Сара Дж. Маас
Кулата на зората (70)

Огнено сърце

Бяха я затворили в гробница от мрак и желязо.

Приспали я бяха насила с виещи се струйки благовонен дим през хитро скрити дупки в желязната плоча отгоре. И тези около нея. И отдолу.

Ковчег, създаден от древна кралица, за да погребе вътре слънцето.

Пленена, тя заспа обгърната в желязо. Засънува.

Понесе се през морета, мрак и огън. Принцеса на нищото. Безименна.

Принцесата пя на тъмнината, на пламъка. И те пяха за нея.

Нямаше нито начало, нито край, нито среда. Само песента и морето, и железният саркофаг, превърнал се в неин будоар.

Докато не изчезнаха.

Докато ослепителна светлина не заля спящия, топъл мрак. Докато вятърът не влетя в него, свеж и с аромат на дъжд.

Тя не го усети по лицето си. Не и през смъртната маска, окована към него.

Клепачите й се открехнаха. Светлината прогори и форми, и цветове след дългото й заточение в сумрачните дълбини.

Но пред очите й се появи лице — над нея. Надничаше над капака, издърпан настрани.

Тъмна, буйна коса. Луннобледа кожа. Устни, червени като кръв.

Устата на древната кралица се кривна в усмивка.

Зъби, бели като кост.

— Будна си. Чудесно.

Сладък и студен глас, способен да погълне звездите.

Отнякъде, откъм ослепителната светлина, груби, осеяни с белези ръце бръкнаха в ковчега. Сграбчиха веригите, с които бе окована. Ловецът на кралицата; острието й.

Той изправи принцесата на крака. Тялото й бе далечна, несекваща болка. Не искаше да се връща в него. Бореше се, дращеше с нокти да се добере до пламъка и мрака, които я напускаха като утринен отлив.

Ала ловецът я дръпна грубо към жестокото си, красиво лице с усмивка на паяк.

И не й позволи да трепне дори когато древната кралица измърка:

— Да започваме.