е най-малката им изненада утре.

Тя взе факлата си.

— И още как.

Сам тръгна след нея обратно по издигнатата пътека. Натъкнали се бяха на една шахта на затънтена уличка, достатъчно далеч от къщата, че никой да не ги заподозре. За жалост обаче, трябваше доста да повървят през канализацията.

— Дочух, че тази сутрин си изплатила дълга си към Аробин — отбеляза той, забил поглед в тъмните камъни под краката им. Продължаваше да говори тихо. — Какво е чувството да си свободна?

Тя надзърна към него.

— Не каквото очаквах.

— Учудвам се, че е приел парите, без да спори.

Селена замълча. Сам вдиша насечено в смътната светлина.

— Аз май ще си вървя — прошепна после.

— Ще си вървиш? — почти се препъна Селена.

Той не смееше да я погледне.

— Заминавам за Ейлве. За Банджали по-точно.

— На мисия?

Аробин често ги изпращаше по всички краища на континента, но Сам й звучеше някак… различно.

— Завинаги — отвърна той.

— Защо?

Гласът й прозвуча леко пискливо в ушите й.

Той се обърна към нея.

— Какво ме задържа тук? Аробин вече спомена, че ще е полезно да се установим и на юг.

— Аробин… — кипна тя и едва смогна да укроти гласа си до шепот. — Говорил си с Аробин по въпроса?

Той сви рамене.

— Неофициално.

— Ама… Банджали е толкова далеч.

— Да, но Рифтхолд принадлежи на двама ви с Аробин. Аз винаги ще съм… резервен вариант.

— Бих избрала да съм резервен вариант в Рифтхолд, отколкото Водач на асасините в Банджали.

Хич не й се говореше толкова тихо. Идеше й да блъсне някого в стената. Да разгроми цялата канализация с голи ръце.

— Заминавам в края на месеца — обяви той с все същия спокоен тон.

— Това е след две седмици!

— Задържа ли ме нещо тук?

— Да! — възкликна тя с възможно най-силния си шепот. — Да. — Той не отвърна. — Не можеш да заминеш.

— Дай ми причина да остана.

— Ще ми липсваш, дявол да те вземе! — изсъска тя, разпервайки ръце. — Какъв е бил смисълът на всичко, ако просто изчезнеш завинаги?

— Смисълът на какво, Селена?

Как можеше да е толкова спокоен, докато тя беснееше?

— Смисълът на всичко, случило се в Залива на Черепа, и на партитурата, която ми подари, и на… на това, че си казал на Аробин, че ще му простиш, ако повече никога не ми посяга.

— Ти сама каза, че не те е грижа какво мисля. И какво правя. И дали ще умра. Нали така?

— Излъгах! И ти знаеше, че лъжа, глупаво копеле такова!

Той се засмя тихо.

— Попита ме как съм прекарал лятото. — Тя замлъкна. Сам прокара ръка през кестенявата си коса. — Прекарах го в борба с неудържимото си желание да прережа гърлото на Аробин. И той знаеше, че искам да го убия.

„Ще те убия!“, беше изкрещял на Аробин.

— Веднага щом се свестих, след като ме преби, осъзнах, че трябва да напусна. Защото иначе щях да го убия. Но не можех. — Той се взираше в лицето й. — Първо трябваше да те дочакам. Да се уверя, че си добре, че си невредима.

Ставаше й все по-трудно да диша.

— И той го знаеше — продължи Сам. — Затова прецени, че ще се възползва от тази ми слабост. Вместо да ми възлага мисии, ме накара да помагам на Лизандра и Кларис. Да ги придружавам на партита и пикници из града. Това се превърна в игра между двама ни: колко от гаврите му щях да понеса, преди да избухна. Макар че знаехме у кого е печелившата ръка. Все пак ти винаги щеше да си негова. Въпреки това цяло лято се молех да си дойдеш невредима. И още повече — надявах се да му отмъстиш за случилото се.

Ала тя не му отмъсти. Вместо това му позволи да я отрупва с подаръци.

— А сега, след като се уверих, че си добре, Селена, след като изплати дълга си към него, не мога да остана повече в Рифтхолд. Не и след всичко, което ни е причинил.

Колкото и себично да беше, Селена прошепна:

— Не си отивай, моля те.

Той въздъхна отривисто.

— Ще се справиш и без мен. Винаги е било така.

Може би някога, но не и сега.

— Как да те убедя да останеш?

— Няма как.

Тя хвърли факлата.

— Искаш да ти се моля ли?

— Не, напротив.

— Тогава ми кажи…

— Какво повече има за казване? — избухна той с дрезгав, остър шепот. — Вече ти казах всичко: че ако остана тук, ако трябва да продължавам да живея с Аробин, ще му прекърша проклетия врат.

— Но защо? Защо просто не забравиш?

Той я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Защото те обичам!

Устата й провисна.

— Обичам те — повтори той, разтрисайки я отново. — Обичам те от години. А той те нарани и ме накара да гледам, защото открай време знае за чувствата ми към теб. Но ако те накарам да избираш между двама ни, ще избереш Аробин. И аз няма. Да. Го. Понеса.

Остана само дишането им, неравен ритъм сред бълбукането на подземната река.

— Ти си проклет идиот — пророни Селена и сграбчи предницата на туниката му. — Ти си кретен, задник и проклет идиот. — Сам я гледаше така, сякаш го бе ударила. Тя продължи, стискайки лицето му между дланите си. — Винаги бих избрала теб.

После го целуна.