Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хард Инк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard to let go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 24гласа)

Информация

Сканиране
sqnka(2018)
Корекция и форматиране
asayva(2018)

Издание:

Автор: Лора Кей

Заглавие: Силно упорство

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Гергана Димитрова

ISBN: 978-954-2969-58-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7904

История

  1. —Добавяне

Глава 24

В мига, в който Бекет влезе в чакалнята на болницата, Ник се изстреля от мястото си, а на лицето му бе изписано всичко.

— Какво знаеш, и защо не си направи шибания труд са го споделиш с мен?

С червени страни и малко диви очи Ник изглеждаше доста зле. И кой можеше да го вини? Беше прострелян и бе видял как брат му и сестра му, единствените му останали роднини на този свят, бяха транспортирани в безсъзнание до травматологията. Сестрата зад рецепцията бе потвърдила, че все още оперират и двамата.

Бекет вдигна ръце и кимна.

— Съжалявам, Ник…

Баааам.

Юмрукът на Ник се заби в скулата на Бекет. Той залитна назад и викове заваляха около него. Не вдигна ръка да се защити, нито пък за да отвърне на удара. Защо му беше? Ник го сграбчи и го притисна към стената до вратата, с което принуди останалите болнични посетители да се разотидат.

— Защитавай се — изкрещя Ник. — Мамка му, защитавай се.

— Не — отвърна Бекет, поклащайки глава.

Внезапно Ник бе отдръпнат от него. Шейн и Марз го държаха през раменете. Всеки човек, който не беше свързан с групата им, напусна чакалнята.

— Спрете! Просто спрете — каза Изи, застанал между тях с разперени ръце, за да попречи на нова схватка помежду им. Не че Бекет планираше такава. — Двама от нашите се борят за живота си. Последното нещо, от което се нуждаем, е да се бием помежду си.

Ник размаха пръст във въздуха.

— Бекет е знаел, че преследват Кат. Не е казал нищо на никого. И я пусна обратно във Вашингтон, където очевидно копелето е прихванало следите й и я е проследило до гробището тази сутрин. Заслужавам шибано обяснение. — Рикси прикова Бекет с мрачния си поглед. — Ти обеща, че няма да я нараниш.

Бекет се бореше да си поеме дъх. Последните думи бяха като нож, забит в корема му.

— Джеръми знаеше — обади се Чарли с празен глас, сините му очи бяха толкова влажни, че изглеждаха почти сиви. — Казала му е да не те тревожи с това. Издала е ограничителна заповед, затова мисля, че е вярвала, че всичко е под контрол. Щеше да ти каже, след като всичко това приключи.

Клатейки глава, Ник изглеждаше като току-що ударен с тиган.

— Е, мамка му. Някой друг знае ли нещо, освен мен? — попита той.

— Предполагам, че аз също знам нещо — отвърна Бека, гласът й бе напрегнат. — Преди няколко вечери Кат спомена, че последната й връзка е приключила зле и че на бившия й му е било трудно да го приеме. — Тя поклати глава и притисна ръце към устата си. — Въпреки това не знаех нищо друго, заклевам се.

Ник се отърси от другите мъже, които го държаха.

— Исусе Христе — каза той, пръстите му се заровиха в косата му, докато се отправяше към далечната стена от прозорци. Вдигна ръце и ги подпря на стъклото.

Бекет прочисти гърлото си. Отне му няколко опита.

— Тя… дойде в Хард Инк заради този тип, казва се Коул. Бил се скрил в гаража й и я нападнал в петък сутринта преди работа. Отблъснала го, като се съгласила да се срещнат на по питие същата вечер. Вместо това тя си събрала багажа, подала молба за ограничителна заповед и дошла тук. Добре де, в Хард Инк. И остави проблемите си настрана, за да помогне на всички нас. Аз самият разбрах онзи ден. Умоляваше ме да не ти казвам и обеща сама да дойде при теб, когато разследването приключи. — Бекет притисна длани към очите си и пренебрегна потрепването на бузата си. Въпреки невероятната нощ, в която бе спал с Кат и която му се струваше преди цяла вечност, той беше изтощен до дъното на душата си.

Мълчанието надвисна като тъмен облак над стаята.

— Семейството на Джеръми Рикси — чу се гласът на един мъж, застанал на вратата.

Всички се обърнаха и наобиколиха хирурга, който носеше чифт бледосиня медицинска униформа, кърпа на главата и престилка. Ник и Чарли застанаха най-отпред.

— Аз съм брат му — каза Ник.

Младият индиец огледа групата пред себе си и кимна.

— Джеръми е в процес на възстановяване. Имаше епидурален хематом, който представлява кървене между черепа и най-външната обвивка на мозъка, причинен от тъп удар в главата. Също така има много малка фрактура на черепа. Източихме кръвта и го преместихме в реанимацията на четвъртия етаж, за да го наблюдаваме за допълнително кървене и оток. Ще знаем повече, когато се събуди, но няма сериозна причина поради която да смятам, че няма да се възстанови напълно.

О, благодаря ти Господи. Сега, ако можеха да получат също толкова добри новини и за Кат.

— Може ли да го видим? — попита Ник.

Хирургът посочи стойката до стената.

— Указанията за посещения в реанимацията са на разположение там, за да знаете как работим. Веднага след като Джеръми е настанен, някой ще ви уведоми.

Челюстта на Рикси трепна, когато кимна и Бекет си напомни, че не се случва заради него, а заради Ник и неговото семейство.

— Някакви въпроси? — попита хирургът.

— Не, благодаря ви — отвърна Ник, подавайки ръката си на другия мъж. Двамата се здрависаха и лекарят си тръгна.

Всички в стаята въздъхнаха с облекчение. Бека придърпа Ник и Чарли в прегръдката си.

— Ще флиртува и ще побърква и двама ви, преди да се усетите — каза тя.

Чарли кимна бързо, освободи се от ръцете й и се обърна. Покри лицето си с длани и Марз прекоси стаята, отиде до него, постави ръка на раменете му и заговори достатъчно тихо, че Бекет не можа да чуе какво му казва. Дерек притежаваше тази способност — да говори с всеки, да каже правилното нещо и да накара хората да се чувстват добре и спокойни. Бекет би платил щедро, за да притежава тази способност.

И след това, колкото повече време минаваше, напрежението бавно, но сигурно се връщаше обратно. Кога щяха да чуят новини за Кат? Какво им отнемаше толкова време? Какво точно бе наранил куршумът вътре в нея?

Възможните отговори на този въпрос преобърнаха празния стомах на Бекет. Всичко, което можеше да направи, бе да си представя раната, която бе разкъсала красивата й кожа. Кръвта й, разливаща се в пулсиращи вълни. Лицето й, бледо и все по-бледо.

Накрая дребничка сестра, афроамериканка, в розова униформа пристъпи в стаята.

— Семейството на Джеръми Рикси?

Отново всички се изправиха в очакване на новини, въпреки че Ник беше този, който пристъпи напред.

— Аз съм брат му.

— Добре — отвърна тя с усмивка. — Той е добре, така че ще ви заведа…

— Почакайте. Могат да влязат двама души в стаята, нали? — попита Ник.

— Да, точно така.

Ник се обърна и наклони глава настрани.

— Хайде, Чарли. Той ще иска да си там, когато се събуди.

Гледката на чисто и пълно облекчение върху лицето на русия мъж бръкна в гърдите на Бекет. И ги стисна, силно. Не очакваше никаква подобна покана, когато най-накрая Кат можеше да приема посетители. Това знание остави изгаряща дупка вътре в него.

— Сестра ми също я оперират — каза Ник, докато излизаха през вратата. — Може ли някой да ме уведоми, когато хирургът е готов да разговаря с нас.

— Разбира се — отвърна сестрата, гласовете им заглъхнаха в края на коридора.

След това отново се върнаха към чакането. Слънце и сенки се местеха из правоъгълната чакалня, докато следобедът се движеше. Какво ако трябваше да си тръгне, за да се срещне с Уекслър, преди да има новини за нея. Макар че Ник нямаше да му позволи да я види, щеше да го убие да си тръгне, преди да знае, че тя е добре.

Моля те, Господи, тя трябва да се оправи. Бекет притисна длан към гърдите си. Едно неприятно налягане там се увеличаваше през целия ден и му пречеше да си поеме дълбоко дъх.

Той остана залепен за стената до вратата. Отказваше всяко предложение за храна и напитка, отказваше да седне или да си почине. Сега Кат не можеше да направи нищо от тези неща. Той също нямаше.

Толкова беше потънал в мислите си, че Бека го изненада, когато застана пред него, усмихна му се и го прегърна.

— За какво е това? — попита той, несигурен как да реагира. Накрая отвърна на прегръдката й.

— Изгледа, че имаш нужда — прошепна тя. — Кат е късметлийка да има някой, който толкова много го е грижа за нея.

Беше сякаш думите счупиха нещо вътре в него, нещо, което държеше всичко цяло, нещо, което държеше него цял.

Гърлото му се стегна. Очите му запариха. Сърцето му заблъска в гърдите му.

— Благодаря ти — отвърна той, целувайки бузата й, и се измъкна от прегръдката й. Мамка му, трябваше да се разкара оттук. Далеч от всички тези очи. Преди да направи голям шибан спектакъл със самия себе си. Изхвърча от стаята надолу по коридора към тоалетната.

Крачеше из стаята, забиваше нокти в скалпа си, удряше главата си в стената. Нищо от това не помагаше.

Нищото това не работеше. Нищо от това не помагаше на Кат да се оправи, да бъде тук, в безопасност с него.

О, боже, ще повърна.

Обърна се, подпря ръце на бялата порцеланова мивка и повърна.

Разбира се, това беше моментът, когато някой влезе през вратата зад него.

— Исусе, Би — обади се Марз.

Сухи повдигания разтърсваха тялото му, тъй като нямаше нищо в стомаха му. Двамата с Кат бяха закусили с понички и кафе преди пътуването до Вашингтон, но това беше преди цял един шибан живот.

Когато тялото му най-накрая реши да спре да го обижда, Бекет изми мивката и наплиска лицето си с вода. Ръцете и лицето му бяха все още мокри и той се вторачи в белия порцелан.

— Ник е прав. Случилото се с Кат е по моя вина — гласът му звучеше сякаш някой бе издрал гърлото му с шкурка.

— Не, не е…

— Видях го — отвърна Бекет, взирайки се в Марз. — Миналата нощ. Минах през Дюпонт Съркъл и взех готова храна. По пътя обратно шибанякът се блъсна в мен. Тротоарът беше претъпкан, въпреки това бях чист, когато се проверих за проследяващи устройства. Трябваше да съм по-подозрителен… — поклати глава и погледна надолу. Капчица вода падна на върха на носа му.

— Бекет…

— Хирургът е тук — каза Изи, избутвайки вратата зад Марз.

Бекет изскочи от помещението с Марз и Изи до него, и се втурна обратно към чакалнята. Една висока, по-възрастна жена, облечена по същия начин като другия хирург, стоеше вътре.

— О, това е приятелят на Кат — каза Бека.

Бекет едва бе реагирал на думата, когато жената се обърна и повдигна ръката си към него. Двамата се здрависаха.

— Как е тя? — попита той, а подът под него заплашваше да се заклати под краката му.

— Катрин премина добре през операцията. Куршумът е одраскал перикарда на сърцето й, но бяхме в състояние да го поправим. Също така е счупил ребро, което е пробило белия й дроб, и е причинил хемоторакс, това означава, че имаше натрупване на кръв в гръдната й кухина. Погрижихме се за белия дроб и поставихме тръба в гърдите й. Ще следим за отводняването чрез СТ сканиране, за да знаем кога ще можем да я отстраним.

Скалпът на Бекет настръхна.

— Така че… тя е…

— С изключение на всички постоперативни усложнения или проблеми с тръбата в гърдите й, тя трябва да се възстанови напълно — отвърна лекарката, усмихвайки му се.

Вълната на облекчение, която се разби в него, беше толкова силна, че го зашемети.

— Благодаря ви — отвърна той накрая, притискайки ръка към гърдите си. Боже, гърдите го боляха. Някой постави ръката си около него — Марз, който му кимна и в жеста имаше същото облекчение, което Бекет изпитваше. Всички извикаха облекчено и се зарадваха на добрата новина.

— Тя ще бъде настанена в собствена стая, ако желаете да я видите — каза лекарката.

— Да, да, моля — настоя той. — Брат й обаче, той…

— И двамата са на четвъртия етаж, ще говоря с него, след като ви покажа стаята на Катрин.

— Добре — съгласи се той, изучавайки погледите на останалите.

— Предай й, че я обичаме — каза Бека, отправяйки му бледа, но щастлива усмивка.

Той кимна, след което последва лекарката през травматологията към отделението на Кат и най-накрая до стаята й.

— Сега ще говоря с брат й — каза хирургът. — Времето за посещения приключва в шест и половина и започва в осем.

— Благодаря — отвърна той, гласът му не бе повече от шепот. Часовникът на стената до стаята на сестрите показваше пет и тридесет и пет. Нямаше много време, но поне беше нещо.

Стоеше на прага на стаята й, сякаш се намираше на входа на свещено място.

Размърдай се преди Ник да се появи и да изхвърли задника ти навън. Точно така.

Мисълта отлепи обувките му от пода и го изпрати в стаята. Погледът му се прикова в Кат. Върху бледата й кожа. Към тръбата, подаваща се от единия ъгъл на устата й. Към системите, залепени за ръката и китката й. Бели одеяла покриваха гърдите й, но жълто-оранжевият разтворител, който бяха използвали, за да почистят кожата й, беше видим по ключицата й.

Бекет почувства, че се движи на забавен каданс, сякаш никога нямаше да премине разстоянието, което съществуваше между тях. И изведнъж беше там, стоеше изправен до леглото, протягащ се, за да хване ръката й.

В момента, в който пръстите му докоснаха нейните, емоцията го изпълни докрай и го свали на колене. Страх, гняв, вина, съжаление, скръб от дъното на душата му. Притисна челото си към опакото на ръката й и потисна желанието си да захлипа до ръба на леглото. Но тези свиващи стомаха емоции не бяха единствените, които го поразиха. Изпитваше и извисяваща се благодарност, спираща дъха благодарност, че се бе преборила и нещо друго. Нещо всеобхватно, което засенчваше всички други.

Любов.

Любов.

Той… я обичаше.

Не. Беше влюбен в нея. Влюбен в друго човешко същество за първи път в живота си.

Това топло причиняващо болка в гърдите му напрежение, отново гръмна, докато разпознаваше чуждото усещане като това, което беше. Любов. Любов към Катрин Рикси — единствения човек, способен да се промъкне през древните укрепления на сърцето му. Човекът, който го бе накарал да се изправи срещу емоциите си и да ги остави да растат. Човекът, който го бе накарал да осъзнае, че не е живял. Не и наистина.

Човекът, който събуди сърцето му, разбърка душата му и го върна към живота. Който го накара да иска да живее.

— Обичам те — изръмжа той, повдигайки главата си и взирайки се в прекрасното й лице. — Чуваш ли ме, ангелче? Обичам те и съжалявам, и трябва да се върнеш при мен, за да мога да погледна в красивите ти очи и да ти го кажа. Обичам те.

Господи, защо не го бе осъзнала миналата нощ. Защо не й го бе казал, преди да лежи наранена, интубирана и в безсъзнание? Ами ако тя… Не! Дори нямаше да си позволи да завърши тази мисъл.

Влага се стичаше по лицето му. Гласът му се пречупи. Раменете му се тресяха. И може би за първи път в живота си Бекет не се сдържаше. Дори не се опитваше. Дори не го обмисляше.

Той позволи на мъката, тъгата и облекчението да се излеят от него. И най-странното, което се случи, бе, че постепенно му олекна, почувства се по-малко обременен, по-свободен, за да се съсредоточи върху това, което бе най-важно — Кат и любовта му към нея.

Ръката й бе притисната между неговите две и той нежно я повдигна към устните си и целуна кокалчетата й.

— Обичам те толкова много.

Някой прочисти гърлото си зад него.

Бекет надникна зад рамото си, за да открие Ник на вратата с неразгадаемо изражение. Той се изправи на крака и бързо изтри влагата от лицето си.

— Как е Джеръми? — попита, а гласът му звучеше смутен.

Ник отиде в долния край на леглото.

— Изглежда ужасно, но казват, че се справя добре — въздъхна преди да продължи. — Цялата дясна половина на главата му е бинтована и има синини от ритниците на Уекслър. И той е интубиран — обясни, взиращ се в Кат.

Бекет кимна и преглътна трудно.

— Аз ще… ъм… ще си вървя… — но не можеше да накара краката си да се движат.

— Остани — каза Ник. — Ако я обичаш, трябва да останеш.

Топлина пропълзя по лицето на Бекет. Проклетият Рикси трябва да е чул думите му. Но всичко бе пометено от факта, че Ник не му казваше да си тръгне.

— Обичам я — отвърна той, а погледът му бе прикован в Кат. — Съжалявам…

— Недей — прекъсна го Ник. — Знам. Аз също съжалявам. Държах се като задник с теб. Дори Джер ми го каза.

Бекет се намръщи. Как би могъл…

— Мога да чуя в главата си как ми казва какъв задник съм, задето те ударих. — Бледозелените очи на Ник проблеснаха към Бекет. — Беше прав. Държах Кат настрана за много неща през годините, защото не исках да съм й в тежест. Едва ли мога да я виня за същото проклето нещо. — Той пъхна ръце в джобовете на тъмните си панталони. — Разбира се, иска ми се да се събуди, за да мога да кажа всичко това на нея.

Бекет кимна, думите на Ник накараха сърцето му да тежи по-малко в гърдите му.

— Човече, наистина ли се чувствам така?

— Тя знае ли? Как се чувстваш?

— Не — отвърна Бекет, поклащайки глава. — Аз също допреди малко. Или поне не го осъзнавах.

И може би бе така, защото, когато се опита да си спомни точния момент, когато в действителност се бе влюбил в нея, трябваше да се върне до онзи ден на стълбището. Когато се срещнаха за първи път. Когато тя не бе дори малко уплашена от големия непознат мъж, който й бе извадил пистолет в дома на братята й. Когато и да беше, нещо в нея бе проговорило на нещо в него още в самото начало.

Исусе, сега, когато знаеше, имаше чувството, че може да се пръсне, ако не успее да признае на Кат.

— Стрелецът… преследвачът на Кат… — каза Ник с леден глас. — Той…

— Мъртъв е. — Бекет прикова Рикси с погледа си. И не се почувства дори малко зле заради тъмното удовлетворение, което го връхлетя. Ако това го правеше чудовище, щеше да го потиска с всички сили.

— Добре — отвърна Ник и срещна погледа му. — Това е добре.

Последва дълъг момент на мълчание, след който Бекет каза:

— Съжалявам, че ще намеся работата…

— Недей — поклати глава Ник. — Това нещо трябва да бъде решено, преди някой друг да пострада.

— Съгласен — отговори Бекет. — Ще се срещнем тази вечер с Уекслър. Ще осъществим размяна — Сингапурските пари за доказателства срещу Кейн. Уекслър ще се обади в някакъв момент с подробностите. Трябва да знам какво искаш да правя с него.

— Може би трябва да поговорим, преди да вземете това решение — дойде глас от вратата.

Ник и Бекет се обърнаха и видяха да влиза мъж, който затвори вратата след себе си. Кестенява коса, кафяви очи и среден на ръст, посетителят им носеше дълга престилка над бяла риза и панталони в цвят каки. Името върху идентификационната му карта и избродираното име върху престилката му гласяха: Доктор Чаоминг Чен.

— И защо да говорим с вас, доктор Чен? — попита Ник очевидно толкова скептичен, колкото Бекет, що се отнася до самоличността на мъжа.

На пръв поглед спокоен и непринуден Не-Чен се приближи и погледна и двама им в очите.

— Защото аз съм човекът, с който работеше полковник Мерит в Афганистан. И мисля, че мога да ви помогна.