Сара Дж. Маас
Острието на асасина (21)

4

Колкото и да не й се щеше да го признае, Ансел беше права. Наистина пробяга по-голямо разстояние на следващия ден. И на по-следващия, и на онзи след това. Но обратният път продължаваше да й отнема толкова дълго, че после не й оставаше време да издири Господаря. Не че можеше. Той щеше да я извика, когато настъпеше моментът. Като прислужница!

Въпреки това намираше поне малко време късния следобед за тренировки с Ансел. Единствените насоки, които получаваше там, идваха от няколко по-възрастни наглед асасини, които поставяха ръцете и краката й в правилна позиция, тупаха я по корема и пошляпваха гръбнака й, за да поправи стойката си. Понякога Илиас тренираше наблизо — никога прекалено близо, но достатъчно да разбере, че присъствието му не е просто съвпадение.

Също като асасините от Адарлан, Тихите асасини не се бяха прочули с точно определено умение — с изключение на плашещо безшумните им движения. Оръжията им бяха предимно същите, макар че лъковете и мечовете им се различаваха малко по дължина и форма. Но като ги наблюдаваше, й се струваше, че тук далеч не цари озлоблението, с което бе свикнала.

Аробин насърчаваше безскрупулното поведение. Още от деца изправяше двама им със Сам един срещу друг, използваше победите и загубите им срещу тях самите. Учеше я да възприема всеки друг, освен тях с Бен, като потенциален враг. Да следи изкъсо дори съюзниците си. Слабост не се демонстрираше при никакви обстоятелства. Жестокостта се възнаграждаваше. А образоваността и културата се ценяха не по-малко — думите можеха да са също толкова смъртоносни, колкото и стоманата.

Но Тихите асасини… Макар и убийци като адарланските, те се учеха едни от други. Вярваха в мъдростта на глутницата. По-възрастните воини се усмихваха на младите си ученици; опитни асасини разменяха техники. И въпреки че си съперничеха, сякаш ги свързваше невидима нишка. Нещо ги беше довело на това място от всички краища на земята. Немалко от тях се оказваха неми по рождение. И всички до един й се струваха пълни с тайни. Като че вярваха, че в крепостта и всичко, което им предлагаше тя, можеха да намерят отговорите на личните си загадки. И то с мълчание.

Когато поправяха стойката й и й показваха нови начини да контролира дишането си, Селена се стараеше да не им се зъби. Имаше предостатъчно умения — все пак неслучайно беше адарлански асасин. Ала писменото одобрение й трябваше като доказателство за обучението. Нищо чудно Немият господар да изискаше мнението им за нея. Може би, ако на тренировките покажеше колко е добра, Господарят щеше да я забележи.

Щеше да се сдобие с писменото му одобрение. Дори да се наложеше да опре кинжал във врата му, за да го напише.

* * *

Лорд Берик нападна крепостта по време на петата й нощ. Нямаше луна и Селена не знаеше как Тихите асасини са забелязали трийсетте войници, промъкващи се през тъмните дюни. Микхаил влетя в стаята им и шепнешком ги извика на бойниците. Тя, разбира се, видя повода като възможност да се докаже пред Господаря. Оставаха й малко повече от три седмици и нямаше голям избор. Господаря обаче го нямаше при бойниците. Нито пък повечето асасини. Чу една жена да пита друга откъде хората на Берик са били наясно, че голям брой от асасините им ще отсъстват от крепостта точно тази нощ, тъй като ескортираха чуждестранните сановници до най-близкото пристанище. Бяха избрали твърде удобен момент, за да е случайност.

Приклекнала върху парапета със стрела в лъка си, Селена надникна през един от зъберите в крепостната стена. Ансел, залегнала до нея, също проточи врат да погледне. По цялото протежение на парапета се криеха асасини, облечени в черно и въоръжени с лъкове. В центъра му коленичеше Илиас, който жестикулираше чевръсто, раздавайки заповеди нагоре и надолу по веригата. Този път жестовете му наподобяваха по-скоро безмълвния език на войниците, а не онзи, с който обикновено общуваха помежду си.

— Приготви си стрелата — изшушука й Ансел, топвайки увития в плат връх на своята в малката купичка с катран между тях. — Когато Илиас даде сигнал, веднага я палиш на факлата и стреляш. Цели се в пясъчното възвишение под войниците.

Селена надникна към мрака отвъд стената. Вместо да се издадат, загасвайки светлините на крепостта, бранителите ги бяха оставили запалени, което пречеше на очите й да се съсредоточат в тъмнината. Въпреки това различаваше човешките фигури на фона на звездното небе — трийсетина мъже, легнали по корем в готовност да изпълнят плана си, какъвто и да беше той. Да щурмуват крепостта, да избият асасините в съня им, да превърнат всичко в пепелище…

— Няма ли да ги убием? — учуди се Селена, претегляйки оръжието в ръцете си.

Лъкът на Тихите асасини беше различен — по-къс, по-масивен, по-труден за огъване.

Ансел поклати глава, без да изпуска Илиас от взора си.

— Не, колкото и да ми се иска. — На Селена не й хареса небрежния й тон, но Ансел продължи: — Не бива да започваме открита война с лорд Берик. Просто трябва да подплашим хората му. Миналата седмица Микхаил и Илиас им скроиха изненада в онази дюна; заровиха в пясъка въже, накиснато в корито с катран.

Селена започваше да схваща замисъла им. Натопи върха на стрелата си в паничката с катран, позволявайки му да се понакисне добре.

— Дълга огнена стена сте им подготвили — отбеляза тя, проследявайки с поглед пясъчното възвишение.

— Не можеш да си представиш. Огражда цялата крепост.

Ансел изопна гръб и Селена надникна през рамото й тъкмо навреме, за да види как Илиас разрязва въздуха с отривист жест на ръката си.

Всички скочиха на крака мигновено. Ансел първа достигна факлата на близката стойка и за част от секундата се озова при бойниците. Бърза като светкавица.

Селена едва не изпусна лъка си, когато прокара върха на стрелата през пламъка на факлата и горещината жегна пръстите й. Хората на лорд Берик се разкрещяха и сред пращенето на запалените стрели тя чу обтягането на тетива и свистенето на изстрели.

Достигайки стената, тя опъна горящата стрела толкова назад, че обгори пръстите й. И стреля.

Досущ като вълна от метеорити, пламтящите им стрели се издигнаха нависоко, и още по-нависоко, сетне полетяха надолу. Но нямаше време да гледат как огненият пръстен изригва между войниците и крепостта. Селена приклекна до стената и покри главата си с ръце. До нея Ансел направи същото.

Навсякъде около тях избухна светлина и грохотът на огнената стена заглуши виковете на войниците. Черни стрели заваляха от небето, отскачайки от каменните зъбери на крепостта. Двама или трима асасини изсумтяха, преглъщайки писъците си, но Селена не вдигна глава и не си пое въздух, докато и последната вражеска стрела не падна.

Когато единствените звуци наоколо останаха приглушените стонове на ранените асасини и пукането на огнената стена, тя дръзна да надзърне към Ансел, чиито очи пламтяха.

— Е — пророни Ансел, — голяма забава, нали?

Селена се ухили с разтуптяно сърце.

— Да. — Завъртя се тъкмо навреме, за да забележи отстъплението на вражеските войници по дюните. — И още как.

* * *

Малко преди съмване, когато Селена и Ансел най-накрая се върнаха в стаята си, на вратата им се почука тихо. Ансел мигом скочи на крака и я открехна съвсем леко, но Селена успя да види, че от другата й страна бе Микхаил. Той даде на Ансел запечатан свитък.

— Днес трябва да отидеш до Ксандрия и да му го предадеш. — Селена съзря как раменете й се стягат. — Нареждане на Господаря. — Поясни той.

Ансел кимна и макар да не виждаше лицето й, Селена можеше да се закълне, че Микхаил я погали по бузата, преди да си тръгне. Ансел въздъхна тежко, затвори вратата и разтърка сънливите си очи срещу светлината на прииждащата зора.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Селена се надигна на лакти.

— Ксандрия не е ли на два дни път оттук?

— Да. Два дни през пустинята, и то само в моята изтъкната компания. Освен ако не предпочиташ да си стоиш тук, за да бягаш всеки ден и да чакаш като куче Господарят да те забележи. Всъщност, ако ме придружиш, може да се издигнеш в очите му. Определено ще установи, че си отдадена на защитата ни.

Ансел размърда закачливо вежди и Селена врътна очи.

В думите й наистина имаше логика. Как по-успешно да докаже всеотдайността си от това да пожертва четири дни от ценното си време, за да помогне на Тихите асасини? Безспорно съществуваха рискове, но… толкова дръзка постъпка можеше да привлече вниманието на Господаря.

— И какво точно ще правим в Ксандрия?

Палавата искрица в червеникавокафявите очи на Ансел й подсказа, че може само да гадае.