Сара Дж. Маас
Острието на асасина (16)

5

В тъмната кухня Ирен се облегна на вратата с ръка върху препускащото си сърце, заслушана в боричкането отвън. Предишния път момичето се бе възползвало от елемента на изненадата, но дали и сега можеше да ги надвие?

Ръцете й трепереха, докато откъм пролуката под вратата се процеждаха дрънчене на стомана и крясъци. Удари, стонове, ръмжене. Какво се случваше навън?

Не можеше да търпи повече. Трябваше да провери как е момичето.

Съпротивлявайки се на всеки свой инстинкт, отвори задната врата и надникна навън.

Гледката секна дъха в гърлото й.

Избягалият наемник се бе върнал с още приятели — още приятели войници. Двама от тях вече лежаха по лице върху калдъръма, обградени от локви кръв. А останалите трима се биеха с момичето, което… което…

Богове! Движеше се като черен вятър, с толкова гибелна ловкост…

Една ръка я стисна през устата, някой я сграбчи изотзад и долепи нещо студено и остро до гърлото й. Друг мъж, явно беше минал през странноприемницата.

— Върви! — процеди той в ухото й с груб чуждоземски глас.

Не можеше да го види; само усещаше твърдото му тяло, вонята на дрехите му, гъстата му брада до бузата си. Той отвори вратата и без да отлепва ножа от врата й, я изведе в тъмната уличка.

Момичето спря да се бие. Повалила бе още един наемник и двамата пред нея я сочеха с мечовете си.

— Пусни оръжията! — нареди брадатият.

Ирен щеше да поклати глава, за да я предупреди да не се съпротивлява, но острието бе толкова вдълбано в кожата й, че мръднеше ли, можеше сама да пререже гърлото си.

Погледът на младата жена прескочи от нападателите й към мъжа зад Ирен, накрая и към нея самата. Спокойствие — с какво пълно спокойствие оголи зъби в стръвна усмивка.

— Ела да си ги вземеш.

Стомахът на Ирен се преобърна. С едно леко движение в китката мъжът зад нея можеше да пролее кръвта й. А тя не беше готова да умре, не сега, не в Иниш.

Брадатият се изсмя.

— Дръзки, но глупави думи, момиче.

Той притисна острието още по-плътно и Ирен изтръпна. Долови топла струйка кръв, преди да осъзнае, че е порязал врата й. Силба да й е на помощ!

Момичето я наблюдаваше и присви леко очи. Предизвикателство. Команда. Бори се! — като че й казваше. — Бори се за мизерния си живот!

Двамата мъже с мечовете я доближаваха постепенно, но нейният не трепваше.

— Пусни оръжието, преди да съм я разпорил — изръмжа нападателят на Ирен. — След като ти си платиш за другарите ни, за всички пари, които ще ни коства смъртта им, може да пощадим поне нея. — Той стисна Ирен още по-здраво, ала момичето просто продължи да го гледа. Наемникът изсъска: — Пусни оръжието.

Тя не се подчини.

Богове, май наистина щеше да му позволи да я убие?

Не, Ирен не можеше да умре така — не тук, не като безименна барманка на това ужасно място. Майка й бе загинала с чест, борейки се за нея. Убила беше онзи войник, за да й даде шанс да избяга, да постигне нещо в живота си. Да помага на света.

Не, нямаше да умре така.

Гневът я връхлетя толкова зашеметяващ, че почти я заслепи, оставяйки в съзнанието й само годината в Иниш, недостижимото й бъдеще и живота, с който още не беше готова да се раздели.

Без всякакво предупреждение тя стъпи с всичка сила върху най-изпъкналата горна част на ходилото му. Той подскочи, ревейки от болка, и Ирен изблъска кинжала от гърлото си с едната ръка, а лакътя на другата заби в корема му. Заби го с цялата ярост, която гореше в нея. Мъжът се преви надве и тя го фрасна с лакътя в слепоочието, както й беше показало момичето.

Наемникът се срути на колене и Ирен побягна. Да се втурне надалеч, да извика помощ — още не знаеше кое…

Момичето вече стоеше пред нея с широка усмивка на лице. Зад нея другите двама лежаха неподвижно на калдъръма. А мъжът, паднал на колене…

Ирен отскочи встрани, а младата жена сграбчи стенещия наемник и го завлече в тъмната мъгла. Чу се приглушен писък, последван от тежко тупване.

И независимо от лечителската си кръв, от наследения железен стомах, Ирен не успя да стори и две стъпки, преди да повърне.

Щом вдигна глава, момичето я наблюдаваше с лека усмивка.

— Бързо се учиш — рече тя. Хубавите й дрехи, дори мрачно проблясващата рубинена брошка, бяха покрити с кръв. Поне не беше нейната, установи с облекчение Ирен. — Сигурна ли си, че искаш да лекуваш хората?

Ирен избърса уста в крайчеца на престилката си. Не желаеше дори да се замисля каква е другата възможност — с какво вероятно се занимаваше това момиче. Не, искаше единствено да я цапардоса. Силно.

— Можеше да ги свалиш и без моя помощ! Но позволи на онзи да държи нож до гърлото ми. Позволи му! Ненормална ли си?

Момичето се подсмихна, сякаш казваше без думи: „О, да, определено съм ненормална“. Вместо това обаче заяви:

— Тези тук бяха смешници. Щеше ми се да се сдобиеш с малко полеви опит в контролирана среда.

— На това контролирана среда ли му викаш? — кресна Ирен.

После докосна съсирващата се рана на врата си. Бързо щеше да зарасне, но сигурно щеше да й остане белег. Веднага трябваше да се погрижи за нея.

— Гледай на нещата така, Ирен Тауърс: вече знаеш, че си способна да се защитаваш. Онзи мъж беше два пъти по-тежък от теб и с поне две глави по-висок, а ти съумя да го обезвредиш едва с няколко движения.

— Ти сама каза, че били смешници.

На лицето й изплува вълча усмивка.

— За мен.

Кръвта на Ирен се смрази.

— Май… май ми стига за днес. Ще ида да си легна.

Момичето й се поклони театрално.

— А аз трябва да потеглям. Един съвет: изпери кръвта от дрехите си и не казвай на никого какво си видяла тази нощ. Тези мъже може да си имат още приятели, а на пръв поглед изглежда, че просто са станали жертва на неуспешен обир.

Тя извади кожена кесия, пълна с монети, мина покрай Ирен и влезе в странноприемницата.

Ирен надникна за последно към телата, стомахът й наново натежа и тя побърза да последва момичето. Още не можеше да й го прости, все още трепереше от неутихващия ужас.

Ето защо не се сбогува със смъртоносната непозната, която вече се скриваше от погледа й.