Лора Кей
Силно упорство (26)

Глава 26

Когато отбиха в чакъления паркинг зад Хард Инк, Бекет вече знаеше три неща.

Първо, че искаше да удари Шейн МакКалън в лицето, задето го караше да стои буден през целия път до вкъщи, след като толкова много му се спеше, че чак го болеше. Всеки път, щом клепачите на Бекет започнеха да се спускат надолу, Шейн го разтърсваше да се събуди и сочеше главата му. Всичко, което Мърда имаше да каже, беше:

— Мамка ти, сътресение.

Защото определено си беше заслужил няколко часа забвение.

Второ, че му се искаше слухът му да не беше започнал да се връща, та да не му се налага да слуша как Марз опропастява „Окото на тигъра“, химн на осемдесетте, по памет — благословен да е, но момчето не можеше да пее дори ако животът му зависеше от това. Бекет беше готов собственоръчно да го удари отново по главата просто за да провери дали ще успее да накара тази лудост да спре.

Трето, че нощта им бе на път да стане още по-приятна, защото Чен стоеше пред задната врата и ги чакаше. Преди да тръгнат, Ник беше предупредил Гарваните, които останаха да пазят сградата, че мъжът ще идва и има разрешение да премине през блокадата. Ник се беше обадил на Чен, докато се измъкваха от гаража, за да му съобщи, че начинанието им е било успешно. И ето че той вече беше тук.

Бекет се сепна, когато Ник му отвори вратата, най-вече защото всъщност не бе осъзнал, че пикапът е спрял. Все още имаше чувството, че се движат или може би причината беше в това колко лошо го бяха поступали. Поне краката вече го държаха без светът около него да се върти като въртележка. Не че приятелите му му позволиха да върви сам. Марз и Ник застанаха от двете му страни, ръцете им обгръщаха гърба му по целия път през паркинга и нагоре към фитнеса.

Подкрепяха го. Носеха го. Хващаха го, когато падаше.

И ако това не беше метафора за всичко, което някога бе искал, но никога не бе имал. Сега го имаше обаче. Но с всичките нужни доказателства вече в ръцете им, какво ли предстоеше да се случи?

Вътре откриха Бека, Емили, Сара и Джена да стоят на компютърните маси и да ги чакат. Точно преди Марз да започне да спуква тъпанчетата на всички, той се беше обадил на Ем, за да й каже какво бе станало. Жените скочиха от местата си и забързаха през стаята, и докато четирите двойки около него празнуваха, че отново са заедно, наред с победата им, болката в гърдите на Бекет нямаше абсолютно нищо общо с факта, че беше прострелян.

Кат. Как беше тя? Беше ли се събудила? Имало ли е някакви усложнения? Беше ли изплашена и сама, чудейки се защо той не е там? Поне Чарли беше там. Той щеше да й каже какво става. Макар че това не накара Бекет да копнее по-малко да бъде до нея.

Мамка му.

— О, Боже, Бекет — възкликна Бека, докато погледът й се спускаше по него. — Иска ми се да те прегърна, но не искам да те нараня.

Той успя да кимне, протягайки ръка напред, за да я държи на разстояние.

— В момента съм една огромна синина. Нека отложим за друг път обаче.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Говорих с Чарли. Кат още не се е събудила, но сестрите казват, че показателите й са силни.

О, по дяволите. Сега очите му запариха.

— Благодаря — отвърна той.

— Ем отиде да ти вземе малко ибупрофен, големи човече — каза Марз. — Хайде да те настаним да седнеш, преди да паднеш и да пробиеш дупка в пода.

Бекет се изкиска и простена.

— Не ме карай да се смея.

Скоро всички се бяха събрали около бюрото на Марз, включително Айлийн, която не спираше да скача в скута на Марз и Сай, чиято глава изникна от един от кашоните им с провизии пред бюрото. Вместо да побегне, той седна и се загледа в тях предпазливо с едното си жълто око.

Ник протегна ръце.

— Е, запознай се с бандата — каза той на Чен. — Можеш да говориш свободно пред всеки от тях. Всички сме в това заедно.

Облечен в същите дрехи като по-рано — с изключение на медицинската престилка, Чен обходи с поглед групата и кимна.

— Твоя воля — той седна на един сгъваем стол и подпря лакти на коленете си. — Време е за въпроса за един милион долара — каза той. — Какво взехте от Уекслър?

Изи вдигна кашоните върху бюрото на Марз и всички прекараха следващия един час да се ровят из тях. Имейлите описваха в детайли криминалните занимания на WCE, както и фактът, че Кейн е знаел за тях и участието му в гореспоменатите криминални занимания. Установиха, че Кейн е движел афганистанската страна на черната операция на WCE, докато Уекслър е ръководил американската, макар че предвид тона и подбора на думи в съобщенията, Уекслър, изглежда, е бил в ролята на подчинен във взаимоотношенията им.

Включени сред съобщенията бяха разговори с и за Франк Мерит. Кейн първоначално бе вербувал Мерит за операцията, без да осъзнава, че Чен вече го беше вербувал да разследва онова, което ЦРУ подозираше, че е масивен корупционен заговор, кражба и контрабанда. Следователно Мерит бе играл и на двата фронта още от самото начало и Бекет дори не можеше да си представи какъв тип стрес вероятно бе лежал върху плещите му — особено след като Кейн и Мерит са били приятели още от Уест Пойнт. Накрая подозренията на Кейн за Мерит бяха нараснали — не беше съвсем ясно защо от това, което бяха прочели до момента, но генералът бе споделил намерението си да премахне възможен пробив в организацията с думите „М е заменим. Ще се погрижа за проблема до края на седмицата“.

Имейлът датираше три дни преди засадата, която бе променила живота на всеки един от хората в стаята.

Следващата седмица друг имейл до Уекслър продължаваше с ужасяващото: „Не довърших всички, както беше по план. Ще се погрижа административно. Ще е по-бавно и по-мърляво, но също толкова ефективно.“.

Мамка му.

За пръв път, откакто се беше върнал в щатите, Бекет осъзна точно колко голям късметлия беше, че е успял да се измъкне жив. Да бъде жив. Защото, ако Кейн бе постигнал своето, Бекет никога нямаше да получи шанса да се влюби в Катрин Рикси.

Докато се ровеха из съдържанието на кашоните, откриха, че голяма част от съобщенията бяха формулирани по подобен начин — достатъчно двусмислено може би за да изглеждат безобидни. И достатъчно детайлни, че ако знаеш за какво се отнасят, можеш да видиш колко дяволски зъл беше Ландън Кейн в действителност. Ала в комплект със записите на Мерит, тези нови файлове определено бяха изобличаващи.

След това Марз показа на Чен всичко, което бяха събрали срещу Чърч, WCE и Кейн — от собственото си търсене, от микрочипа на Мерит, от Сенека и от Уекслър. Дерек пропусна да спомене, че Кат бе споделила с тях документи от съдебното разследване и Бекет бе облекчен от нейно име. Тя вече бе принудена да жертва достатъчно, много благодаря.

Резултатът беше впечатляващо количество работа и дори още по-впечатляваща колекция от доказателства. Въпросът беше…

— И така, това достатъчно ли е? — попита Ник. — За да заковем Кейн? За да изчистим имената си? За да направим на пух и прах тази конспирация веднъж и завинаги?

Чен се втренчи в Ник за една дълга минута, след което кимна.

— Това е точно каквото е нужно, за да се постигне всяка една от тези цели. Но има уловка.

Стомахът на Бекет се сви. Сега пък какво?

— И тя е? — попита предпазливо Ник.

— Екипът ти заслужава заслугите за разобличаването на всичко това. Компанията обаче ще си ги присвои. Просто ви го казвам направо. Колко голям проблем ще е това за вас?

Погледът на Ник обходи стаята и всеки от мъжете си каза мнението.

— За мен не е проблем — отвърна Изи.

— По дяволите, не искам да обяснявам на никого как се сдобихме и с половината от тази информация — каза Марз и тази гледна точка подръпна невидима струна дълбоко в съзнанието на Бекет.

Защото не бяха останали съвсем от правилната страна на закона във всичко това, нали?

— Що се отнася до мен — обади се Шейн, прегръщайки Сара пред себе си, — идеята ми никога не е била да получа някакво признание. Така че това въобще не ме притеснява.

Бекет кимна и направи гримаса, когато се размърда на стола.

— Не искам заслуги. Искам справедливост. Както най-добре успееш да я въздадеш.

Ник протегна ръка.

— Ето на. Мисля, че спокойно може да се каже, че ще бъдем доволни, ако държиш имената ни колкото се може повече в тайна.

Чен се надигна от мястото си.

— Е, тогава да се захващаме за работа. Искам пълен електронен архив на всичко това колкото се може по-скоро. Защото знам точно какво трябва да направя.

 

 

О, господи, всичко боли.

Звуци. Миризми. Усещания. Всички тези неща бавно се връщаха при Кат, докато идваше мъчително в съзнание. Клепачите й се бяха слепнали, устните й бяха сухи и възпалени, устата й беше като пустиня. Тя преглътна и… имаше нещо в гърлото й.

Простена и флегматично вдигна ръка към лицето си.

— Не, не, мила — каза някой. — Трябва да оставим това там за момента. Хайде, събуди се за мен, Катрин. Можеш ли да отвориш очи?

Сякаш вдигаше петдесет килограма, но накрая успя. Бледи зелени стени. Тъмнина от другата страна на прозореца. Легло близнак с перила от двете страни. Медицинска сестра?

Всичко се завърна с главоломна скорост.

Погребението. Стрелбата. Коул.

О, Господи. Какво се случи? Какво се случи?

— Уоу, мила. Успокой се — каза младата медицинска сестра с руса коса. — Сигурна съм, че имаш много въпроси и ние ще отговорим на всичките. Но ти премина през много и трябва да се опиташ да запазиш спокойствие. Става ли?

Премигвайки, за да прогони сълзите, Кат кимна. Преминала е през много? Затова ли я болеше така силно? Защото гърдите й бяха в пламъци.

Сестрата — Кари, гласеше табелката попи влажността с кърпичка. Докато проверяваше показателите й, Кари обясни, че е била простреляна в гърдите и е претърпяла операция, която да поправи щетите, нанесени на сърцето и десния й бял дроб.

— Всичко изглежда добре за момента — каза тя. — Ще те свалим долу за компютърна томография след няколко минути, за да проверим течността около белия ти дроб.

Кат се опита да говори, но от устните й се откъсна само стон и беше страшно разочарована, че не може да комуникира.

— Ето — каза Кари, подавайки й дебела пачка жълти самозалепващи листчета и молив. — Мислиш ли, че можеш да пишеш?

— Мхм — отвърна тя.

Беше дяволски мърляво, но успя да напише въпроса си.

Някой от приятелите или семейството ми ранен ли е?

Кат видя отговора върху лицето на Кари в мига, в който завърши въпроса… видя и колебанието на жената дали да й отговори.

Прихващайки непохватно листчетата, Кат ги издърпа надолу, за да напише: Моля те, кажи ми.

Изражението на Кари се изпълни със съчувствие.

— Добре. Брат ти е в съседното отделение. Претърпял е мозъчна травма, но се очаква да се оправи.

О, Господи.

Име? Написа тя с трепереща ръка.

— Ъ, Джереми, мисля.

Кат се срина. Може би беше заради болката, мъката или лекарствата, които й бяха дали, но мисълта, че нейният жизнерадостен, закачлив, мил брат страда от мозъчна травма, беше най-отвратителното нещо, което някога беше чувала.

А после милостиво, студено жилещо усещане се запромъква по ръката й и я накара да се унесе…

Следващия път, когато Кат се върна в съзнание, в стаята грееше слънчева светлина. Беше съвсем сама. Къде бяха всички?

Прорязващата болка, разнасяща се от гърдите й, прогони въпроса. Интубационната тръба й пречеше да извие врата си достатъчно, за да се опита да види раната, но тя прокара пръсти върху гърдите си и почувства дебелите превръзки, които явно се намираха под нощницата й. Може би така беше по-добре, защото всяко движение й причиняваше болка и също толкова я изтощаваше. Въздъхна и затвори очи.

Запей и ти, сега. А, Б, В…

Бекет. Споменът как й пее — опитвайки се да я накара да пее заедно с него — изскочи в главата й. И въпреки пълната нелепост на песента, мъжът умееше да пее. Едрият, силен, суров Бекет — певец. Кой би си помислил?

Господи, липсваше й. Колко дни бяха минали от погребението? Поради някаква причина имаше чувството, че са минали векове. Векове откакто за последно беше видяла Бекет, почувствала докосването му, получила целувката му.

Беше толкова тихо в болничната стая. Като в гробница. Кожата на Кат настръхна при мисълта. Тя улови черното дистанционно, вързано за перилата на леглото и включи монтирания на стената телевизор.

Анимационни филмчета. Спорт. Повторение на някакво старо риалити предаване. Документален филм за Битката за Нормандия по историческия канал. Бляк.

Тъкмо се канеше да превключи обратно на документалния филм, когато движещата се лента отдолу на екрана на новинарската емисия привлече погледа й.

ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ: Награденият с редица медали генерал Ландън Кейн от Армията на Съединените щати в центъра на международна конспирация.

Я чакай. Какво? Тя увеличи звука на говорещите репортери зад новинарското бюро.

— А сега извънредни новини — подхвана възрастен телевизионен водещ. — Генерал-майор Ландън Кейн от армията, едно от най-често споменаваните имена, спрягани за поста на новия Съветник по националната сигурност на президента, е обвинен в ръководството на дългогодишен, международен наркокартел, включващ кражба и контрабанда на афганистански хероин, конфискуван от армията и предназначен за унищожаване. Статия на „Уошингтън поуст“ от днес публикува изобличаващо експозе, което показва как Кейн за своя собствена изгода е заговорничел да изпраща този хероин в Съединените щати за разпространение в ръцете на бандата Чърч от Балтимор, за която се смята, че е най-големият разпространител на хероин за Източното крайбрежие.

Как, за бога, се беше случило това? Колко дълго е била в безсъзнание?

— В допълнение — продължи водещият, — статията на Поуст излага изключително обезпокоителната история на екип от Специалните части на армията, назначен към мисията за борба с наркотиците в Афганистан, който Кейн е опитал да заличи, когато командирът им е научил за участието му в кражбите. Полковник Франк Мерит е бил високо награден войник, който умира в засада на контролно-пропускателен пункт миналата година заедно с шестима други зелени барети от екипа му. В ролята си на командващия офицер на базата им, малко по-късно Кейн повдига обвинения срещу петимата оцелели от засадата и допринася за освобождаването им от армията. Поуст се въздържа от споменаването на имената на тези опозорени бивши военнослужещи, а армията все още не е публикувала изявление…

Това… това наистина ли се случваше? Но как? Какво беше изпуснала, по дяволите?

Кат остана залепена за новините през следващия половин час, но не научи нищо ново. Медицинска сестра — този път мъж, явно смените се бяха сменили, откакто се беше събудила за последен път — дойде, за да запише показателите й и я уведоми, че ще махнат интубационната й тръба.

Тя беше развълнувана. До самата процедура, която остави гърлото й раздразнено и болезнено, щом изкашля тръбата навън. Гласът й звучеше така, сякаш принадлежи на седемдесетгодишна доживотна пушачка. Страхотно.

Сестрата й каза също, че по-голямата част от течността се бе оттекла от гръдната й кухина, което означаваше, че вероятно тръбата в гърдите й ще трябва да остане само още ден или два. Нямаше търпение да минат.

Кат се унасяше и се пробуждаше от сън, събудена от болката в гърдите й, странни, плашещи кошмари и сестри, които проверяваха показателите й. Всеки път, щом отвореше очи, се надяваше да намери някой да стои до нея, но вместо това откриваше празната стая. Табела под монтирания на стената часовник срещу леглото й гласеше, че часовете за свиждания започват от обяд. Може би някой ще дойде тогава?

В 11:59 усмихната медицинска сестра, афроамериканка, влезе през вратата.

— Имам нещо за теб, което мисля, че ще те зарадва — каза тя, а после се наведе напред и прошепна. — Момиче, чакат от часове да дойдат да те видят. Мммм-хммм.

Тогава Ник и Бекет пристъпиха през вратата.

Кат никога през живота си не бе била толкова щастлива да види други хора. Тя захлупи с ръка устата си, когато ридание се надигна във възпаленото й гърло.

Ник забърза към нея и се наведе за прегръдка. Гърдите я боляха прекалено много, за да вдига ръцете си на високо, така че тя се задържа за него непохватно, но нито един от двама им не го беше грижа.

— Как е Джеръми? — попита със стържещ глас.

Подпирайки ръце на перилата, Ник каза:

— Чарли прати съобщение по-рано, за да каже, че е буден и Джеръми го е разпознал веднага. Явно интубационната тръба адски го дразни — усмихна се Ник и беше хубаво да се види. И толкова… необичайно, също. Дори очите му изглеждаха по-светли, по-радостни. — След това ще отида да видя и него.

Погледът й се плъзна над рамото на Ник към мястото, на което Бекет стоеше до вратата. Господи, беше хубаво да го види. Макар че лицето му беше здравата насинено.

— Влез — каза тя, махайки с ръка. — Какво се е случило с теб?

Той се движеше като старец, сякаш не само лицето му беше отнесло побой.

— Дълга история — отвърна той, заобикаляйки едната стана на леглото й, с ръка зад гърба си.

Кат местеше поглед между двамата мъже — двама от тримата, за които най-много я беше грижа в целия свят.

— О, видях новините. Какво е станало, по дяволите?

Ник се ухили на Бекет.

— О, дявол да го вземе. Развали ни изненадата.

Тогава той извади вестник иззад гърба си — „Уошингтън поуст“.

Едно от заглавията на първата страница гласеше: Ландън Кейн в центъра на международна конспирация за контрабанда.

— И виж това — каза Ник, прелиствайки секция А.

Обърна вестника към нея и тя видя снимка на възрастен мъж, който поразително много приличаше на Чарли. Това беше бащата на Чарли и Бека, и командира на екипа, Франк Мерит. Заглавието гласеше: Нови доказателства излизат наяве за смъртта на седем зелени барети.

Очите на Кат се спуснаха набързо по статията и това бе — най-сетне — началото на края на целия този кошмар за тях. Според неофициален източник от Пентагона, щеше да се проведе ново разследване около обстоятелствата на засадата и лишеното от почести освобождаване от служба на оцелелите членове на екипа.

Погледът й се насочи към Ник.

— Ще ви оневинят. Всички. Толкова се радвам за вас — каза тя и нови проклети сълзи се изляха от очите й.

Днес беше същински фонтан.

— Нямаше да се справя без теб, Кат. Искам да го знаеш. Ти направи толкова много проклети жертви — каза Ник.

Тя поклати глава.

— Не, направих точно това, което трябваше. И не бих променила нищо.

— Аз определено бих променил това — каза той и ръката му махна над тялото й в болничното легло.

Бекет кимна, изражението му беше сериозно.

Но това не се беше случило заради ситуацията с екипа на Ник. Това се беше случило, защото беше намерила твърде много извинения за човек, който не бе заслужавал нито едно.

— Не е твоя вината, че лежа в това легло, Ник — каза Кат. — И знам, че не е съвсем и моя, но можех да предприема повече стъпки, за да се уверя, че нищо подобно няма да се случи. — Тя изпусна дъх, трепна от рязката болка изпод ребрата си и успокои дишането си. — Съжалявам.

— Коул е мъртъв и всичко свърши. Нека поговорим за това по-късно — каза Ник. Вътрешно Кат се изпълни с изненада и печално облекчение. Никога не си бе представяла, че ще се стигне дотук. — Единственото важно нещо в момента е да се възстановиш. Как се чувстваш?

Тя направи гримаса.

— Сякаш някой е отворил гърдите ми, разбърникал е някои неща и ме е зашил отново. — Той повдигна вежда и я накара да се усмихне. — Боли ме. И съм изтощена. Но ще се оправя.

Ник кимна.

— Така е — Наведе се и я целуна по челото. — Слушай, ще ви оставя с Бекет да си поприказвате. Ще отида да видя Джеръми.

— Окей — каза Кат. — Кажи му, че го обичам.

Ник се съгласи и излезе.

И тогава останаха само двамата с Бекет…

Тя примъкна краката си настрани, колкото можа, стискайки зъби срещу болката.

— Седни…

— Не, няма нужда…

— Бекет, не бъди инат. Седни до мен.

Той се изхили и направи гримаса, после настани бедро на ръба на матрака.

— Нареждаш ми от болничното си легло. Осъзнаваш ли го?

Тя се усмихна и кимна.

— На теб ти харесва.

Лицето му стана сериозно и той кимна.

— Така е. О, аз, ъъъ, донесох ти нещо.

Бекет изкара плюшено животинче иззад гърба си. Най-сладкото слонче в сиво и розово, което беше виждала някога. Е, като се изключеше онова, което бе имала като много малка. Какво ли се беше случило с него?

— Ооо, Бекет. Толкова е сладко. Благодаря ти. — Тя го прегърна и притисна към лицето си, беше копринено меко. — Ще ми бъде постоянен спътник.

Бекет хвана ръката й и се примъкна по-близо.

— Всъщност, аз, ъъъ…

Нима ръката му трепереше?

— Какво? Добре ли си? — попита тя.

— Ъъъ — засмя се той нервно. — Ами, да, просто… ъм… общо взето се надявах това да съм аз всъщност.

Кат премигна.

— Какво да си?

Тези невероятни сини очи гледаха дълбоко в нейните и тя никога не ги бе виждала по-открити и уязвими.

— Твой постоянен спътник.

Сърцето й се сви и очите й запариха.

— Аз… много бих се радвала.

— Чакай — каза той. — Оплесквам всичко.

— Не, не е вярно…

— Вярно е — възрази Бекет. — Защото това, което всъщност искам да кажа, Кат, е, че те обичам. Влюбен съм в теб. И искам да имам шанса да бъда мъжът, който ще получи честта и привилегията да бъде до теб.

Тя притисна трепереща ръка към устата си, защото, по дяволите, беше на път да се разплаче отново.

— Ти… ме обичаш?

Той изпусна треперещ дъх.

— Ъъъ, да?

— Е, това е наистина хубаво, защото и аз те обичам, Бекет.

Това бе, без съмнение, първият път, в който видя несдържана радост върху лицето на мъжа. Дори и с всичките синини, ожулвания и рани, това го накара да изглежда напълно разкошно.

Без да отпуска теглото си върху тялото й, той се наведе колкото можа по-близо и я целуна по бузата.

— Наистина ми се иска да те целуна и прегърна, но се страхувам, че ще те нараня.

Кат обгърна красивото му лице с ръце.

— И мен малко ме е страх, че ще те нараня, ако те прегърна. — Дари го с нежна целувка. — Затова ще ти го повтарям отново и отново. Обичам те. Толкова много.

Кат беше готова да се закълне, че очите на Бекет заблестяха. Той премигна бързо и наведе чело срещу нейното.

— Никога не съм бил от типа хора, които вярват в мечти, Кат. Не такава ръка ми беше раздадена. Затова е дяволски сигурно, че никога не отделих време да ги преследвам. — Преглътна тежко и кимна. — Но срещата с теб… ако можех да мечтая, ако дори знаех за какво да мечтая, то щях да мечтая за теб.

Беше ред на Кат да запремигва бързо. Тя прокара пръсти по лицето му.

— Това е най-милото нещо, което някой някога ми е казвал — отрони с дрезгав глас. — Ти си страшно добър мъж, Бекет, и заслужаваш да имаш мечти. За мен ще е удоволствие да съм човекът, който да ти помогне да ги осъществиш.

— Толкова бях изплашен, че съм те изгубил — каза той, накланяйки глава към рамото й.

Едрите му рамене се разтресоха и това разкъса сърцето й.

— О, не. Не си. Аз съм точно тук, с теб, Бекет. — Погали раменете му, врата, тила му… където имаше голяма цицина. — Какво се е случило с теб?

Той си пое дълбоко дъх и избърса очи, преди да я погледне.

— Кратката версия е, че бях прострелян и взривен.

Очите на Кат се разшириха, докато шареше с поглед по тялото му.

— Ъъъ, мисля, че може би ще е най-добре да чуя дългата версия.

Бекет й каза всичко. Кат бе еднакво ужасена, изумена и горда. Колко невероятно силен и смел мъж имаше.

— И сега, най-накрая, имаш всичко, което заслужаваш — каза тя, посочвайки към вестника, който още покриваше скута й. — Толкова се радвам за теб. За всички ви. Господи, иска ми се да не бях тук, за да мога да го отпразнувам с вас.

— И на мен — отвърна той. — Но ще те изпишат до няколко дни и тогава ще празнуваме. Джеръми също.

Тя кимна.

— Мислиш ли, че ще видите отново този Чен?

Очите на Бекет се присвиха и накрая кимна.

— Поради някаква причина, да. Не мисля, че го виждаме за последно. Но кой знае. Той направи всичко, което ни обеща, а може би дори нещо по-голямо и по-добро от онова, което сами щяхме да постигнем.

Водещият на новините спомена името на Кейн и Кат посочи към телевизора.

— О, виж. Отново вашата история. Ела, седни от тази страна, за да виждаш — каза тя.

С очи, впити в телевизора, Бекет заобиколи леглото.

Кат се премести и потупа матрака.

— Мислиш ли, че ще се сместиш?

Той се изхили.

— Не искам да те ръчкам.

— Ами ако аз искам да ме ръчкаш? — заигра тя с вежди.

Бекет се засмя гръмко.

— Не съм сигурен, че някой от нас ще е в кондиция за ръчкане поне няколко дни, а ти?

Ухилена, Кат отново потупа леглото.

— Ами тогава се сгуши до мен. Независимо от всичко, дори само компанията ти ме кара да се чувствам по-добре.

Той едва успя да се смести до нея и тя беше права. Топлината, уханието и докосването му… Бекет правеше всичко по-добре.

Някакъв мъж, новинар, погледна в камерата.

— Тази история за генерал Ландън Кейн от армията продължава да става все по-голяма и по-голяма днес. Вашингтонската полиция потвърди, че само преди час са открили Кейн мъртъв в дома му, вследствие на самонанесена огнестрелна рана.

Мускулите на Бекет се сковаха до нея.

Ръката на Кат политна към сърцето й.

— О, Господи!

Само няколко дни по-рано бе стояла на по-малко от десетина крачки от този мъж в едно кафене. А сега беше мъртъв?

Репортерът продължи:

— Полицията се отзовала на сигнал в спокойния скъп квартал в Северозападен Вашингтон, след като жители от района съобщили, че са чули изстрели. Нека повторя, полицията потвърждава очевидната смърт от самоубийство на генерал Ландън Кейн, който бе разобличен от „Уошингтън поуст“ тази сутрин като главното действащо лице зад международна конспирация за контрабанда на наркотици…

— Исусе — възкликна Бекет, прокарвайки ръка през косата си. — Не мога да повярвам.

Кат поклати глава.

— Аз също. Това е ужасно. — Тя хвана брадичката му и го подтикна да я погледне. — Но ако сега всички — Уекслър, Кейн и Чърч са мъртви, тогава това означава, че ти и Ник, и момчетата сте в безопасност. Всички сме в безопасност. И не мога да се чувствам зле заради това.

— Не — каза той. — Въобще няма за какво да се чувстваш зле.

Кат въздъхна и посочи към дистанционното, закачено за перилата на леглото от страната на Бекет.

— Може ли да изключиш телевизора? Не искам външният свят тук в момента. Просто искам да съм с теб.

— Точно това е сбъднатата ми мечта, Кат.

Той се извъртя и вдигна ръка, приканвайки я да положи глава в свивката на рамото му. Бяха натъпкани като сардини в малкото легло, но беше топло и удобно, и точното място, на което тя искаше да бъде.

— Благодаря ти, че помогна на брат ми, Бекет. Обичам те толкова много — каза Кат с приглушен от сънливост глас.

— О, ангелче, и аз те обичам. Сега спи — отвърна той и нежно положи глава върху нейната.

— Толкова си властен — прошепна тя, а след това направи точно това, което й беше наредил.

 

 

Една седмица по-късно…

— Ъъъ, момчета? — обади се Марз от бюрото си, погледът му бе залепен за един от екраните на охранителните камери.

Всички останали, включително Кат и Джеръми, които най-накрая се бяха прибрали от болницата, още довършваха обяда си около голямата маса във фитнеса. Бекет беше адски щастлив, че Кат е отново до него. И че може да спи в легло, по-широко от три стъпки.

— Имаме се компания.

— Кой е? — обади се Ник, докато ставаше от масата.

Екипът беше останал заедно, все още в отбранителен режим, докато не получиха потвърждение, че останалите членове на конспирацията на Кейн и Уекслър са прибрани от властите. След това Гарваните се бяха прибрали у дома заедно с вечната благодарност на екипа и предложение да им върнат услугата, ако въобще някога можеха да го направят.

Бекет също се надигна.

— Чен е — каза Марз.

— Ще отида да му отворя — каза Ник и се стрелна през фитнеса.

Бекет си знаеше, че трябваше да заложи пари, че отново ще видят този мъж. Въпросът беше какво, по дяволите, искаше той? Да не би нещо да се беше объркало с разследването? Да не би да имаше нужда да му съберат още доказателства?

Следвайки навика, който имаха, когато изскочи нещо свързано с работа, всички се събраха около бюрото на Марз. Ник се върна няколко минути по-късно. Чен вървеше до него в тъмносини панталони и светлосиня риза. Мъжът носеше необикновено голям куфар в ръка.

— Господа, — поздрави той, когато стигна до бюрото и отдели момент да си стисне ръцете с всеки от тях, — имам някои неща за вас.

— Хубави неща? — попита Ник, предизвиквайки смях из стаята.

— Така мисля — отвърна Чен, отваряйки куфара. — Имам добри и лоши новини.

Раменете на Бекет клюмнаха. И не мислеше, че е единственият. Сега пък какво? Той взе ръката на Кат в своята и тя му намигна.

— Нека първо чуем лошите новини — каза Ник, тонът му бе напрегнат.

Чен кимна и обходи групата с поглед.

— Добре. Лошата новина е, че не можете да споделяте никаква част от предстоящия разговор с някого извън тази стая.

— Разговор за какво? — попита Ник.

— Като за начало, за това — отвърна той и извади купчина кафеникави папки от куфара си.

Една по една ги раздаде на петимата мъже от екипа.

Бекет разгърна своята. Горният лист беше писмо от Секретаря на отбрана, подпечатано със „Строго секретно“. Едва успяваше да асимилира какво пише в него, защото всичко, което искаха да правят очите му, бе да скачат от една изцеляваща душата фраза на друга.

— Понесохте тежка несправедливост в ръцете на някой, който трябваше да защитава доверието, честта и живота ви… Влизащо в сила от този момент и със задна дата от първия ден на освобождаването ви от армията, уволнението ви е вече Почетно, което ви осигурява всички права, облаги и привилегии на ветерани от войската на Съединените щати… Военното ви досие и оценките за представянето ви са възстановени…

Със сърце, препускащо в гърдите, Бекет подаде писмото на Кат и откри оригиналното си служебно досие отпреди засадата — онова, което бе подправено, за да подкрепи характеристика, включваща неизпълнение на дълга, предишни предполагаеми разногласия с командира им и други поведенчески прегрешения, които спомогнаха да се изгради основание за уволнение от армията. Усещането беше сякаш ти дават втори шанс в живота.

Бекет срещна погледа на Ник и двамата си размениха по едно кимване. И можеше да види в очите на останалите мъже същото изумление и реабилитация, които и той изпитваше. Марз, Шейн, Изи — всички те го усещаха. Беше явно в очите им и върху лицата им. Прегръдки, възклицания и някоя и друга сълза посрещнаха тази новина.

— Определено много добра новина — каза Ник с обтегнат глас.

— Имам още — обади се Чен. — Ако може, моля Ник, Дерек, Бекет и Чарли да пристъпят напред и да образуват редица.

Смръщен, Бекет си размени погледи с останалите трима, но направи, каквото го помолиха.

— Аз? — попита Чарли. — Наистина?

Чен кимна и погледна надолу към няколкото листа в ръцете си. Когато четиримата застанаха пред него, той започна.

— Дами и господа, искам да ви приветствам с добре дошли на една доста закъсняла церемония по връчването на „Пурпурно сърце“. — Из стаята се разнесоха възклицания и сърцето на Бекет внезапно заблъска като пневматичен чук в гърдите му. — „Пурпурно сърце“ е американски медал, най-старият военен медал в света, който продължава да се използва и до днес и е първата американска награда, предоставена на обикновения войник. Първоначално е създаден под името „Значка за военни заслуги“ от един от най-известните и най-обичани герои — генерал Джордж Вашингтон. Действителният орден е включвал фразата „Нека се знае, че онзи, който носи Военният орден на Пурпурното сърце, е пролял от кръвта си в защита на родината и ще бъде почитан навеки от своите братя сънародници…“.

О, по дяволите. Бекет си знаеше, че няма да издържи, без да изгуби самообладание. Исусе, никога не бе мислил, че този ден ще дойде. За нито един от тях. И нямаше значение, че събитието не протича пред висшите офицери на армията или по време на някое публично събиране. „Пурпурно сърце“ не беше признание, което войникът някога си пожелаваше, но за тях то представляваше фундаментално възстановяване на справедливостта. И точно това му придаваше толкова голям проклет смисъл.

Чен срещна погледа на всеки от тях, докато продължаваше:

— С „Пурпурно сърце“ се награждават членове на Въоръжените сили на Съединените щати, които са били ранени от инструмент на войната в ръцете на врага, или се дава посмъртно на роднина в името на онези, които са били убити в битка или са починали от рани, получени по време на битка. По-специално това е боен медал.

Бекет и Марз си размениха погледи и стъкленият отблясък в очите на най-добрия му приятел беше като истински удар в собствения контрол на Бекет върху чувствата му.

— За мен е чест — каза Чен, — да наградя следните ветерани, служили в Специалните части на армията — Дерек ДиМарзио, Франк Мерит, посмъртно, Бекет Мърда и Никълъс Рикси — за техните героични постъпки и образцова служба на нацията ни. Господа, днес вие се присъединявате към отбран списък от патриоти, които в хода на историята на нашата нация са направили забележителни лични саможертви в името на свободата и демокрацията. От самото си начало „Пурпурно сърце“ е описван с думите „достъпен за всеки, желан от нито един“, което говори за храбростта и жертвата на онези, които носят тази значка на честта. Всички четирима наградени биват почетени за раните си, получени в Афганистан, докато са служили в Специалните части на армията. В допълнение към днешните отличия, трябва да знаете, че други шестима члена на екипа ви ще получат награди посмъртно. Уокър Акстън, Карлос Ескобал, Джейк Харлоу, Колин Кемрър, Маркъс Раймс и Ерик Зейн. Никога няма да забравим техните жертви и мислите и молитвите ни са с техните обичани хора.

При споменаването на името на Маркъс, Изи притисна юмрук към устата си. Маркъс бе най-добрият му приятел и смъртта му пред очите на Изи доведе до свързаната със сраженията вина, която все още разяждаше Изи и до днес. След това Бекет погледна към Шейн и се зарадва да види, че не е единственият, който се бори да запази самообладание, защото макар МакКалън да стоеше като за строй, дори не се опитваше да спре безмълвните сълзи да се стичаха от ъгълчетата на очите му. По дяволите, можеше да се каже, че няма нито едно сухо око в цялата сграда.

Чен извади четири месингови рамки и четири квадратни кутии за бижута от куфарчето си.

— Драги наградени, пълните ордени, които имам тук за всеки от вас, описват службата, заслугите и жертвите ви. По заповед на президента на Съединените американски щати, с „Пурпурно сърце“ се награждават Дерек ДиМарзио, Бекет Мърда и Никълъс Рикси, както и Франк Мерит посмъртно за рани, получени по време на битка.

Един по един, Чен закачи медалите на гърдите им, подаде им сложените в рамки сертификати и им стисна ръцете. Дерек получи пръв своя и да види как най-добрият му приятел е награден за невероятната си саможертва, облекчи част от вината, която Бекет носеше у себе си през последната година. След това и Бекет получи своя, после Ник и накрая Чарли, от името на баща си. Чарли, изглежда, се държеше доста успешно, до момента, в който Чен не закачи сърцето и лентата на гърдите му. Тогава Джеръми привлече ридаещия Чарли в прегръдките си, а Бека измъкна рамката от ръцете му и потърка гърба му.

А после приключи. Край. Поздрави, прегръдки и ръкостискания обходиха помещението.

Кат прекоси претъпканата стая, колкото можа по-бързо, за да стигне до Бекет, което не беше много бързо, само седмица след сърдечна операция. Тя го прегърна нежно и положи глава върху сърцето му.

— Толкова се гордея с теб, Бекет.

— И аз като че ли се гордея със себе си — отвърна той.

И беше така може би за пръв път в живота му.

Чен стоеше встрани от глъчката, на устните му играеше онази лека, загадъчна усмивка, която винаги носеше на лицето си.

— Когато сте готови, има още.

Ник се засмя.

— Какво друго може да е възможно да има?

— Може да се изненадаш — отвърна Чен и намигна. Когато ставаше дума за Чен, общо взето винаги бяха изненадани. — И така, като се има предвид неловкостта на ситуацията ви и медийния цирк, който разкритията за Кейн причиниха, армията би искала да ви предложи компенсация, но й бе трудно да прецени как да го постигне, без да привлича прекалено много внимание. На мен ми хрумна решение, което се надявам да е приемливо за всеки от вас.

Той раздаде пликове на петимата членове на екипа и на Чарли.

Бекет се намръщи, щом надникна вътре и намери чек… за един милион долара.

— Мерит имаше сметка с дванадесет милиона долара в нея и дванадесет члена на екипа бяха засегнати от действията на Кейн. Всеки от тях — наред с наследниците му — ще получи еднакъв дял от една дванадесета — каза Чен.

Тишина за един продължителен момент. А после настана суматоха.

— Мамка му каза Шейн с ококорени сиви очи.

Бекет поклати глава. Не се нуждаеше от никакви компенсации, освен справедливост, а това вече го получиха. Най-накрая!

— Не ги искам.

Шейн кимна на Бекет.

— Не се включих заради парите.

Изи пристъпи към бюрото и положи своя плик върху куфара на Чен.

— Бих искал моя дял да отиде за семейството на Раймс.

— Бека — каза Чарли, — половината от това е твое, разбира се, но аз ще дам моята половина на Джеръми. За сградата.

— На същото място отива и това — каза Ник, повдигайки своя плик.

Чен вдигна ръце.

— Няма да взема обратно нито един чек. Поне не днес. Помислете си. Нека отлежи малко. Подозирам, че ще поддържаме връзка, защото имам още едно нещо.

— Майко мила — отрони Кат, потъвайки в един стол. — Не мисля, че сърцето ми може да понесе още.

Всички се засмяха, но тя беше права. Всяко ново разкритие бе дори по-невероятно от предишното. Поне този път обаче разкритията бяха в тяхна полза, а не обратното. Това си беше дяволски приятна смяна на динамиката.

Докато изваждаше един голям плик от куфара си, Чен срещна погледа на всеки от мъжете от екипа.

— Вие петимата свършихте отлична работа. Работа, която тази страна има нужда да се върши. Работа, на която малцина са способни. В този плик се съдържат подробности около предложение вие петимата да формирате строго секретен отряд със специална задача, който да работи с пълната подкрепа и ресурси на Компанията, за да разследвате подобни случаи на корупция сред войските на Съединените щати в зони на бойни действия. Както и да правите и друг вид разследвания, за които и двете страни са дали съгласие. Схващате идеята.

Той подаде плика на Ник.

Човек можеше да чуе и косъм да пада на пода. Предложение за работа. Идваше при тях с предложение за работа… да работят за ЦРУ. Бекет не знаеше дали да се смее, да плаче или да се ощипе, за да провери да не би да сънува всичко това. Както сега си опитваше късмета с мечтите и прочее…

Чен се засмя. Това беше първият път, в който Бекет го чуваше да го прави.

— Знам, че съм си свършил работата, когато напълно убия разговора в стаята.

Ник поклати глава.

— Извинявай, не. Просто…

— Не казвай нищо сега — каза Чен. — Няма да позволя дебати. Прочетете детайлите. Петимата поговорете помежду си. Помислете за това колкото време ви е необходимо. Предложението си остава. — Той затвори куфара си и потупа с ръка върху кожата. — За съжаление, торбата ми с фокуси е вече празна.

— Бих казала, че и така си беше наистина изумителна колекция от фокуси — каза Бека.

Из стаята се разнесоха кимания и думи на съгласие.

Бекет пристъпи право пред мъжа и му предложи ръката си.

— Благодаря ти. Това, което направи днес, означава много. Просто исках да ти го кажа.

Чен кимна и всеки човек в стаята — и от жените, и от мъжете — се приближи и предложи признателността си.

А после Чен си тръгна също толкова бързо, колкото беше дошъл.

— Е, това беше интересно — каза Джеръми, предизвиквайки смях из цялата стая.

Както през последните няколко дни, и днес изборът му на тениска включваше темата за „глава“. Тази имаше клечеста рисунка на човек с прекомерно миниатюрна глава. Текстът гласеше „Малката глава не е навредила на никого“. Бе заявил, че празнува, че още има глава все пак. Джеръми се възстановяваше съвсем добре.

— Искам да хвърля друга идея на масата — каза Ник, — ако сериозно ще се замисляме за това.

Той потупа с пръсти върху плика на Чен.

Бекет кимна.

— Нека я чуем.

Защото и той имаше своя. Чен беше прав — те наистина работеха добре заедно. А и всеки от тях допринасяше в различна сфера на умения. Бяха страхотен екип и Бекет не беше готов да се откаже от това по прекалено много причини.

— Помните ли историята, която казахме на Джес, преди няколко седмици за параван? — попита Ник. — Онази, в която ние петимата работим заедно, за да стартираме нов бизнес като консултанти по сигурността?

Задоволство заля вътрешностите на Бекет. Явно все пак бяха на една вълна.

— Щях да предложа същото проклето нещо — каза Изи. — Истината е, че няма за какво да се връщам във Фили. И… — той поклати глава, — ще ми липсвате, задници такива, ако отново изгубим връзка.

Бекет бе признателен, че Изи зачекна темата. Наистина. Защото беше дяволски сигурен, че мъжът току-що бе дал израз на нещо, което всеки проклет член на екипа си мислеше.

— Аз съм вътре — каза Бекет. — Мозъкът ми се беше запътил в същата посока.

Марз кимна и придърпа Емили в прегръдките си.

— Вие шибаняци, сте единственото семейство, което съм имал някога. И аз съм вътре.

Шейн кимна.

— Да, дявол да го вземе. Освен това… — той улови ръцете на Сара, — без съмнение предложението на Чен е страхотно, но не искам да пътувам отвъд океана и да отсъствам месеци наред. Вече не. Не е за мен, така или иначе.

— И аз съм така — каза Изи.

Той обгърна ръка около Джена и я притисна до себе си.

Всички кимнаха в съгласие.

Бека изпусна дълбок дъх.

— О, слава богу — каза тя и захлупи лицето си с ръце. — Мислех, че аз съм тази, която ще има сърдечни проблеми този път. — Метна ръце около врата на Ник. — Щях да те подкрепя и в двата случая, но щеше да ми е трудно да те гледам как заминаваш.

— Не се тревожи, слънце. Никъде няма да ходя — каза Ник и отвърна на прегръдката й.

— Ако сме сериозни — обади се Шейн, хвърляйки чека си на бюрото пред Ник, — тогава дарявам парите си за началните разноски по бизнеса.

Бекет пусна своя чек в купчинката.

— С това определено мога да се съглася.

— Аз също — каза Марз, добавяйки своя плик. — Защото ще се нуждаем от много играчки. Така де, искам военна стая. Истинска, съвсем реална военна стая. Със стол, който има възглавничка…

Всички се засмяха.

— Какво? Сериозно говоря — възкликна той.

Ухилен, Ник кимна.

— Добре тогава. Звучи ми като да имаме план.

— Знаете ли — каза Джеръми, — ако възстановим другата страна на сградата и завършим всички недовършени помещения навсякъде… — Вдигна рамене и прокара език по пиърсинга на устната си. — Всеки, който иска, може да живее тук и може да изградите офисите си от другата страна. В зависимост от това как разположим новата сграда, този комплекс преспокойно може да помести и двата бизнеса заедно с шест до осем апартамента.

— Това е направо умопобъркващо страхотна идея, Джер — каза Бека.

И всъщност Бекет смяташе, че тя е напълно права. Имаше само една пречка в плана — Кат щеше да живее на час разстояние във Вашингтон. Но много хора живееха в един град и се срещаха с човек от друг, нали? А и сега, когато Коул го нямаше, тя отново щеше да е в безопасност. Продължаваха да изскачат подробности за мъжа, но това, което бяха научили със сигурност, бе, че е следял Кат доста време от онзи хотел, отсреща на улицата. Болен кучи син. Бекет все още си сритваше задника, че не бе осъзнал кого е видял през онази нощ, но напоследък се опитваше да стане по-добър в загърбване на миналото.

— Пълен съм с умопобъркващо страхотни неща, Бека — каза Джер. — Трябва да го знаеш досега. — Намигна й и се ухили. — Може дори да наречете фирмата Хард Инк Секюрити. О! Или Хард Секюрити, Инк. „Инк“ с к. Схващате ли?

Всички се засмяха.

Кискайки се, Чарли сръчка Джеръми с лакът.

— Никой никога не разпознава гения в собственото му време. Не се тревожи.

— И така — обади се Кат, надигайки се бавно от стола си. — Дали този консултантски бизнес по сигурността случайно не се нуждае от главен юрисконсулт?

Сърцето на Бекет се впусна в спринт.

— Ти имаш работа. Страхотна работа.

— Така е, но част от мен не смята за правилно да се върна там. Не и след… всичко. И съм окей с това. Наистина.

Тя погледна отново към Ник.

Бекет обаче нямаше да остави въпроса така. Нямаше да й позволи да захвърли всичко, за което е работила толкова усърдно. Заставайки пред нея, той улови ръцете й в своите.

— Не искам да се отказваш от живота си.

На устните й се появи една от най-хубавите усмивки, с които го бе дарявала.

— Въобще няма да правя нищо такова, Бекет. Просто ще започна нова глава от него. Глава, която включва теб. И братята ми. И всички вас — каза тя, обхождайки с поглед групата.

Ник прочисти гърло и Бекет можеше да види, че споделя някои от собствените му резерви. Но по-големият Рикси само кимна и каза:

— Определено ще имаме нужда от главен юрисконсулт и това ще трябва да е човек, на когото знаем, че можем да имаме доверие и винаги ще ни пази гърбовете.

— Бих казал, че Катрин Рикси отговаря на това определение до последния детайл — обади се Марз.

— Кат — каза Бекет, придърпвайки я в прегръдките си. — Сигурна ли си?

— Никога не съм била по-сигурна в нещо през целия си живот — каза тя. А после се отдръпна назад, изви пръст към него в подкана да се наведе надолу и прошепна в ухото му. — Освен в теб.

Исусе, обичаше тази жена. Наистина дяволски много.

— Освен това Айлийн може да ни е талисман — каза Бека, вдигайки кутрето от пода.

Айлийн излая. Очевидно напълно съгласна с идеята.

Щом видя кученцето, това накара Бекет да се огледа за Сай и той откри стария приятел все още да наднича от върха на кашона. В мига, в който погледите им се срещнаха, Сай се сниши надолу, почти извън полезрение. И това бе моментът, в който Бекет реши, че няма да се откаже от стария оранжев звяр, както Кат не се беше отказала от него. Някой ден все някак щеше да се сприятели с котката. Хей, можеше да си мечтае, нали?

— Искам да кажа нещо — обади се Ник. — Този последен месец включваше някои от най-хубавите и най-ужасни дни в живота ми. Но не съжалявам за нищо и не бих могъл да бъда по-благодарен за всичко, което всеки един от вас в тази стая стори, за да стигнем до този ден. Където и да ни отведат пътищата, вие сте моето семейство. Независимо от всичко.

Бекет кимна, усещайки същите емоции от дъното на душата си. Беше явно, че с всички е така.

Ник срещна погледа на всеки от тях и после кимна.

— Тогава предполагам, че единственото, което остана да попитам, е кой е готов за следващата ни мисия?