Сара Дж. Маас
Острието на асасина (2)

1

Селена Сардотиен се облегна назад в стола си в съвещателната зала на Асасинската крепост.

— Минава четири сутринта — заяви, оправяйки диплите на пурпурния си копринен халат и кръстосвайки голите си крака под дървената маса. — Дано да е важно.

— Ако не беше чела цяла нощ, вероятно нямаше да си толкова уморена — сряза я младият мъж от отсрещната страна на масата.

Тя не му обърна внимание и огледа другите четирима присъстващи в подземната зала.

Всичките бяха мъже, доста по-възрастни от нея и не особено склонни да срещнат погледа й. По гръбнака й плъзна ледена тръпка, която нямаше нищо общо с хладното течение в стаята. Селена зачопли добре поддържаните си нокти и стегна лицето си в равнодушно изражение. Петимата асасини, събрани около дългата маса, с нея включително, бяха петима от седемте най-доверени съратници на Аробин Хамел.

Срещата безспорно беше важна. Селена го осъзна още в мига, в който една прислужница почука на вратата й и й предаде да слезе в подземната зала, без да се бави с обличане. Извикаше ли те Аробин, никога не биваше да го караш да чака. За щастие, спалното й облекло по нищо не отстъпваше на дневния й гардероб — дори по цена. Въпреки това фактът, че беше на шестнайсет и се намираше в стая, пълна с мъже, я накара внимателно да следи деколтето на халата си. Красотата й беше оръжие, и то добре обгрижвано, но понякога я правеше уязвима.

Аробин Хамел, кралят на асасините, седеше удобно на челното място и кестенявата му коса сияеше под светлината на стъкления полилей. Сивите му очи срещнаха нейните и той сбърчи чело. Сигурно се дължеше на среднощния час, но Селена можеше да се закълне, че господарят й изглежда пребледнял. Коремът й се сви.

— Заловили са Грегори — обяви накрая Аробин. Е, това обясняваше защо един човек отсъстваше от срещата. — Мисията му се оказа капан. И сега е пленник в кралската тъмница.

Селена въздъхна през носа си. Заради това ли я бяха събудили? Тя потупа с пантоф по мраморния под.

— Уреди да го убият тогава — подхвърли.

И бездруго никога не бе харесвала Грегори. Когато беше на десет, нахрани коня му с бонбони, а той запрати кинжал по главата й. Тя го хвана, разбира се, и оттогава Грегори носеше белег на бузата си от ответния удар.

— Да убият Грегори? — учуди се Сам, младият мъж, седнал отляво на Аробин, където обикновено стоеше Бен, помощникът на Аробин.

Селена отлично знаеше какво мисли Сам Кортланд за нея. Наясно беше още от детските им години, когато Аробин я взе под крилото си и обяви нея — а не Сам — за своя наследница. Оттогава той всячески се опитваше да я спъне. Дори сега, на седемнайсет години, с една повече от нейните, Сам не забравяше, че винаги ще си остане вторият.

Селена настръхваше, като го гледаше на мястото на Бен. Бен, който вероятно щеше да го удуши с голи ръце за подобно своеволие. Хрумна й да му спести силите и да удуши Сам вместо него.

Отмести поглед към Аробин; защо той го допускаше на мястото на Бен? Лицето на Аробин, все така красиво, независимо от прошарените му коси, си оставаше непроницаемо. Селена мразеше неразгадаемата му маска главно защото тя самата още се бореше с контрола върху изражението си — и с избухливия си нрав.

— Щом са го заловили — провлачи тя, отмятайки назад кичур от дългата си златиста коса, — протоколът е ясен: наш човек трябва да се промъкне в двореца и да сложи отрова в храната му. Не е нужно да умира в мъки. — Добави, щом зърна, че мъжете около нея се напрегнаха. — Просто трябва да го обезвредим, преди да се е разприказвал.

Което по всяка вероятност щеше да се случи, след като беше пленник в кралската тъмница. Повечето престъпници, попаднали там, никога не излизаха. Не и живи. Нито пък в разпознаваем вид.

Местоположението на Асасинската крепост беше строго пазена тайна — тайна, която и тя самата бе обучена да къта до гроб. Но дори да разкриеше пред някого, едва ли щеше да й повярва, че изтънченото имение на престижна улица в Рифтхолд беше дом на най-великите асасини в света. С други думи, криеха се пред очите на всички, и то в центъра на столицата.

— А ако вече е проговорил? — предизвика я Сам.

— Ако вече е проговорил — отвърна невъзмутимо тя, — просто ще убием всички, чули думите му. — Тя стрелна насреща му тъничката си усмивчица, с която неизменно успяваше да го подразни, и кафявите очи на Сам просветнаха. После се обърна към Аробин. — Но нямаше нужда да ни изкарваш от леглата, за да вземеш това решение. Вече си дал заповедта, нали?

Аробин кимна със стиснати устни. Сам преглътна възражението си и извърна поглед към пращящата камина до масата. Светлината от огъня облече в светлини и сенки меките, изящни линии на лицето му — лице, за което говореха, че можело да му докара цяло състояние, ако бе последвал стъпките на майка си. Но преди да умре, тя бе решила да го остави при асасините вместо при куртизанките.

Спусна се тишина, а когато Аробин вдиша дълбоко, звукът изпълни ушите й като силен тътен. Нещо не беше наред.

— Какво друго? — попита тя, привеждайки се напред.

Останалите асасини забиха поглед в масата. Каквото и да се беше случило, всички те знаеха. Но защо господарят й не беше уведомил първо нея?

Сребристите очи на Аробин се превърнаха в стомана.

— Убили са Бен.

Селена вкопчи ръце в страничните облегалки на стола си.

— Какво? — смая се тя. Бен! Бен, вечно усмихнатият асасин, който я обучаваше не по-рядко от самия Аробин. Бен, който някога бе излекувал счупената й дясна ръка. Бен, седмият и последен член на вътрешния кръг на Аробин. Едва трийсетгодишен. Селена оголи зъби. — Как така са го убили?

Аробин се взря в нея и по лицето му пробяга тъга. Той самият беше с пет години по-възрастен от Бен и бе израснал с него. Бяха се обучавали заедно; Бен му беше помогнал да се превърне в безспорния крал на асасините и никога не се оплакваше от второто си място в йерархията. Гърлото й се стегна.

— Възложих мисията на Грегори — обясни тихо Аробин. — Не знам защо Бен се е намесил. Нито кой ги е предал. Намерили тялото му до портите на двореца.

— При теб ли е? — попита тя.

Трябваше да го види, да го зърне за последно, да разбере как е загинал, колко пъти го бяха ранили.

— Не — отговори Аробин.

— Защо не, по дяволите?

Юмруците й се свиваха и разпускаха.

— Защото мястото гъмжеше от стражи и войници! — избухна Сам и тя извърна глава към него. — Според теб как научихме?

Аробин беше изпратил Сам да разузнае защо Бен и Грегори ги няма?!

— Ако бяхме отмъкнали тялото му — додаде Сам, необезпокояван от острия й поглед, — щяхме да ги доведем право в крепостта.

— Вие сте асасини — изръмжа му тя. — Би трябвало да сте способни да отмъкнете едно тяло, без да ви видят.

— Ако беше там, щеше да постъпиш по същия начин.

Селена избута стола си назад толкова силно, че го преобърна.

— Ако бях там, щях да ги избия до крак, за да взема тялото на Бен!

Тя удари с длани по масата и чашите издрънчаха.

Сам скочи на крака и хвана дръжката на меча си.

— О, чуй се само! Разпореждаш се, все едно ти ръководиш гилдията. Но не бързай, Селена. — Той поклати глава. — Не бързай.

— Достатъчно — озъби се Аробин, ставайки от стола си.

Селена и Сам не помръднаха. Никой от другите асасини не се обади, макар че до един държаха оръжията си. Виждала бе с очите си как протичат сбиванията в крепостта; останалите мъже бяха готови да извадят оръжията си колкото за своя собствена сигурност, толкова и за да попречат на двама им със Сам да се наранят сериозно един друг.

— Казах достатъчно.

Ако Сам направеше и стъпка към нея, ако вдигнеше меча си и с част от сантиметъра, скритият в халата й кинжал щеше да намери своето ново убежище във врата му.

Аробин реагира пръв, сграбчи брадичката на Сам и го принуди да погледне към него.

— Обуздай се или аз ще го сторя, момче! — процеди той. — Глупаво е да се заяждаш с нея точно тази вечер.

Селена преглътна отговора си. Можеше да се справи със Сам и тази вечер, както и всяка друга. Стигнеше ли се до бой, щеше да го надвие — винаги го надвиваше.

Сам обаче пусна дръжката на меча си. След секунда Аробин освободи лицето му, но не се отдалечи. Сам заби поглед в пода и отиде в далечния край на съвещателната зала, където скръсти ръце и се облегна на каменната стена. И там можеше да го достигне — едно движение на китката, и от гърлото му щеше да рукне кръв.

— Селена — подхвана Аробин и гласът му проехтя в притихналата стая.

Достатъчно кръв бе пролята тази вечер; нямаше нужда от още един мъртъв асасин.

Бен. Бен вече го нямаше и повече никога нямаше да го срещне по коридорите на крепостта. Нямаше да излекува травмите й с хладните си, ловки ръце, да я разсмее с шега или с някой от мръсните си вицове.

— Селена — повтори предупредително Аробин.

— Спокойна съм — озъби му се тя.

Завъртя врат и прокара ръка през златистата си коса. После отиде до вратата, но спря на прага.

— За ваше сведение — рече на всички в стаята, ала без да откъсва очи от Сам, — ще взема тялото на Бен. — По челюстта на Сам потрепна нервен мускул, въпреки че имаше благоразумието да не отвръща на погледа й. — Но не очаквайте да ви отдам същата чест, когато дойде и вашето време.

С тези думи се завъртя на пета и изкачи витото стълбище към имението над тях. Петнайсет минути по-късно никой не я спря, когато излезе през портата и пое по смълчаните улици на града.