Сара Дж. Маас
Острието на асасина (24)

7

Селена и Ансел съзнаваха, че малкият им подвиг с астерионските коне ще има своите последици. Селена се надяваше поне да разполагат с достатъчно време да разкажат някоя сносна лъжа за това как са се сдобили с ценните животни. Но още като се върнаха в крепостта и Микхаил вече ги чакаше заедно с още трима асасини, стана ясно, че Господарят някак е научил за дяволията им.

Успя да задържа езика зад зъбите си, когато двете с Ансел коленичиха пред подиума на Господаря с приведени глави и забити в пода очи. Оттук насетне нямаше шанс да я вземе за своя ученичка.

Приемната му зала беше празна точно в този ден и стъпките му отекваха тихо. Селена знаеше, че може да е напълно безшумен, ако решеше, но този път явно искаше да почувстват заплахата от приближаването му.

И тя определено я долови. Усещаше всяка негова крачка и призрачните синини по лицето й пулсираха болезнено от спомена за юмруците на Аробин. И внезапно, докато паметта я връщаше към онзи ден, си спомни какво бе крещял Сам на Аробин, докато Кралят на асасините я пребиваше; думите, които някак бе притъпила в мъглата на агонията си: „Ще те убия!“.

Думи, пропити с истинска решимост. Беше ги изкрещял насреща му. Отново, и отново, и отново.

Бистрият, неочакван спомен беше толкова стряскащ, че почти я накара да забрави къде се намира, ала в този миг снежнобялата роба на Господаря се появи в полезрението й. И устата й пресъхна.

— Просто искахме да се позабавляваме — рече тихо Ансел. — Можем да върнем конете.

Селена надзърна към Ансел, без да вдига очи. Момичето се взираше в Господаря, надвиснал над тях.

— Съжалявам — пророни Селена.

Щеше й се да знае как да го предаде с жестове. И макар мълчанието вероятно да беше за предпочитане, имаше нужда Господарят да чуе извинението й.

Той просто продължи да ги наблюдава с неодобрително изражение.

Ансел първа се прекърши под тежестта на погледа му.

— Знам, че постъпихме глупаво — въздъхна тя. — Но няма защо да се тревожите. Ще се справя с лорд Берик, занимавам се с него от цяла вечност.

В думите й се таеше толкова горчилка, че Селена вирна леко вежди. Явно отказът му да я обучава тежеше на Ансел. Никога не демонстрираше отявлено съревнование в стремежа си да спечели вниманието му, но… След толкова години живот в крепостта, функцията на посредник между Господаря и Берик май не съвпадаше със славния подвиг, към който се беше устремила. На Селена определено нямаше да й е приятно подобно нещо.

Дрехите на Господаря изшумолиха и Селена настръхна, когато усети мазолестите му пръсти под брадичката си. Той вдигна лицето й така, че да го погледне в очите, които все още бяха изпълнени с укор. Тя остана напълно неподвижна, приготвяйки се психически за удара; вече се молеше да не я нарани прекалено много. Тогава морскозелените очи на Господаря се присвиха съвсем леко, той килна глава и пусна брадичката й с печална усмивка.

Лицето й пламна. Не бе имал намерение да я удря. Просто искаше да го погледне в очите, да му разкаже своята страна на историята. Но дори да не подхождаше с агресия, вероятно щеше да ги накаже някак. И ако изгонеше Ансел заради провинението им… Ансел трябваше да остане тук, да научи колкото може повече от Тихите асасини, защото имаше цел в живота си. Стремеж. Докато Селена…

— Идеята беше моя — изстреля тя и думите й отекнаха гръмко в пустата зала. — Не ми се вървеше дотук и реших, че конете ще са ни от полза. А като съзрях астерионските кобили… Ами, казах си… защо пък да не попътуваме бляскаво…

Тя му се поусмихна плахо и Господарят вдигна вежди, шарейки с поглед между двете. Поглед, който дълго време не ги пусна.

Каквото и да прочете върху лицето на Ансел, то някак го подтикна да кимне ненадейно. Ансел побърза да сведе глава.

— Преди да решите какво наказание да ни наложите… — Тя се обърна към Селена, след което впи очи в Господаря. — Понеже много обичаме коне, дали не бихме могли… да работим в конюшнята? Сутрешна смяна. Докато Селена не си тръгне.

Селена едва не се задави, но се помъчи да не издава смайването си.

В погледа на Господаря просветна ведра искрица и той се замисли върху думите й за момент. После пак кимна и Ансел си отдъхна.

— Благодарим ви за великодушието — рече тя.

Господарят само надзърна към вратите зад тях. Освобождаваше ги.

Ансел се изправи и Селена последва примера й. А когато Селена понечи да се обърне, Господарят я стисна за ръката. Ансел спря, загледана в жестовете му, и накрая вдигна вежди. Той повтори движението — този път по-бавно и многократно сочейки към Селена. Като се увери, че го е разбрала правилно, Ансел се извърна към Селена.

— Иска да дойдеш при него утре по залез. За първия ти урок.

Селена сдържа облекчената си въздишка и се усмихна искрено на Господаря. Той й отвърна с бледа усмивка. Тя му се поклони дълбоко и не можа да прогони радостта от лицето си, докато с Ансел вървяха към конюшните. Оставаха й три седмици и половина — повече от достатъчно време да си заслужи писменото му одобрение.

Каквото и да бе разчел по лицето й, каквото и да бе чул в думите й… някак бе съумяла да му се покаже достойна.

* * *

Оказа се, че няма просто да ринат конски тор. О, не — трябваше да чистят оборите на всички добичета в крепостта, задача, която им отнемаше часовете чак до обяд. Поне си вършеха работата сутрин, преди следобедната жега да е превърнала вонята в нетърпима.

Другата полза от новото им занимание беше, че бягането в пустинята отпадаше. Макар че след четиричасово ринене на животински тор Селена беше готова да се моли за десеткилометровото бягане.

Колкото и нетърпеливо да очакваше края на работния си ден в конюшнята, не можеше да овладее тревожния трепет в сърцето си, нарастващ, докато слънцето извървяваше обичайния си път по небосклона, клонейки към залеза. Не знаеше какво да очаква, дори Ансел нямаше представа какво й е намислил Господарят. Както обикновено, прекараха следобеда в бойни тренировки — една с друга и с всеки асасин, който дойдеше в прохладата на откритата тренировъчна площадка. А когато слънцето най-сетне наближи хоризонта, Ансел стисна рамото на Селена и я изпрати при Господаря.

Него обаче го нямаше в приемната му зала, а като се натъкна на Илиас, той й се усмихна по обичайния си начин и я упъти към покрива. След като изкачи няколко стълбища и една дървена стълба, провирайки се през отвора в тавана, се озова на открито върху най-високата точка на крепостта.

Господарят стоеше до парапета, отправил поглед към пустинята. Селена се покашля, но той не се обърна към нея.

Покривът беше не повече от два квадратни метра и единственото нещо на него беше покрита тръстикова кошница, разположена в центъра му. Осветяваха го горящи факли.

Селена се покашля отново и този път Господарят благоволи да се обърне. Тя му се поклони, и то защото чувстваше, че го заслужава, не по задължение. Той й кимна и посочи към тръстиковата кошница, канейки я с жест да вдигне капака й. С внимателно прикрита скептичност и надеждата да открие красиво ново оръжие вътре, Селена тръгна към нея. И спря, като чу съскането.

Неприятно, предупредително съскане. Откъм вътрешността на кошницата.

Тя се обърна към Господаря, който скочи върху един от зъберите на крепостната стена, настани се там и босите му крака увиснаха в пролуката между двата каменни блока. Сетне отново й махна към кошницата. Селена вдиша дълбоко и вдигна капака с потни ръце.

Черната змия под него се нави на кълбо и изсъска с ниско наведена назад глава.

Селена отскочи с метър и понечи да хукне към парапета, но Господарят изцъка тихо с език.

Ръцете му се раздвижиха, виейки се из въздуха като река — като змия. „Наблюдавай я — сякаш й казваше. — Движи се с нея.“

Тя върна поглед към кошницата тъкмо когато тясната, черна глава на змията се плъзна над ръба и се провеси надолу чак до плочките на покрива.

Сърцето заблъска в гърдите й. Сигурно беше отровна. Задължително. Изглеждаше отровна.

Змията тръгна по покрива и Селена се отдръпна от нея. Не смееше да я изпусне от очи дори за миг. Пресегна се за единия си кинжал, но Господарят пак изцъка с език. Бърз поглед към него й беше достатъчен да схване смисъла зад звука.

„Не я убивай. Учи се от нея.“

Змията пълзеше плавно, мудно, вкусвайки вечерния въздух с черния си език. Селена вдиша дълбоко, успокоително… и я загледа.

* * *

През тази първа седмица прекарваше всяка вечер на покрива със змията — наблюдаваше я, имитираше движенията й, усвояваше ритъма и звуците й, докато не приучи тялото си на нейната ловкост, докато не започна да предусеща всяка нейна атака; докато не свикна да напада като змия, внезапно и непоколебимо.

Следващите три дни вися от покривните греди на конюшнята заедно с прилепите. Техните способности усвои по-бавно — тишината на движенията им, толкова безшумни, че никой не ги чуваше; умението им да изключват външните шумове и да се съсредоточават единствено върху звуците на плячката си.

Последваха две нощи сред дюните със зайците, където опозна неподвижността им, видя как използват скоростта и ловкостта си, за да се изплъзват от ноктите на грабливи птици и земни хищници, как спят на открито, за да чуват по-добре приближаващите се врагове. Нощ след нощ Господарят я преценяваше отблизо, без да каже нито дума, без да се меси както и да било, освен за да посочи от време на време някое от движенията на животните.

С напредъка на седмиците виждаше Ансел само в трапезарията и през няколкото сутрешни часа, в които ринеха тор. А след дълга нощ, прекарана в бягане, висене с главата надолу или странично ходене, за да проумее защо раците се движеха така, Селена обикновено не беше в настроение за приказки. Но Ансел й се струваше ведра — все по-радостна с всеки изминал ден. Така и не й разкри защо, но бодростта й беше някак заразна.

След всеки обяд Селена отиваше да подремне до залез, сънувайки змии, зайци и жужащи пустинни бръмбари. Понякога мярваше Микхаил да обучава новобранците или Илиас да медитира в някоя празна тренировъчна зала, но рядко й се удаваше шанс да си поприказва с тях.

Лорд Берик не ги нападна отново. Явно каквото и да му беше казала Ансел по време на срещата им в Ксандрия, каквото и да бе съдържало писмото от Господаря, номерът беше минал, независимо от кражбата на конете му.

Имаше и спокойни моменти, в които нито тренираше, нито работеше с Ансел. Моменти, когато мислите й се понасяха към Сам, към онези негови думи. Заплашил беше да убие Аробин. Задето я беше наранил така. Мъчеше се да разнищи ситуацията, да определи какво се беше променило в Залива на Черепа, за да дръзне Сам да отправя заплахи към Краля на асасините. Но хванеше ли се да потъва твърде надълбоко в подобни разсъждения, откриваше начин да ги изтласка в дъното на съзнанието си.