Сара Дж. Маас
Острието на асасина (13)

2

Ирен не знаеше как и кога, но атмосферата в „Бялото прасе“ се беше изменила. Имаше чувството, че всички мъже чакат нещо. Непознатото момиче продължаваше да седи умислено на масата си в дъното. Ала пъхнатите й в ръкавици пръсти барабаняха по надраното дърво и от време на време завърташе глава да огледа помещението.

Ирен не можеше да си тръгне, дори да искаше. Пивницата затваряше след четирийсет минути и трябваше да остане поне час след това, за да почисти и да изгони заседелите се, попрекалили с чашката клиенти. Не я интересуваше къде ще ходят, след като напуснеха прага й — дори да забиеха мутри в някоя наводнена канавка, стига само да се разкараха от пивницата. Без да се връщат.

Нолан беше изчезнал преди няколко секунди — или за да спаси собствената си кожа, или за да сключи някоя съмнителна сделка в задната уличка, а Джеса още седеше в скута на моряка и флиртуваше безсрамно, без ни най-малко да долавя промяната във въздуха.

Ирен непрекъснато надничаше към закачуленото момиче. Много от клиентите на кръчмата също. Чакаха я да стане ли? През последните два дни наоколо като същински лешояди се навъртаха шепа крадци, опитвайки да разберат дали странницата умееше да борави с оръжията си. Вече всички знаеха, че заминава призори. Ако си бяха набелязали парите, бижутата и оръжията й или таяха още по-тъмни помисли към нея, тази вечер беше последният им шанс.

Ирен прехапа долната си устна, наливайки бира за масата на четирима наемници, играещи карти. Трябваше да предупреди момичето — да я посъветва да се измъкне оттук и да бяга към кораба си още сега, преди да са й прерязали гърлото.

Нолан обаче щеше да изхвърли Ирен на улицата, ако узнаеше, че я е предупредила. Особено като се имаше предвид, че много от главорезите му бяха верни клиенти, които често споделяха с него мръсните си печалби. И не се съмняваше, че ще изпрати същите тези мъже подире й, ако го предадеше. Как изобщо бе свикнала с подобни хора? Кога работата и животът в „Бялото прасе“ се бяха превърнали в облага и място, които така отчаяно искаше да задържи?

Ирен преглътна тежко, пълнейки още една халба с бира. Майка й не би се поколебала да предупреди момичето.

Майка й беше добра жена — никога не се двоумеше, колкото и бедни да бяха, никога не отпращаше болен или ранен човек от прага на колибата им в Южен Фенхароу. Никога.

Майка й, лечителка с невиждана дарба и щедра доза магия, открай време твърдеше, че не било редно да взима пари от хората за онова, с което Силба, богинята на изцерението, я била благословила безвъзмездно. Един-единствен път я видя смутена — в деня, когато адарланските войници обградиха къщата им, въоръжени до зъби и с факли в ръце.

Дори не си направиха труда да я изслушат, докато се мъчеше да им обясни, че силата й, също като тази на Ирен, беше изчезнала още преди месеци заедно с цялата останала магия по земите им — боговете ги били изоставили, така твърдеше майка й.

Не, войниците изобщо не я чуха. Нито пък изчезналите богове, на които с майка й се молеха за спасение.

Тогава за пръв — и единствен — път майка й отне човешки живот.

Ирен още виждаше блясъка на скрития в ръката й кинжал, още усещаше кръвта на онзи войник по босите си крака, чуваше крясъка на майка си да бяга, подушваше пушека от кладата, на която изгаряха жива даровитата й майка, докато Ирен ридаеше от близкото си скривалище в Оуквалдския лес.

Именно от майка си Ирен бе наследила устойчивостта си, но никога не бе предполагала, че железните й нерви ще я задържат тук, ще я накарат да нарече този коптор свой дом.

Толкова беше потънала в мисли и спомени, че дори не забеляза мъжа, докато не уви широката си ръка около кръста й.

— На тая маса добре ще ни дойде едно хубавичко личице — рече й с вълча усмивка от стола си.

Тя отстъпи назад, но вместо да я пусне, мъжът опита да я притегли в скута си.

— Имам си работа — отвърна възможно най-любезно Ирен.

И преди се беше измъквала от подобни ситуации — безброй пъти. Отдавна бяха престанали да я плашат.

— Може да поработиш върху мен — обади се друг от наемниците, висок мъж със затъпен от употреба меч на гърба си.

Ирен отлепи спокойно пръстите на първия от кръста си.

— Затваряме след четирийсет минути — обяви вежливо след това, отдръпвайки се назад толкова, че да не ядоса мъжете, хилещи се насреща й като глутница диви кучета. — Да ви донеса ли още нещо?

— Какви ще ги вършиш след работа? — попита друг от масата им.

— Прибирам се при съпруга си — излъга тя и всички погледнаха към пръстена на безименния й пръст, който вече минаваше за брачна халка.

Принадлежал бе на майка й и на нейната майка, както и на всички велики жени от рода им преди нея — до една върховни лечителки, до една заличени от народната памет.

Мъжете се намръщиха, а Ирен се възползва от момента да се върне на бара. В крайна сметка не предупреди момичето — не прекоси широката пивница, претъпкана с озверели като вълци мъже.

Четирийсет минути. Само още четирийсет минути, преди да ги изрита оттук.

Сетне щеше да почисти и да се зарови в леглото след поредния ден в ада, който някак се беше превърнал в нейно бъдеще.

* * *

Откровено казано, Селена се позасегна, че никой от мъжете в пивницата не посегна нито на нея, нито на парите й, рубинената й брошка и оръжията й, докато минаваше покрай масите. Току-що бе издрънчал звънецът за край на работното време и макар далеч да не се чувстваше уморена, й бе омръзнало да чака сбиване или разговор, или нещо друго, с което да потисне скуката.

Е, можеше да се върне в стаята си и да прочете за пореден път някоя от книгите си. Докато заобикаляше бара, подхвърляйки сребърна монета на тъмнокосата слугиня, се замисли дали да не излезе на улицата в търсене на приключения.

„Безразсъдна, глупава идея“, би отсъдил Сам. Но Сам го нямаше и Селена дори не знаеше дали е мъртъв, жив, или пребит до несвяст от Аробин. Не се и съмняваше, че е получил своето наказание заради ролята си в освобождаването на робите от Залива на Черепа.

Не й се разсъждаваше за това. Сам май й беше станал приятел. Досега никога не бе смогвала да се похвали с приятели, не че имаше особено желание за такива. Сам обаче се беше оказал добър кандидат, макар и най-безцеремонно да й заявяваше какво мисли за нея, за плановете й и уменията й.

Какво ли щеше да си каже той, ако Селена просто отплаваше към неизвестното и изобщо не стигнеше до Червената пустиня, нито пък се върнеше в Рифтхолд? Можеше да отпразнува повода — особено ако Аробин нарочеше него за свой наследник. Но и нищо не й пречеше да го отвлече. Все пак в Залива на Черепа той беше предложил да избягат заедно. Така че, установеше ли се някъде, започнеше ли новия си живот като главен асасин на града, който си избереше, можеше да го покани при себе си. И повече никога нямаше да търпят побоища и унижения. Толкова наглед постижима, примамлива идея — същинско изкушение.

Селена заизкачва мудно тясното стълбище, ослушвайки се за притаени крадци или главорези. За нейно разочарование, горният коридор се оказа тъмен и тих — и съвършено пуст.

С въздишка влезе в стаята си и залости вратата. После избута древния скрин пред нея. Не заради своята собствена безопасност. О, не! Заради безопасността на глупака, който би допуснал грешката да проникне с взлом и един скучаещ странстващ асасин да го разпори от пъпа до носа.

След като покръстосва из стаята петнайсет минути, отмести тежката мебел и излезе. За да се сбие с някого. Да си намери приключение. Да отвлече някак вниманието си от синините по лицето си и наказанието на Аробин, от изкушението да избяга от задълженията си и да отплава към някоя далечна, далечна страна.

* * *

Ирен понесе последните кофи с боклук към мъгливата уличка зад „Бялото прасе“. Гърбът и ръцете я боляха. Денят се бе оказал по-дълъг от обичайното.

Не беше избухнал масов бой, слава на боговете, но тя още не съумяваше да се отърси от напрежението и чувството, че нещо не е наред. Инак се радваше — много, много се радваше, че поне тази вечер клиентите не се сбиха. Хич не й се миеше кръв и повръщано от пода, нито й се мъкнеха потрошени мебели. След като издрънча със звънеца, мъжете просто довършиха питиетата си с мърморене и смях и се разпръснаха без особени задевки.

Съвсем очаквано Джеса беше изчезнала заедно с моряка си и понеже задната уличка пустееше, Ирен можеше да предположи само, че колежката й е отишла някъде другаде с него. Зарязвайки я за пореден път да чисти сама.

Ирен изсипа не чак толкова гнусния боклук на малка купчинка до далечната стена. Не беше кой знае какво: стар хляб и яхния, които щяха да изчезнат до сутринта, разграбени от озверелите улични хлапаци.

Какво би казала майка й, ако видеше докъде е стигнала?

Ирен беше едва на единайсет, когато войниците изгориха майка й на клада заради магията й. През първите шест години и половина след онзи ужасяващ ден поживя при братовчедката на майка си в друго село във Фенхароу, преструвайки се на лишена от всякакви дарби далечна роднина. Ролята й се получаваше добре: силите й наистина бяха изчезнали. Но по онова време страхът вилнееше сред хората, съсед се обръщаше срещу съседа си, издаваше на най-близката войска всеки, притежавал някога сила от боговете. За щастие, незначителното присъствие на Ирен не будеше подозрение у никого и през онези дълги години никой не я поглеждаше, докато помагаше за възстановяването на семейната ферма след набезите на адарланските сили.

Дори тогава обаче копнееше да стане лечителка — като майка си и баба си. Още с първите си думи бе започнала да следва майка си навсякъде, постепенно усвоявайки занаята, подобно на всички традиционни лечители. А онези години във фермата, макар и мирни (всъщност направо тягостни и скучни), не бяха успели да заличат единайсетте години на обучение, нито желанието да поеме по стъпките на майка си. Така и не съумя да се сближи с братовчедка й, колкото и великодушна жена да беше, и нито една от двете им не опита да скъси разстоянието помежду им, породено от войни и страх. Затова и никой не понечи да я спре, когато грабна спестените си пари и напусна фермата няколко месеца, преди да навърши осемнайсет.

Пое към Антика, град на знанието в Южния континент — земя, недокосната от Адарлан и войните, където според слуховете магията още съществувала. Тръгна пеш през планините до Мелисанде, прекоси Оуквалд и накрая се озова в Иниш, където, пак според слуховете, можело да хване лодка до Южния континент, до Антика. И точно тук парите й свършиха.

Затова и започна работа в „Прасето“. В началото уж щеше да е временно, колкото да изкара пари за кораба до Антика. Но после се загрижи, че ще пристигне без пукната пара и няма да може да плати за обучението в Торе Сесме, великата академия за лечители и доктори. Ето защо остана в пивницата и седмиците се превърнаха в месеци. Някак мечтата да замине, да постъпи в Торе се изниза на заден план. Особено след като Нолан увеличи наема на стаята й и цената на храната й и все намираше начини да поокастри заплатата й. А и след като лечителските й заложби й позволяваха да понася униженията и целия мрак на това място…

Ирен въздъхна през нос. Ето какво представляваше сега. Барманка в затънтено градче, без пукната пара и каквото и да било бъдеще.

Чу се стържене на подметки по камък и тя отправи поглед надолу по уличката. Ако Нолан спипаше хлапаците да му ядат храната, била тя стара и гнусна, щеше да обвини нея. Щеше да заяви, че не е благотворителна организация, и да й отреже от заплатата. Сторил го беше веднъж и на Ирен й се наложи да издири хлапаците, за да ги смъмри, да им обясни, че трябва да изчакат до по-късно през нощта, преди да нападнат отпадъците, които така старателно подреждаше за тях.

— Казах ви да изчакате до… — подхвана тя, но замлъкна, когато четири едри фигури изникнаха от мъглата.

Мъже. Наемниците от по-рано.

Ирен веднага заотстъпва към отворената врата, но те бяха бързи — по-бързи.

Единият заприщи входа, а друг изскочи зад нея и я притисна здраво към масивното си тяло.

— Изпищиш ли, ще ти прережа гръкляна — прошушна в ухото й с топъл, смърдящ на бира дъх. — Видях, че тая вечер обра добри бакшиши, малката. Къде са?

Ирен нямаше представа какво да направи: да се бие, да заплаче, да се моли или да изпищи. Но така и не й се наложи да решава.

Някой издърпа най-далечния мъж в мъглата, заглушавайки вика му.

Наемникът, който я държеше, се завъртя към него заедно с Ирен. Чу се шумолене на дрехи, после глухо тупване. Сетне настана тишина.

— Вен? — извиси глас онзи до вратата.

Нищо.

Третият наемник, стоящ между Ирен и мъглата оттатък, извади сабя. Тя дори нямаше време да извика от изненада или да го предупреди, когато от мъглата изскочи тъмна фигура и го сграбчи. Не се появи пред тях, а от едната страна, сякаш от нищото.

Мъжът, който притискаше Ирен, я хвърли на земята и извади меча от ножницата на гърба си — широко, злокобно оръжие. Но приятелят му дори не изпищя. Просто отново се спусна тишина.

— Ела ми, бъзливец такъв! — изръмжа водачът на шайката. — Покажи се като истински мъж.

Гърлен, тих смях.

Кръвта на Ирен замръзна във вените й. Силба я опазила!

Позна смеха, позна равния, овладян глас зад него.

— Както вие, истински мъже, обградихте беззащитно момиче в тъмна уличка?!

С тези думи непознатата излезе от мъглата. В двете си ръце държеше по един дълъг кинжал. Остриетата им тъмнееха от капеща кръв.