Метаданни
Данни
- Серия
- Хард Инк (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hard to let go, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитрия Петрова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лора Кей
Заглавие: Силно упорство
Преводач: Димитрия Петрова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Тиара Букс
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Редактор: Яна Иванова
Коректор: Гергана Димитрова
ISBN: 978-954-2969-58-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7904
История
- —Добавяне
Глава 5
Кат се върна на мястото на престъплението, известно още като спалнята й и се опита да не се взира в стената, срещу която по-рано бе правила най-добрият секс в живота си.
Концентрирай се, Кат!
Точно така. Беше се върнала тук с причина. За да получи достъп до системите в офиса си, имаше нужда от произволно генериран цифров код от своя SecurlD токън. Той се променяше на всеки шейсет секунди и беше една от двете стъпки, необходими за достъп до файловете във виртуалната частна мрежа на прокуратурата. Малкото, подобно на чип, устройство се намираше върху изключения й служебен лаптоп на нощното шкафче до леглото. Почивката, която си взе тази седмица, не беше планирана, затова бе останала до късно снощи, за да допише едно досие — перфектното алиби, в случай че й се наложеше да обяснява защо е отваряла тези файлове.
Когато чу приближаващи гласове, идващи откъм главната част на апартамента, Кат грабна токъна и компютъра си. Марз я бе помолил да занесе машината във фитнеса, преди да влезе в профила си, за да може той да погледне и да подсили защитите му.
— Хей! — извика Джеръми от вратата.
Чарли стоеше в коридора зад него.
— Хей! — поздрави ги и тя. — Какво правите, момчета?
Джеръми повдигна рамене.
— Просто се мотаем. Някои от Гарваните се върнаха от смяна при блокадите, така че предстои вечеря.
Кат кимна.
— Добре.
Облегнат на рамката на вратата, Джеръми скръсти ръце и я изгледа развеселено.
— Имам въпрос към теб.
— Да?
— Кой от Гарваните е? — попита той развеселено.
— „Кой от Гарваните“ какво?
Кат притисна лаптопа към гърдите си.
Той наклони глава и повдигна вежди, сякаш тя трябваше да знае какво има предвид.
— Кого от Гарваните помирисах върху теб?
Топлина се плъзна по врата й. Тя се засмя и го избута на разминаване в коридора, като в допълнение го блъсна здравата.
— За какво, по дяволите, говориш, Джеръми?
— Когато ме прегърна, мирише на мъж и секс. Е, аз обичам, както мъжете, така и секса. — Той намигна на Чарли, който изглеждаше така, сякаш предпочита да е навсякъде другаде по света, само не и тук. — Та аз изобщо нямам проблем с това, просто ми е любопитно кой от Гарваните е късметлията.
Мамка му! Тя се замисли да отрече и да каже, че няма никакъв Гарван. Всъщност това бе самата истината, но това би могло да накара брат й да се зачуди кой друг измежду останалите е, затова Кат прехапа езика си. За бога, можеше да разчита на Джеръми да надуши секс. Тя се отдалечи от него.
— Ти си идиот. Знаеш това, нали?
— Това не беше отричане — извика развеселено той.
Кат му показа среден пръст и продължи да върви, макар да не страдаше от илюзията, че той ще остави нещата така. Защо братята бяха такъв трън в задника?
В кухнята повече от дузина души се бяха струпали около плота — както от Гарваните, така и от обитателите на „Хард Инк“ — говореха, смееха се и нагъваха чилито, което Бека и Емили бяха приготвили по-рано. С толкова много хора, които сега работеха и живееха тук, всички допринасяха към денонощното производство на храна, но Бека и Емили несъмнено бяха най-добрите готвачи в групата. Кат нямаше търпение да дойде ред на Ник да приготвя вечерята; вече си беше дала поръчката за Слопи Джо — специалитета му.
Ник я видя през тълпата и й намигна. Тя му се усмихна леко, доволна, че бяха успели да се споразумеят за нейното участие.
Тъй като не забеляза Марз, Кат се отправи към фитнеса и го намери на обичайното му място.
— Искаш ли да отидеш и да хапнеш с другите, преди да започнем с това? — попита тя.
Той взе лаптопа от ръцете й.
— Благодаря, но ще чакам Емили да слезе, за да хапнем заедно.
Кат се усмихна.
— О, колко си мил!
Думите й бяха леко подигравателни, но бе вярно.
Марз беше абсолютен сладур, изключително добър човек.
Потупа с длан гърдите си и се подсмихна.
— Златно сърце, бейби. Златно. Сърце.
Смеейки се, Кат кимна.
— Да, знам. Всички имате такива, момчета.
Марз й даде знак да въведе паролата на лаптопа си, а след това каза:
— Да. Дори и Бекет.
Тя отстъпи назад от компютъра и го изгледа намръщено. Защо, по дяволите, го беше казал?
— Да, разбира се — съгласи се тя, колкото можа по-безгрижно.
Честно казано, макар да беше склонна да повярва, че Бекет е добър човек — беше тук, за да помогне на Ник все пак — не можеше дори да си представи как да разгадае този мъж.
С очи на екрана и пръсти, прелитащи през клавиатурата, Марз добави:
— Грубоват е, но е добър човек.
Кръстосвайки ръце, тя много усилено се опита да не мисли за всички начини, по които Бекет можеше да бъде груб.
— Аха.
За какво, по дяволите, бе всичко това?
— И той наистина нямаше да те нарани онзи ден, когато извади пистолет срещу теб.
Прииска й се да започне да блъска главата си в най-близката твърда повърхност. Защо се чувстваше така, сякаш слушаше реклама?
— Знам.
Когато той не продължи, раменете й се отпуснаха.
След може би две минути мълчание, Марз погледна към нея през рамо и додаде:
— Бекет просто има нужда от известно време, преди да позволи на някого да се доближи до него, нали знаеш?
— Дерек — вбеси се Кат, — защо, по дяволите, обсъждаме Бекет точно сега?
Той сви рамене и се обърна към лаптопа.
— Просто казвам.
Тя се втренчи в тила му. Първо Джеръми, а сега това. Въпросът бе какво, по дяволите, си мислеше Марз, че знае и откъде го знаеше? Дали Бекет му беше споменал нещо за случилото се между тях? Защото ако беше, щеше да изтръгне езика от устата му и да го завърже на възел като в анимационните филмчета.
— Тази машина е истинска бъркотия — отбеляза той. — Типичен правителствен боклук. — Марз се обърна и й се усмихна. — Всеки път, когато пушките ни засичаха в Афганистан, си напомняхме един на друг, че оръжията ни са били закупени на най-ниската цена. Случаен спомен…
Замисленото му изражение предизвика усмивката на Кат.
— Не мога да си представя какво ви е било там.
Той кликна върху още няколко прозореца.
— Дълги периоди на скука, прекъсвани от моменти на напрегнати екстремни кризи.
— О, значи, нещо такова като сега, нали?
Искаше да се пошегува, но имаше истина в изявлението, която ни най-малко не бе смешна. Изобщо.
— Точно — каза Марз. — Знаеш ли какво, преди да вкараш още някоя парола, искам да поразчистя тук и да изградя някои нови функции за сигурност. Съгласна ли си?
В другия край на стаята Емили, Изи и Джена влязоха през прага.
— Разбира се — кимна Кат. — Вземи и действай.
Марз й намигна.
— Не съм сигурен как ще се почувства Ник, ако те взема, но определено ще ти кажа.
Кат извъртя очи и адски много се надяваше, че Марз не е забелязал червенината, пълзяща към бузите й — нито пък се е замислил над причината. Защото я взеха доста здраво днес. И не, Ник вероятно нямаше да бъде особено щастлив да научи за това. Не че имаше право на шибан глас кой я взима и кой не, за бога.
— Готов ли си за мен? — попита Емили с голяма усмивка, като се приближи до бюрото.
Усмивката на Марз почти накара Кат да се изчерви още повече.
— Що за въпрос е това? Винаги. — Той се изправи на крака, карайки Айлийн да побегне отново. — О, по дяволите! Съжалявам, Айлийн. Тя продължава да спи върху обувката на протезата ми и не мога да я усетя.
Кат вдигна глупаво изглеждащото куче на ръце и сгуши лицето си в нея. Ушите на животното бяха толкова големи, че изглеждаха несъразмерни с останалата част от тялото й.
— Тя просто иска да бъде близо до теб, нали, мило момиче? — Огромният език на Айлийн облиза бузата й, предизвиквайки смеха на Кат. — Достатъчно, пале такова!
Марз се здрависа с Изи през бюрото.
— Ей, човече, как си?
Висок, атлетичен и мургав, Изи вероятно бе единственият човек от екипа на Ник, с когото Кат почти не бе говорила. Той изглеждаше много резервиран, дори леко хладен, с всички, с изключение на Джена. Погледът на Изи се стрелна към Кат, но кимна на Марз.
— Ден след ден.
— Вярно е. — Марз потърка корема си. — Добре, храна. Храната е приоритет.
Джена се засмя.
— Чувала съм за теб.
С ярките си сини очи и тъмночервена коса, Джена бе изключително красива, дори и с избледнелите жълтеникави синини около лявото й око. Тази гледка напомни на Кат за това, което враговете на брат й бяха причинили на тази млада жена, и още веднъж потвърди решението й да помогне на Ник и екипа. Всеки един от тях бе платил, рискувал или допринесъл с нещо, за да опита да поправи цялото това положение. Кат беше твърдо решена да направи същото.
Марз протегна ръце.
— Няма как. Репутацията ми ме предхожда.
Петимата тръгнаха през фитнеса и Кат се почувства доста осезаемо не на място. И двете двойки се държаха за ръце и обсъждаха напълно нормални неща, след като са били разделени за малко, докато тя се влачеше отзад, все още носейки Айлийн.
На стълбището Марз каза:
— Знаеш ли какво? По-добре да изведа Айлийн, преди да седнем да вечеряме.
Кат му махна с ръка.
— Аз ще го направя. Вървете, ще ви настигна.
Като се имаше предвид, че от случката с Бекет бе отишла направо да спори с Ник и бе загубила самоконтрол заради това, което почти се бе случило с Джеръми, тя нямаше нищо против да остане за малко сама, за да се вземе в ръце.
Навън тя пусна Айлийн върху чакъла на заградения паркинг и се загледа как кученцето се върти наоколо, души всяко малко нещо, докато не стигна тревата, опасваща паркинга от външната страна. Дъждът постепенно бе намалял до мъглив ръмеж, който, заедно с тъмните облаци, създаваше усещането, че е по-късно, отколкото е всъщност.
Облегната на тухлената стена на сградата, Кат потърка очи и се прозя. Беше тук от по-малко от седмица и вече бе изтощена. Не можеше да си представи как останалата част от екипа се оправя в тази ситуация от почти месец насам. Дори когато си в принудително бездействие, никога не можеш да се отпуснеш напълно. Не и когато мъже с гранатомет нападат дома ти по средата на нощта. Това бе сигурно.
С въздишка, тя отпусна ръце и видя Бекет да слиза от своя джип от другата страна на паркинга. За един дълъг момент тя изучаваше походката му. Той се приближаваше, като леко накуцваше с левия крак. Знаеше, че бе резултат от експлозия на граната в Афганистан, но изобщо не го правеше по-бавен, това бе сигурно.
Мъжът се обърна към нея. Страхотно.
Кат плесна с ръце.
— Айлийн? Ела тук, момиче! — извика тя.
Трябва да влезем веднага, за да избегна този със сигурност неловък разговор. Не се нуждая от още един такъв днес. Въпреки че може би това бе идеалният момент да разбере какво бе казал Бекет на Марз. И все пак, здравей, неудобство.
Близо до линията от мотоциклети главата на Айлийн се подаде и кученцето погледна към Кат, но след това отново се върна към заниманията си.
Не че имаше значение сега, когато Бекет беше прекосил половината паркинг, и вървеше към нея. И само за протокола, изглеждаше дяволски секси в комбинацията от тениска, дънки и ботуши. С широките си рамене и едри бедра, мъжът изпълваше дрехите си по начин, който оставяше малко на въображението.
На което вече не й се налагаше да разчита, нали? Беше видяла стоката и знаеше, че колкото и хубаво да изглеждаха тези дънки върху него, те изглеждаха около един милион пъти по-секси, висящи около коленете му.
Това не бе полезна мисъл точно сега.
И тогава той вдигна очи и я прикова към стената с този напрегнат син поглед.
Толкова за надеждата, че може просто да я игнорира и да влезе вътре. Той не се насочи към вратата, а се отправи се право към нея.
Сърцето й препусна и тя потрепери, щом спомените я заляха в бърза поредица от картини от последния път, когато я бе притиснал към стената. Поемайки бавен и — надяваше се — успокояващ дъх, тя срещна погледа му и зачака да спре пред нея. Той бе толкова близо, че ако протегнеше ръка, можеше да сграбчи блузата му и да го придърпа към себе си. Ниско, ниско в корема й мускулите й се свиха в пълна подкрепа на тази идея. Проклето предателско тяло!
— Искам да кажа нещо, ако нямаш нищо против — заяви той, а очите му търсеха нейните.
Сериозният му тон я накара да се въздържи от хапливата забележка, която й беше на върха на езика.
— Разбира се — отвърна тя, без да има ни най-малка идея какво да очаква.
— Това, което предложи да направиш там… това е опасно нещо, Кат.
Разбира се. Старата песен на нов глас. Разочарована, тя притисна ръка към очите си. Последното нещо, за което имаше енергия, бе още една битка.
— Бекет, решено е…
— Чакай! — Пръстите му се свиха около нейните, като отместиха ръката от лицето й. Държейки я, той пристъпи по-близо. — Прецаквам нещата.
Сякаш говореха на взаимно неразбираеми езици, поне що се отнасяше до нея.
— Кое прецакваш?
Той поклати глава и въздъхна.
— Благодаря. Това, което исках да кажа, е… благодаря ти. Не е нужно да го правиш и никой не би те обвинил, ако промениш решението си.
— Но аз няма да…
— Знам. — Той прокара палец по кокалчетата на пръстите й. Напред-назад, напред-назад. И топлината на докосването му се разпространи в цялото й тяло, карайки нервните й окончания да оживеят и да копнеят за повече… навсякъде. — И затова ти благодаря. Имаме нужда от това, с което разполагаш. — Бекет прочисти гърлото си и погледна встрани за един дълъг момент. Когато отново погледна към нея, сви рамене. — Да, та това е, което исках да кажа.
Той пусна ръката й и пъхна своите в джобовете си.
Е, добре тогава.
— Оценявам го — каза тя.
Той наклони глава и я прикова с наситено синия си поглед.
— Просто бъди разумна, става ли?
Кат извъртя очи. Мъжът не можеше просто да спре, докато още има преднина, нали?
— Боже, благодаря за вота на доверие. Може да нямам вашите познания по операции под прикритие, но не съм идиот, Бекет. Сякаш не знам, че трябва да внимавам, когато човешки живот е изложен на риск.
Тя вдигна ръце и поклати глава. Уф! Защо се занимаваше? Без да дочака отговора му, тръгна към вратата, набра кода и хвана дръжката. Тогава нещо друго й дойде на ум. Със същия успех можеше да изкара всички забавни карти на масата, нали така?
Обърна се към него, като не се изненада да види, че той я гледа намръщено.
— Докато водим този страхотен разговор, позволи ми да добавя една молба към теб — да запазиш в тайна това, което се случи по-рано между нас. Не съм сигурна защо Дерек се почувства длъжен да ни сватоса по-рано днес, но наистина се надявам, че причината не е, защото ти си казал нещо. Става ли? Благодаря.
Докато пристъпваше вътре, тя си спомни Айлийн.
— О, и доведи проклетото куче.
Мамка му, помисли си Бекет. Последва Кат вътре и си отбеляза наум, че трябва да се върне за кучето по-късно. Не беше казал нито една проклета дума за станалото между тях. На никого, камо ли на Марз. За бога! Сякаш искаше някой друг да знае.
Нямаше начин да остави това обвинение неадресирано.
Той пристъпи вътре точно навреме, за да види как вратата към студиото за татуировки на първия етаж се затваря. Като се изключеше това, стълбището си оставаше тихо, затова инстинктът му подсказа, че Кат се е оттеглила в тишината на затворения в момента „Хард Инк“. Страхотно.
Бекет прекоси стълбището, стъпките от ботушите му отекваха във вътрешността от бетон и метал. В мига, в който зави зад ъгъла и се озова в предимно притъмнелия салон в дъното на студиото, погледът му се приземи върху Кат, която сновеше напред-назад в средата на квадратното помещение. Осветена изотзад от лампата в коридора, тя се завъртя на пети с лице към него, негодуванието й бе осезаемо, въпреки че не можеше да различи изражението й. Не го искаше тук, не искаше да е около него, може би изобщо не искаше да има нищо общо с него. И, по дяволите, ако тези чувства, насочени към него, не му бяха наистина шибано познати.
Историята на проклетия му живот. Поне до армията.
Въпреки че и това вече нямаше, нали?
— Бекет — каза Кат, тонът й бе отчасти стенание, отчасти молба.
Той закотви краката си и се пребори с вкоренената си реакция да избяга от мястото, на което не е желан. Защото, по дяволите всичко, той бе усъвършенствал способността да чува съобщението Не те искам наоколо от около миля разстояние. Беше израснал с тези глупости. Но това беше сестрата на Ник Рикси. И от уважение към човека, с когото беше воювал и кървил в продължение на много години, нямаше да остави Катрин с впечатлението, че е предал доверието или личния й живот.
— Просто ме изслушай и ще те оставя на мира, става ли?
— Какво още ще кажеш?
Част от него искаше да се приближи, за да види изражението й и блясъка в тези зелени очи. Но тя остана на мястото си, така че той последва примера й и направи същото.
— Не съм казал нищо. Това, което се случи, е само между мен и теб. Не бих проявил неуважение, като споделя нещо толкова лично. И не съм някакъв осемнайсет годишен хлапак, който не може да си държи устата затворена.
Той обузда раздразнението си, защото това, да го изрече на глас, не помагаше абсолютно с нищо. Кат се приближи, изваждайки красивото си лице от сенките.
— Добре. Благодаря ти за това.
Тя въздъхна и се приближи още малко.
Бекет проследи движението й както лъв дебне плячка. Колкото по-близо идваше тя, толкова повече нещо дълбоко в него искаше да я хване. Мамка му!
— Виж, съжалявам, че ти се развиках преди малко. Понякога просто имам нужда от малко време, за да си събера мислите, а тук е дяволски трудно да го направиш.
Това изявление звучеше почти като нещо, което той би казал, и Бекет действително се засмя.
— По дяволите, наистина е така.
Кат също леко се засмя.
И звукът бръкна в него и… го смути. Хареса му, беше сигурно. Обичаше да й дава повод за усмивки или смях. Това го накара да се почувства сякаш… сякаш има някаква стойност. Сякаш не бе просто един гигантски трън в задника.
— Въпреки че ти никога не изглеждаш все едно не си си събрала мислите.
Това беше вярно. Кат бе корава, борбена, уверена и способна. Според Ник тя не се бе поколебала да вземе оръжие и да последва момчетата, да се качи на покрива, за да се защити срещу атаката, която унищожи част от сградата. Нямаше нужда да я молят. Веднага бе пожелала да поеме смени в скривалищата на снайперистите. На всичко отгоре бе високо образован адвокат, готова да заложи всичко, за да защити семейството си. Той не беше сигурен, че някога е срещал жена, толкова корава, колкото Катрин Рикси.
— Е, предполагам, че е добре да го знам. Аз просто…
Тя сви рамене и издаде брадичката си.
— Какво?
Младата жена поклати глава.
— Нищо…
Бекет не се връзваше на това. Той трябваше да узнае какво щеше да каже, тъй като това бе най-истинският разговор, който някога бяха водили — без остроумничене, без гняв, без публика. След това, което се бе случило между тях този следобед, имаше значение. Затова той скъси разстоянието между тях и повдигна брадичката й с пръсти. Устата й се отвори, а очите й се разшириха при докосването, и мамка му, тези малки физически реакции отекнаха в кръвта му.
— Какво?
За един дълъг миг Бекет реши, че няма да му отговори, но след това думите започнаха да се изливат от нея.
— Някога чувствал ли си се… просто… ядосан? Без да знаеш какво да правиш с гнева? Как да го насочиш? Как да се отървеш от него? — Тя прокара ръка през косата си, разпилявайки я по раменете си. — Безумно ядосана съм на това — на всичко това, което се случи на Ник и на всички вас. Толкова е несправедливо. И че Джеръми е в такава опасност. Искам да кажа, Бекет, ако можеше да видиш как покривът пропада под него… — Гласът й изтъня, а очите й помръкнаха. Тя поклати глава и видимо обузда емоциите си. — Ако не се бях отбила на гости в петък, нямаше да знам за това, защото Ник щеше да ме остави на тъмно. Искам да кажа, мамка му, може би почти трябва да благодаря на Коул, че се хвърли…
Тя преглътна думите, сякаш беше казала повече, отколкото й се искаше, после вдигна ръце и се завъртя, а от нея се излъчваше вълнение.
Бекет се намръщи, инстинктите му се надигнаха. Какво, по дяволите, беше на път да каже?
И защо това, че спомена името на друг мъж, го накара да се почувства толкова гадно?
— Кой е Коул? — попита той, като я наблюдаваше внимателно.
Тя само поклати глава.
Но по причини, който не можеше точно да определи, отговорът му се стори важен. Той прекъсна обикалянето й и застана зад нея.
— Кой е Коул?
Махайки с ръка, Кат отново поклати глава.
— Просто един мъж. Няма значение.
Колкото повече отклоняваше темата, толкова повече той бе сигурен, че има значение. Бекет превъртя думите й в главата си и се опита да намери смисъл в тях. Почти трябва да благодаря на Коул, че се хвърли… „Хвърли“? „Хвърли“ в прибързани заключения? Какво?
Тя се обърна с лице към него и му се усмихна, но той не повярва на усмивката.
— Виждаш ли? Мислите ми въобще не са в ред.
Той усети, че тя започва да се затваря в себе си, а това беше последното, което искаше, защото нещата, които казваше тя… предизвикваха отклик у него. Познаваше ли чувството на гняв? Да, и още как. Беше напълно възможно Гняв да е второто му шибано име. Така беше от години. Следователно, да, разбираше го.
— Гневът… — каза той, като се надяваше да я спре да не се свие в черупката си. — Разбирам го. Ключът е да не го оставяш да те надвие, а да го използваш. Нека разгори огън в теб. Ще имаш нужда от него, за да се справиш с тази прецакана ситуация. За да се справиш с изтощението, стреса и тревогата. Много по-силен е от страха.
Бекет беше намирал сили да премине през най-напрегнатите моменти от кариерата си в специалните части, като се съсредоточаваше върху тази мрачна, неспокойна енергия вътре в себе си. Единственото хубаво нещо, което баща му някога бе направил за него, бе да го подготви как да издържа и постоянства дори и в най-лошите кръгове на ада. И всеки път Бекет бе проявявал постоянство, стигайки до отсрещния бряг невредим, с което имаше чувството, че казва на баща си едно голямо: „Много благодаря, шибаняк“.
Тя го изгледа изпитателно.
— Ти това ли правиш?
Бекет кимна, въпреки че не беше сигурен дали наистина го държи под контрол. Това означаваше, че може да прещрака точно както баща му бе правил толкова много пъти.
— Нещо такова.
Разтривайки раменете си, младата жена си пое дълбоко дъх.
— Благодаря, Бекет. Това, да си излея всичко, всъщност помогна много — тя се засмя леко, — въпреки че не мога да повярвам, че излях всичко пред теб. И съжалявам, че си го изкарах на теб.
Той… й беше помогнал? Странно чувство разцъфтя в гърдите му. Устоя на порива да притисне гръдната си кост, за да се опита да го накара да си отиде.
— Хм, добре. Добре. Това е добре.
— Благодаря ти — повтори тя. Скъси разстоянието между тях, обви ръце около кръста му и го прегърна, полагайки глава на гърдите му.
Бекет беше толкова смаян, че напълно в стила на шибания емоционален нещастник, който беше, не реагира веднага.
— Извинявай — прошепна тя, отдръпвайки се, като че ли бе смутена.
Сякаш мислеше, че не желае прегръдката й. Нищо не можеше да е по-далеч от истината.
— Остани — каза той и сключи ръце зад гърба й, като я придърпа по-плътно към себе си.
И докато стояха прегърнати в тъмното, Бекет получи нелепо прозрение.
Можеше да преброи хората, които го бяха прегръщали преди този момент, на единия си пръст — Бека, когато му се бе извинила за това, което всички мислеха, че баща й е направил.
Преди това Бекет не можеше да си спомни да е бил прегръщан. Нито веднъж.