Лора Кей
Силно упорство (7)

Глава 7

След като прибра бедната Айлийн след дългия й престой навън, Кат се втурна към фитнеса. Храната трябваше да изчака на този етап. Въпреки че умираше от глад, след двата луди, горещи рунда секс през последните няколко часа.

Във фитнеса, Кат едва се спаси от издраскване, когато Айлийн забеляза Сай и изскочи от ръцете й, лаейки и препускайки след бедната антисоциална котка. Сай се стрелна към стелажа с оборудването и скочи на третия рафт, достатъчно високо, за да бъде на безопасно разстояние от кученцето, особено след като Айлийн разполагаше само с един заден крак, което й пречеше да се изправи и да го достигне.

Сякаш нямаше достатъчно лудост на това място…

Клатейки глава, Кат подмина импровизираната маса в ъгъла, която бе наобиколена предимно от Гарвани, както и от Изи, Джена и Сара, и прекоси стаята. Марз, Ник, Бека и Шейн бяха седнали около бюрото на Марз и едновременно вдигнаха поглед, когато тя се приближи.

— Хей, съжалявам — каза Марз. — Опитахме се да те изчакаме, за да хапнеш…

— Да. Къде изчезна? — попита Ник.

— Съжалявам — отвърна тя, свивайки рамене. — Изведох Айлийн и просто имах нужда от малко време насаме.

Ник се намръщи.

— Кат, ако си размислила…

— Не съм — прекъсна тя. — През последните няколко дни се случиха много неща. Това е всичко. Знам, че не е нужно да казвам това точно на вас, момчета.

Брат й я изгледа продължително, после кимна примирено.

— Погрижих се за машината ти — заяви Марз, сочейки към лаптопа в края на масата зад него. — Коригирах някои настройки, за да скрия физическото местоположение на компютъра, вързах те към нашия прокси сървър и подсилих защитната стена. Просто няколко предпазни мерки. Също така те добавих в мрежа, за да можеш да записваш всички документи в локалната мрежа, вместо в машината.

— Уау, добре. Значи, всичко е готово? — попита тя, а коремът й се сви.

Бе на път да премине граница, която не трябваше да преминава. И това не бе лесно за жена, която бе устроила живота си, спазвайки закона.

Марз кимна, а от изражението му и тези на останалите ставаше ясно, че те също осъзнаваха, че това е голяма крачка.

Добре тогава. По-добре да го направи бързо, като отлепяне на лейкопласт, вместо малко по малко. Кат седна, отвори лаптопа си, влезе в системата и изведнъж си спомни, че не носи токъна си… и че не е сигурна къде го е оставила. Мамка му! Топлина се спусна по врата й. Точно заради това цялото нещо с Бекет не биваше да се повтаря.

— Съжалявам — каза тя. — Оставих токъна отвън. Много тъпо.

Тя се изправи, като сви ръце в юмруци, за да не види никой, че треперят. От срам. От гняв. От нерви.

Младата жена беше в другия край на фитнеса, когато вратата се отвори и влезе Бекет.

— Хей — поздрави той, небрежно, но погледът му бе напрегнат и наситен с емоция. — Намерих това. Някакъв шанс да е твое?

Въпросът бе само заради останалите, защото бе почти сигурна, че е изпуснала проклетото нещо долу в „Хард Инк“, където без съмнение Бекет го бе намерил и съответно, знаеше, че е нейно.

— О, да. Благодаря, Бекет — отговори тя. — Тъкмо осъзнах, че съм го оставила някъде.

Споглеждайки се, двамата проведоха мълчалив разговор и тя се надяваше, че е получил извинението, което се опитваше да му изпрати, за това, че е била толкова невнимателна.

Тъй като Ник и Марз я наблюдаваха, а Бекет вървеше зад нея, Кат се почувства под светлината на прожекторите, докато се връщаше на компютъра си. Съсредоточи се, Кат! Точно така.

— Добре, вторият път е на късмет. Надявам се — каза тя.

И наистина беше. Влезе във виртуалната частна мрежа на прокуратурата, а оттам — в електронната поща и файловете си. Всички се скупчиха зад гърба й и част от нея искаше да им каже да се махнат и да я оставят да унищожи кариерата си сама. Ала не го направи. Разполагаше със съществена информация, от която имаха нужда, и не можеше да ги обвинява за това, че са любопитни какво точно има и че са нетърпеливи да я получат.

— Системата записва кои документи отварям или свалям, така че не мога да копирам всички файлове от разследването, без да повдигна куп въпроси. Ще започна с онези документи, за които говорихме, и всичко, което вече съм изтеглила за други цели. Съгласни ли сте? — обясни тя. — Винаги мога да вляза отново.

— Да, така е добре — съгласи се Марз, застанал до нея, наблюдавайки действията й.

— Не поемай повече рискове, отколкото трябва, Кат — предупреди я Ник с нисък глас над лявото й рамо.

Просто бъди разумна.

Съзнанието й си припомни гласа на Бекет от по-рано, но вместо да я подразни, както първия път, сега й подейства успокояващо, защото подхождаше толкова разумно, колкото можеше, що се отнася до файловете, които взима. Така де, в допустимите рамки на нарушение на професионалната й етика и разрешен достъп.

Честно казано, не беше нещо кой знае какво.

— Някак си смятах, че нарушаването на закона ще бъде по-вълнуващо — вметна тя, след като запази и последния от въпросните файлове.

Излезе от системата и изпусна дъха, който дори не бе осъзнавала, че е сдържала.

Е, това беше.

Нечии ръце се приземиха на рамото й и леко я стиснаха. Тя вдигна поглед и видя Ник зад себе си да я дарява с тъжна усмивка.

— Е, не дръж всички в напрежение — каза му тя, след това погледна към Марз. — Отвори тези неща и да видим как това, което имам, може да помогне.

Марз потърка ръце и почти се хвърли на стола пред компютъра си. Докато останалите се събираха зад него, Бекет задържа погледа си върху лицето на Кат. Ако някой знаеше как изглежда човек, който слага маска, за да скрие това, което наистина чувства, то това бе той. И тази жена правеше същото в момента.

Това не се хареса на Бекет ни най-малко, защото означаваше, че е разстроена, че заравя истинските си чувства вътре в себе си, а той знаеше как това може да те прецака психически. Ала не можеше да направи абсолютно нищо, за да оправи нещата.

Не му харесваше и защото го караше да чувства стягане и неудобство в гърдите, разливаше безпокойствие в кръвта му и дяволски го изнервяше, освен всичко друго. Това си беше адски много за понасяне за някой, чието обичайно статукво граничеше с вцепенение.

— Аз ще… ъ-ъ… пиша на Джеръми и Чарли, за да им кажа да дойдат — каза Кат. — Сигурна съм, че ще искат да са тук.

Наведе глава, за да се съсредоточи върху телефона си.

Точно тогава повечето от Гарваните станаха от масата в другия край на стаята. Някои излязоха от фитнеса, други се възползваха от тежестите, а президентът на клуба — Деър Кениън — се приближи до бюрото на Марз.

За първи път Бекет беше срещнал Деър, когато бе довел клуба в „Хард Инк“ преди няколко седмици, за да помогне на екипа в провеждането на едновременни операции срещу бандата на Чърч. За тях Деър бе просто един наемник. Сега той и неговите момчета бяха пълноправни равностойни партньори. И макар че Бекет не вярваше, че някога ще го каже за разбойнически мотоклуб, но момчетата на Деър очевидно бяха мотивирани в голяма степен от почти същите ценности като Бекет и неговите другари — лоялност, справедливост, дълг, чест, дори и тяхното възприемане на последното понякога да бе малко изкривено.

Висок, с дълга кестенява коса, Деър притежаваше външност, която излъчваше едновременно грубост и самоконтрол. Лоялността, която хората от клуба му засвидетелстваха, изглежда, бе породена от уважение, а не от страх, и Бекет му се възхищаваше заради това.

— Здравейте! Какво става? — попита Деър, като застана от другата страна на бюрото на Марз.

Не носеше обичайното си облекло — якето без ръкави, покрито с нашивки на клуба му, което го идентифицираше като президент на „Рейвън Райдърс“. Нито едно от момчетата не го носеше. Като се имаше предвид, че Гарваните имаха нещо като традиция да защитават онези, които не можеха да се защитят сами — предимно жени и деца — Деър бе решил, че останалата част от клуба ще бъде в по-голяма безопасност в седалището им на запад от града, ако останалите не се развяват с цветовете на клуба. И по дяволите, всичко това даде на Бекет нова причина да уважава тези момчета.

Ник заобиколи и стисна ръката на Деър за поздрав.

— Събрахме нова информация. Тъкмо мислим да я прегледаме.

— Момчетата нямат търпение да въздадат справедливост за своите братя — каза Деър, тонът му бе неутрален, но думите му бяха изпълнени със заплаха, или обещание.

Гарваните следваха решенията на екипа засега, но идеята за партньорство означаваше, че го правят по собствен избор. Според това, което чуваше, този избор имаше давност, определена от необходимостта на Гарваните да си отмъстят. От една страна, Бекет напълно разбираше това. От друга страна, това ги правеше непредсказуеми. А непредсказуемостта водеше до убити хора.

— Това е разбираемо и го оценяваме — каза Ник. — Заели сме се. Обещавам ти.

Деър кимна, очевидно успокоен.

— Всичко е тихо в периметъра, но като се имат предвид дъжда и мъглата, засилих присъствието ни там тази вечер, в случай че се чудите къде отидоха всички.

Деър даде ясно да се разбере, че нещата ще вървят много по-добре като цяло, ако той дава нарежданията на мъжете си, така че след като поработиха заедно и съгласуваха основните си нужди и графици, Ник прехвърли голяма част от ежедневните решения на Деър, който да се грижи за тях, както прецени.

— Имате ли нужда от още хора? — попита Ник.

— Не тази вечер, но ще ни трябва смяна утре сутринта. Моите момчета ще имат нужда от дрямка.

— Разбрано — отговори Ник, стискайки отново ръката на другия мъж.

Деър кимна към групата, после се обърна и се заговори с някои от момчетата в другия край на стаята. Няколко минути по-късно всички излязоха заедно и това отново напомни на Бекет колко важна е помощта на Гарваните. Тяхната защита даваше възможност на екипа да провежда на разследването си по начина, по който трябваше да се проведе.

Докато Гарваните излизаха, Джеръми и Чарли прекосиха фитнеса и се присъединиха към групата зад Марз.

— Какво става? — попита Джер.

— Кат ни даде някои нови файлове, с които да поработим — обясни Марз. Той посочи монитора. — Този документ е разпечатка на телефонните разговори на Сенека. Шибано огромен е.

Бекет проследи погледа на Джеръми, който се насочи към сестра му. Лицето й беше неутрално.

— Започват от преди около осемнайсет месеца — добави Кат, — така че определено не е приятно четиво.

— Което означава, че най-добрият подход би бил не да четем, а да търсим конкретни телефонни номера — каза Марз. — Нека да започнем с телефонния номер, който ни е оставил Франк върху чипа.

Бекет пристъпи по-близо, когато Марз отвори търсачка и въведе номера. Резултатите изскочиха бързо, маркирани се появиха десетки случаи на входящи и изходящи повиквания с този номер.

— Е, това е значително по-добре, предполагам — вметна Марз. Щракна Next, за да прегледа всички резултати и ахна. — Хей, чакай малко! Знаем, че този номер вече не е активен, защото позвънихме, но виж това. — Той посочи последната поява на номера. — Последния път, когато е бил използван — и предполагам, момента, в който е бил деактивиран — е по-малко от седмица след засадата, в която попадна отряда ни.

— По-малко от седмица след смъртта на Мерит — каза Бекет, като потърка челюстта си. — Следователно, свръзката му за комуникация в WCE, чийто номер е разширение на централата на Сенека, умира с него.

— Общо взето — включи се и Ник, местейки поглед между монитора, Бекет и Кат. — Ето, вече ни помагаш.

Той й намигна и тя му се усмихна леко.

Това обаче не накара Бекет да реши, че маската й вече не е на мястото си.

— Нека проследим назад някои от другите номера, които са звънели или са получили обаждане от номера за контакт — намеси се Чарли, като събуди монитора до себе си и отвори уебсайт.

— Четеш ми мислите — отвърна му Марз, правейки същото.

Докато двамата мъже въвеждаха номерата, Ник грабна бележник и записа идентифициращата информация, която търсенето връщаше. Много от номерата бяха свързани с резултати, които се очакваха от един подизпълнител на отбраната и осигуряващ сигурност — правителствени агенции, военни бази, някои от дъщерните предприятия на Сенека. Пръстите на Марз замръзнаха върху клавиатурата.

— Уау! Това е свързано с разпределителното табло на Чапман.

Бекет, Ник и Шейн се спогледаха многозначително зад Марз. Чапман беше изнесената оперативна база в Афганистан, ИОБ на военен жаргон, от която провеждаха мисии по времето на засадата, която бе прекратила кариерата им. Намираше се в Кост, афганистанска провинция, която граничеше с Пакистан и беше важна за контролирането на търговските пътища извън страната и охраната на все още гъмжаща от талибаните провинция Пактия на север-северозапад.

— Предполагам, че молбата на Мерит да бъде прехвърлен към ОСП (Отдел „Специални Операции“) сега придобива смисъл — каза Шейн.

— Страхотно — въздъхна Ник, прокарвайки ръка през тъмната си коса.

ИОБ Чапман бе и централата на ЦРУ в Афганистан. Мерит беше подал молба за преназначение в техния паравоенен отряд, наречен с типичния за ЦРУ завоалиран евфемизъм, Отдел „Специални Операции“. Изглеждаше, че техният командир е искал да бъде освободен от командирското място на отряда им преди прикритието му да бъде провалено. Не беше успял. И тази гадост бе избухнала в лицата на дяволски много добри мъже.

— Въпросът е — каза Бекет — дали обажданията към Чапман са действително към Мерит, реални обаждания до базата, относно договорени услуги, или обаждания до доставчици, които са разпределени там.

— Да — обади се Марз, — но тухла по тухла доказателствата, че Сенека и WCE са едно и също нещо си идват на местата. Дори все още да остават някои дупки в стената.

— Така е — съгласи се Бекет, а погледът му се местеше между мониторите на компютрите, на които работеха Марз и Чарли.

Няколко минути преминаха в напрегната тишина, тъй като всички бяха затаили дъх, надявайки се на по-полезни разкрития от информацията на Кат.

— Чакайте, момчета. Банката в Сингапур. Това е банката в Сингапур — заяви Чарли, а сините му очи се разшириха, когато огледа групата.

Предпазлива надежда се прокрадна във вътрешностите на Бекет. Неоспорима връзка между Сенека и WCE щеше да им свърши добра работа, за да се уверят, че не си създават ненужен враг в лицето на една такава мощна организация.

— Същата банка, в която е сметката на Франк? — попита Ник, като се наведе напред.

— Абсолютно същата — отвърна Чарли. — Боже, самият аз се обадих на този номер, докато се опитвах да разбера какви са банковите извлечения, които получавах.

— И изглежда, има разговори и в двете посоки между банката и номера на контакта — каза Марз, прокарвайки пръста си по екрана.

Кат се приближи до Ник, включвайки се в това, което правеха за първи път.

— Информацията за банковата сметка, която имате — документите, които показват всички депозити направени от WCE… — поде тя. — Може ли да се види дали има някаква зависимост между датите на депозитите и разговорите?

По дяволите! Това беше умен ход. Бекет кимна.

— Ако е така, това определено ще свърже нещата повече.

— Къде са извлеченията, Марз? — попита Чарли.

След дълъг момент, който изглеждаше като голямо ровене в купчина хартия върху бюрото му, Марз измъкна сноп документи, захванати с черна щипка.

— Точно тук. — Той се плъзна по-близо до Чарли и двамата се зачетоха усилено в тях, погледите им се местеха напред-назад между извлеченията и екрана.

— Проклет да съм — възкликна Марз. — Има по едно обаждане от банката към контакта в рамките на четиридесет и осем часа след всеки депозит, направен към сметката на Мерит.

Наоколо се надигнаха изненадани възгласи и предпазливо тържествуване.

На Бекет му се прииска да забие юмрук във въздуха. Ако реално беше човек, който прави подобни неща. Докато обмисляше нетипични за него начини, с които да отпразнува това наистина шибано добро развитие на нещата, му се прииска и да целуне Катрин Рикси. Без нея никога нямаше да се доберат до тази информация. Не и толкова лесно, не и в рамките на времето, с което разполагаха, така или иначе.

— Тогава Сенека и WCE са свързани. Трябва да са. Или са абсолютно едно и също нещо или WCE е лъжлив играч, който е част от Сенека. И двата варианта водят до същия резултат.

— Разполагаме с доказателството си, бейби — каза Марз, като се обърна и се ухили.

В цялата група настъпи оживление. Всички си стискаха ръцете и се поздравяваха.

— Какво става, след като телефонният номер на контакта е деактивиран? — попита Ник, изражението му бе все така сериозно.

Той все още не се бе присъединил към поздравленията.

— И аз се чудех същото — добави Шейн, скръстил ръце пред гърдите си.

— Нека проверим — отвърна Марз, като се размърда.

— Ще потърся телефонния номер на банката и ще видим дали няма съответствия с други номера на Сенека.

— Пръстите му хвърчаха над клавиатурата. — Нищо.

— Значи, някой в Сенека е бил в постоянен контакт с банката в Сингапур, в която Франк Мерит получава мръсните парите от неговата операция, в дните, когато получава плащанията. Ала щом Мерит умира, комуникацията спира — обобщи Шейн. — Има ли още някой, който смята, че това не би могло да е просто съвпадение?

Бавно и предпазливо всички се съгласиха. Никой не искаше да се хвърля към прибързани заключения, но това изглеждаше все по-сигурно.

Бекет кимна.

— Бих казал, че това е най-убедителното доказателство, до което бихме могли да се доберем. Сега въпросът е как точно да погнем голяма организация като Сенека.