Сара Дж. Маас
Острието на асасина (35)

6

Тъй като беше забравила на партито, възнамеряваше да благодари на Сам за партитурата по време на обичайния им урок по бойни изкуства след закуска. Но в тренировъчната зала имаше още няколко асасини, а не искаше да обяснява на по-възрастните мъже за подаръка му. Несъмнено щяха да го изтълкуват погрешно. Не че особено ги интересуваше животът й; стараеха се да странят от нея, пък и тя не си правеше труда да ги опознава. Освен това главата й пулсираше болезнено заради безсънната нощ и всичкото шампанско, което бе изпила, така че дори не й се говореше.

Затова просто потренира до обяд, впечатлявайки учителя им с новите похвати, които бе научила в Червената пустиня. Усещаше, че Сам я наблюдава от съседния тепих. Стараеше се да не надзърта към голите му гърди, лъснали от пот, докато правеше скокове със засилка, завъртайки се ловко във въздуха и кацайки почти безшумно на крака. В името на Уирда! Каква бързина само! Явно и той беше прекарал лятото в тренировки.

— Милейди — покашля се учителят и тя се обърна към него, предупреждавайки го с поглед да не коментира.

Направи мост и прехвърли плавно крака над главата си, докато не стъпиха отново на пода. Приключи упражнението на колене, а като вдигна очи, Сам вървеше към нея. Щом спря, кимна рязко с брадичка на учителя и набитият мъж бързо си намери друга работа.

— Той ми помагаше — възропта Селена и се изправи с разтреперани мускули.

Въпреки недоспиването си, беше тренирала усърдно цяла сутрин, което нямаше нищо общо с факта, че не желаеше да остава насаме със Сам в тренировъчната зала.

— Идва през ден. Пък и не смятам, че пропускаш нещо важно — отвърна Сам.

Селена се стараеше да го гледа в лицето. И преди го беше виждала гол до кръста — всъщност виждала бе всички асасини разсъблечени в различна степен по време на тренировките, ала сега се чувстваше странно.

— Е — подхвана тя, — значи, тази вечер ще проникнем в къщата на Доневал, нали така? — Говореше тихо, защото не обичаше да споделя нищо със събратята си асасини. Някога разказваше всичко на Бен, но той отдавна беше в гроба. — Вече знаем за какъв час е определена срещата, така че трябва да влезем в кабинета на горния етаж и да проучим какви документи крие Доневал, преди да ги е дал на партньора си.

Тъй като слънцето най-сетне беше благоволило да се появи, дневните мисии бяха почти невъзможни.

Сам сбърчи чело и прокара ръка през косата си.

— Не мога. Искам, но не мога. Лизандра има репетиция преди официалното Наддаване и съм на пост. Може да се срещнем след това, ако искаш да ме изчакаш.

— Не. Ще отида сама. Едва ли ще е толкова трудно.

Тя излезе от тренировъчната зала и Сам тръгна до нея.

— Ще е опасно.

— Сам, освободих двеста роби в Залива на Черепа и надвих Ролф. Смятам, че ще се справя и с това.

Тя достигна главния вход на крепостта.

— Но го постигна с моя помощ. Какво ще кажеш да намина покрай къщата на Доневал след репетицията, за да видя дали нямаш нужда от мен?

Тя го потупа по рамото. Голата му кожа беше лепкава от пот.

— Както решиш. Допускам обаче, че дотогава ще съм приключила. Ще ти разкажа как е минало утре сутринта — изчурулика тя, спирайки в дъното на главното стълбище.

Сам я хвана за ръката.

— Моля те, внимавай. Просто погледни документите и си върви. Имаме цели два дни до размяната; ако е прекалено опасно, ще пробваме утре. Не се излагай на излишен риск.

Вратите на крепостта се отвориха и Сам пусна ръката й, когато се извърна и видя Лизандра и Кларис да влизат.

Лицето на Лизандра руменееше и зелените й очи блещукаха.

— О, Сам! — възкликна тя и се спусна към него с протегнати ръце.

Селена се наежи. Сам хвана вежливо фините й пръсти. Съдейки по жадния й поглед — застопорен върху голия му торс, — Селена не се и съмняваше, че след два дни, веднага щом минеше Наддаването й и вече можеше да бъде с когото си пожелае, щеше да потърси Сам. И коя жена не би го сторила?

— Поредният обяд с Аробин? — попита Сам, но Лизандра отказваше да пусне ръцете му.

Мадам Кларис кимна отривисто на Селена и се отправи към кабинета на Аробин. Собственичката на бардака и Кралят на асасините бяха приятели още откакто Селена заживя в крепостта, но двете си бяха разменили броени думи.

— О, не. Идваме за чай. Аробин ни обеща сребърен чаен сервиз — обясни Лизандра така, като че мяташе всяка дума към Селена. — На всяка цена трябва да ни правиш компания, Сам.

При други обстоятелства Селена щеше да й прегризе гръкляна заради подобна обида. Лизандра продължаваше да стиска ръцете на Сам.

Навярно усетил напрежението, той изтръгна пръсти от хватката й.

— Ами… — подхвана.

— Отиди — подкани го Селена. Погледът на Лизандра запрескача между двама им. — И бездруго ме чака работа. Не съм станала най-добрата, лежейки по гръб.

Евтин удар, но очите на Лизандра все пак просветнаха злобно. Селена й отвърна с остра като бръснач усмивка. Нали и без това не й се говореше повече със Сам, нито й се искаше да я слуша как се упражнява по партитурите, които й беше подсигурил, нито пък изобщо й се прекарваше още време с него.

Той преглътна.

— Хайде да обядваме заедно, Селена.

Лизандра изцъка с език и тръгна към гостната, мърморейки:

— Защо ти е да обядваш точно с нея?

— Заета съм — отсече Селена. Не лъжеше; наистина трябваше да проникне в онази къща, за да огледа документите на Доневал. Затова посочи с брадичка към Лизандра. — Върви да се забавляваш.

Тъй като не желаеше да види какво е избрал, впери очите си в мраморния под, сетне в тюркоазените завеси и позлатения таван, докато крачеше към стаята си.

* * *

Покрай къщата на Доневал не се мяркаха стражи. Каквито и планове да имаше за вечерта, ако съдеше по тоалета му, вероятно за театър или парти, беше взел със себе си няколко от хората си, макар че едрият телохранител като че ли не присъстваше сред тях. Сигурно му беше дал почивен ден. Въпреки това наоколо патрулираха няколко стражи, а кой знае колко бдяха и вътре.

Колкото и да не й се щеше да мокри новия си черен костюм, Селена беше благодарна за дъжда, започнал отново по залез, въпреки че заради него не можеше да носи маската си поради влошената видимост. За щастие, свирепият порой не позволи на стража от едната страна на къщата да я усети, когато се промъкна покрай него. Вторият етаж се намираше доста нависоко, но резето на тъмния прозорец се отключваше лесно и отвън. Вече разполагаше с карта на къщата. Ако не грешеше — а не й се вярваше да е така, този прозорец водеше право в кабинета на втория етаж.

Заслуша се внимателно и изчака стражът да погледне на другата страна, преди да се закатери по стената. Новите й ботуши имаха добро сцепление с камъка, а пръстите й ловко намираха пукнатините в него. Костюмът й се струваше малко по-тежък от обичайната й туника, но тъй като ножовете бяха вградени в ръкавиците, не й се налагаше да носи меч на гърба си, нито кинжали на кръста. Дори ботушите й бяха снабдени с два ножа — точно този подарък от Аробин несъмнено щеше да й е от полза.

Дъждът обаче не заглушаваше само шума, който тя създаваше, не криеше единствено нея зад завесата си, но и всеки, който наближаваше отнякъде. Затова Селена държеше очите и ушите си отворени на четири, макар че нито един страж не се появи иззад ъгъла на къщата. Рискът си беше струвал. Сега вече знаеше кога точно ще се състои срещата и разполагаше с два дни, за да събере възможно най-много информация за документите — главно от колко страници се състояха и къде ги криеше Доневал. След няколко секунди се озова до перваза на прозореца. Стражът отдолу дори не надникна към къщата зад себе си. Първокласни професионалисти, няма що!

Тя надзърна в тъмната стая, където я посрещна бюро, затрупано с листове, и нищо друго. Едва ли Доневал беше толкова глупав, че да остави списъците на видно място, но…

Селена се изкачи на перваза и тънкият нож на единия й ботуш просветна смътно, пъхвайки се в тясната пролука между двете крила на прозореца. Два напъна под ъгъл, едно движение на китката и…

Тя побутна прозореца, молейки се за добре смазани панти. Едната проскърца тихо, но другата откликна, без да издаде звук. Селена се прокрадна в кабинета и ботушите й стъпиха безшумно върху луксозния килим. После се обърна с притаен дъх и затвори внимателно двете крила на прозореца.

Усети нападението едва част от секундата, преди да се случи.