Лора Кей
Силно упорство (22)

Глава 22

Мамка му! Сенека ги беше прецакал в крайна сметка.

Викове. Писъци. Хвърлени обвинения. Нов изстрел, този път толкова близо, че изсвистя до рамката на навеса точно над Бекет.

Всички се хвърлиха в търсене на прикритие, но накъде, по дяволите, бе най-добре да насочат оръжията си? В посоката, от която идваха изстрелите при линията на дърветата? Или към тримата агенти на Сенека пред тях?

Мъжете се разпръснаха, лягайки по корем, навеждайки се зад столовете, състезавайки се за ограниченото прикритие. Сенека извика, когато Уекслър се скри зад насипа от пръст, извади пистолета си и стреля по посока на навеса. Някой извика, но Бекет не можа да каже кой е, докато се мяташе зад ковчега. Ник също се хвърли там с него. Изи, се насочи към самотното дърво вляво, като откри огън, докато се придвижваше.

Бекет погледна наляво и видя, че жените тъкмо бяха стигнали до превозните средства. Той откри прикриващ огън към редицата от дървета, докато те бързаха да се качат в колите, а Джеръми и Чарли стояха по средата между навеса и джипа, застинали на място, като елени под светлините на фарове. Още изстрели прокънтяха и най-малко един рикошира от ковчега. Хванати в капан на открито, двамата мъже паднаха по корем на земята.

Погледът на Бекет потърси Кат и я намери свита на пътя зад пикапа на Шейн. Мамка му, тя все още бе на открито, защото пътят минаваше успоредно на гробищния парцел и дърветата.

— Кат, стой долу! — извика той над суматохата.

— Стой долу! Стой долу! — извика Сенека, гласът му прозвуча странно, почти неясно, но достатъчно силно, за да привлече вниманието на Бекет в другата посока.

Той видя как Уошингтън, приведен в ъгъла на навеса, насочва оръжието си към Шейн, който пълзеше към прикритието на ковчега.

Бекет не се поколеба. Той стреля и уцели Уошингтън право в гърдите. Червено петно разцъфна върху ризата на мъжа, когато той се преобърна.

Откъм дърветата дойдоха още изстрели. От Уекслър. От Сенека… към Уекслър? Какво, мамка му, ставаше тук?

Бекет сграбчи ръката на Шейн и издърпа тялото му зад прикритието.

— Благодаря ти, човече — каза Шейн. — Исусе. Сенека има огнестрелна рана в корема. Беше Уекслър.

— Мамка му — каза Бекет, тъй като от тази страна на ковчега бе незащитен откъм дърветата. — Нека да сложим край на това, после ще можем да му помогнем.

— Разбрано — каза Шейн.

И тогава Бекет чу нещо, което го смрази до мозъка на костите.

Кат крещеше:

— Спри! Спри! Коул, спри! — Бекет се завъртя и я видя приклекнала до бордюра, с ръце, захлупили устата й.

— Стой долу! — изкрещя Бекет.

Следвайки погледа на Кат, той погледна през полето… и видя стрелец до брега на езерото. Дали беше сам?

— Той ще ме послуша! Коул, не! — извика тя. Марз я хвана, за да я издърпа зад пикапа. — Моля те! Сега ще говоря с теб! Обещавам!

Чакай малко. Коул? Присвивайки поглед, Бекет се фокусира върху мъжа в детайли. Кестенява коса. Кафява риза. Сини дънки. Лед се спусна по вените на Бекет. Нейният преследвач… бе същият мъж, който го бе закачил за рамото на улицата миналата вечер. Значи не е било шибан инцидент. Сбъркан психопат.

— Какво, по дяволите, става? — извика Ник зад него.

Но Бекет нямаше време да му отговори.

Той се показа, като се надяваше да привлече огъня към себе си и далеч от Кат. Той стреля два пъти по задника, но мъжът се скри зад някакво прикритие.

— Не! Не! — чу се мъжки глас зад гърба му.

Беше Джеръми. Бекет погледна през рамо навреме, за да види как Уекслър издърпва Чарли от земята за косата, а Джеръми се препъва след тях.

С помията, която се изливаше отгоре им от всички страни, агентът успя да издърпа тялото на Чарли пред себе си, преди Ник да стреля. Ник и Уекслър се разкрещяха един на друг, докато вторият влачеше Чарли назад и предупреждаваше Джеръми да стои настрана.

Бекет трябваше да се довери на Ник, че ще се справи с тази ситуация, защото нито един от двама им не можеше да се съсредоточи върху двата фронта едновременно.

— Той е зад онази скала — извика Изи и посочи един камък в най-близкия край на езерото.

Коул изстреля три изстрела.

— Коул, говори с мен! — извика Кат.

Марз бе пъхнал ръцете си под мишниците й.

— Твърде късно е за това, Катрин! — чуха се далечни, изкрещени думи. Бам. — Ти ме докладва! — Бам, бам. — И знам, че си го чукала в леглото ни!

Зад тях също се чуха викове. Джеръми. Уекслър. Ник.

— Трябва да го измъкнем оттам! — извика Изи.

— Неее! — изкрещя Джеръми.

Бекет хвърли бърз поглед и установи, че Джеръми някак си е успял да се вкопчи в краката на Чарли, очевидно изненадвайки Уекслър, защото Чарли падна на земята като чувал с картофи.

Джеръми го блъсна силно.

— Бягай, Чарли! Бягай!

Чарли запълзя по ръце и крака към Ник… точно насреща му.

Уекслър изрита Джеръми в главата силно. Веднъж, два пъти, докато накрая Джер не остана почти неподвижен. Той тръсна глава, сякаш бе замаян.

— Ще ме спипате, но аз ще хвана него! — изкрещя Уекслър, забивайки дулото на пистолет в черепа на Джеръми. Използвайки груба сила, той го издърпа нагоре с една ръка, за да го използва като щит по същия начин, както с Чарли.

От другата страна на Бекет последваха два едновременни изстрела. Един по-близо и един по-далеч. В далечината прозвучаха сирени.

— Стрелецът е свален! — извика Изи. — Повалих го. Иди да помогнеш на Ник.

Облекчение заля Бекет. Сега трябваше да се справят с Уекслър, който бързо отстъпваше назад към седана на Ванс заедно с Джер. Къде, по дяволите, беше Ванс, така или иначе? Отърсвайки се от мисълта, Бекет се стрелна към Ник, умът му съставяше план…

— Не, не, не! Бекет! — каза Марз.

Какво, по дяволите? Бекет замръзна на мястото си и последва звука от вика на Марз.

Коленичил зад нея, Марз притискаше Кат към гърдите си. Петно от кръв напояваше сивата коприна в центъра на блузата й. Тя се взираше в него, сякаш бе изненадана.

— Не! — извика Бекет, хуквайки към нея, сърцето заседна в гърлото му и той едва можеше да диша. Не и Кат. Не и Кат. Не и Кат.

Той се движеше, сякаш на забавен каданс. Въпреки големите крачки, които правеше, разстоянието помежду им сякаш се разтегна. Звуците се изкривиха и забръмчаха зад него. Всичко в периферното му зрение се размаза. Всичко, освен Кат.

Най-накрая, най-накрая той стигна до нея. Когато Бекет падна на колене пред Кат и Марз, звукът от свистящи гуми се извиси отнякъде. Миг по-късно покрай тях профуча кола. Но Бекет едва я видя, защото очите му бяха приковани към лицето й. Красивото й бледо лице се взираше надолу към бързо напояващата се риза.

— Кат? — Бекет обхвана бузата й и леко наклони главата й към него. Кожата й беше хладна на допир.

— Бекет. Съжаля… вам. — Очите й не бяха особено фокусирани.

Той надникна през рамо, нуждаейки се от помощ. Надявайки се на чудо.

— Бека! Шейн! — Той се обърна към Кат. — Без съжаления. Ти си добре. Ти си добре. Разбра ли? Нека я сложим да легне, Марз.

Погледът на Марз беше твърд като скала.

— Разбрано.

Внимателно Марз се отдръпна изпод нея и я положи върху асфалта, ръката му придържаше главата й.

— Ранен ли си? — попита го Бекет, приближавайки се до Кат.

— Добре съм — каза Марз. — Ето го и Шейн. Продължавай да й говориш, Би.

Бекет сграбчи ръката й, когато Шейн падна на колене.

— Ще погледна раната, Кат. Става ли? — попита Шейн.

— Доб… ре — цялото й тяло трепереше.

— Разкажи ми някоя история — каза Бекет.

— Как… ва история?

Шейн разкъса перлените копчета чак до корема на Кат.

— Каквато и да е, ангел. Искам да знам всяка проклета история, с която разполагаш — каза Бекет, докато Шейн разтваряше коприната. О, господи, не. Входната рана се намираше съвсем леко вдясно от центъра на гърдите й, а кръвта бликаше нагоре и навън.

Шейн извади нож от кобура на ботуша си и отряза квадратно парче плат от долния край на ризата си. Той покри раната, но кръвта го напои веднага.

— Имам нужда от още памук — каза той на Марз. — И найлон, ако можеш да намериш. Трябва да държим раната запечатана.

— Ммм… аз… аз не… толкова се радвам… че те срещнах — промърмори тя.

— Аз също, но искам да чуя история — каза той, като адски се мъчеше да не рухне.

Нямаше да й позволи да каже нещо, което да прилича на сбогуване. Нямаше шибан начин.

Той стисна ръката й в своята.

Бека се плъзна на колене от другата страна на Шейн, съсредоточавайки се изцяло върху гърдите на Кат.

— Очаква се линейката да пристигне до две минути, Кат. Ще останеш будна с нас, нали? Две минути не са проблем.

— Не знам. Умор… ена съм — гласът на Кат бе по-слаб, по-дрезгав.

Бека отстрани напоеното парче плат, като свали жилетката си и бързо я сгъна.

— Притискай, Бекет — каза тя, като постави плата върху раната.

Кат изстена, докато Бека вадеше мобилния си телефон и по тоновете, които прозвучаха, стана ясно, че набира 911.

— Линейката на местното спешно отделение може да не е достатъчна — каза тя на Шейн, който я изгледа с наситен с емоция поглед и кимна.

Като търкаше ръката й, Бекет се опита да възстанови част от топлината на кожата й.

— По-късно ще имаш достатъчно време, за да спиш. Но сега трябва да останеш с мен. Става ли?

Моля те? О, господи, моля те? Не я бе открил само за да я загуби. Не беше възможно.

— Продължавай да й говориш, Бекет — каза Бека. — Да, аз съм медицинска сестра в спешно отделение и се обаждам във връзка с престрелка с множество ранени в гробището за ветерани Гарисън Форест. Разполагате с линейка на по-малко от две минути разстояние, но тук имам проникваща травма на гръдния кош с възможни…

Бекет усилено се опита да не обръща внимание на списъка от адски плашещи медицински термини, изливащи се от устата на Бека. Той се наведе над бледото лице на Кат. Дори и зеленината на очите й бе помръкнала.

— Момче или момиче искаш, когато станеш майка?

Ъгълчетата на устните й трепнаха, сякаш щеше да се усмихне.

— По едно от… всяко. Така… нито едно… няма да има числено превъзходство.

Бека продължи до него.

— Мисля, че тя трябва да бъде приета в Шоковия травматологичен център на Университетската болница на Мериленд. Да… Да… Има предостатъчно място за кацане тук. Добре, благодаря ви.

Тя пусна телефона си на земята.

Марз се върна със суитчър, шарено мексиканско одеяло и една шепа найлонови торбички за пазаруване.

— Взех тези от джипа на Джеръми.

Шейн опъна найлона и даде знак на Бекет да вдигне ръката си, така че да може да покрие импровизираната превръзка.

Бекет местеше поглед между Бека и Кат, опитвайки се да възприеме думите на първата, докато се фокусираше върху последната.

— Така ли? Да нямат числено превъзходство както при теб, а?

Исусе, кожата й изглеждаше сякаш някой я е поръсил с прах. Дори устните й бяха пребледнели.

— Не както… при мен. Студ…

— Студ? Студено ли ти е? Ще поправим това — каза Бекет. — Марз, одеялото?

Другият мъж кимна и бързо го разпъна върху долната част на тялото й.

Сирени от множество превозни средства се приближаваха все повече. Гласове. Викове. Но Бекет не можа да проследи никое от тях, не и когато клепачите на Кат все повече натежаваха.

— Остани с мен, Кат. Хей. — Той разтърси леко ръката й. Клепачите й се повдигнаха.

— Остани с мен. Става ли? Имам идея. Ще изпееш ли азбуката с мен?

Един Бог знаеше какво го накара да й предложи нещо подобно, но в момента мозъкът му работеше на абсолютен първо сигнал.

— Съгласна?

Тя едва кимна. И Бекет започна да пее.

— А, Б, В, Г… — отмествайки косата от челото й, той отново разтърси ръката й. — Запей и ти, сега. А, Б, В…

— Г… Д… Е… И… К… К… Бек?

Клепачите й се спуснаха. И не се вдигнаха повече.

Нещо се разкъса дълбоко в Бекет. Никога не бе изпитвал по-голяма болка в живота си. Дори когато баща му го удряше. Или когато баща му се бе опитал да го намушка. Нито пък, когато граната бе разкъсала крака му на парчета.

Парамедиците се появиха до тях с екипировка в ръка. Някой сграбчи раменете на Бекет, принуждавайки го да се отдръпне. Едва не падна по задник, но Изи му пазеше гърба. Буквално.

— Държа те — каза И. — Хайде, грамадане. Направи им място да си свършат работата.

Бекет направи каквото му беше казано, но това не му пречеше да поиска да унищожи с голи ръце автомобилите, между които лежеше Кат, само защото се налагаше да е далеч от нея дори за една секунда.

Защото… ами ако тази една секунда бе последната, която му оставаше с нея?

— О, господи — изстена той.

— Тя ще се оправи, Бекет. Не се тревожи — каза Изи.

Кимайки, Бекет успя да каже:

— Да. Ще се оправи. Разбира се. Уби ли стрелеца или, хм, само го рани?

До някаква степен Бекет искаше да отиде до мястото, на което лежеше тялото на онова скапано лайно, и да го разкъса на парчета. Просто за да е сигурен, че никога повече няма да може да навреди отново на Кат. От струга страна, този Коул бе толкова маловажен, толкова незначителен, че Бекет не искаше да отмества вниманието си от Кат дори и за секунда, за да мисли за шибаняка.

Очите на Изи блеснаха.

— Умря на място. Вярвам, че това не е проблем?

Единственото нещо, което не се хареса на Бекет в случая, беше, че не го бе направил собственоръчно. Докато гледа кучия син в очите. И наблюдава как страхът го залива докато животът се оттича от него.

— Не — успя да каже със стържещ глас.

Изпусна дълбок дъх, докато наблюдаваше как медиците работят върху Кат.

— Какво, ъ-ъ, какво друго се случи?

Не беше съвсем сигурен, че може да се справи с информацията точно сега, но се налагаше.

Изи въздъхна, докато Марз се присъединяваше към тях двамата.

— Джеръми, Ванс и Сенека са ранени доста сериозно — каза Изи, търкайки с ръка късо подстриганата си черна коса. — Ник има повърхностна рана на ръката. Не е сериозна. А Уошингтън е мъртъв.

Звукът от свистящи гуми се върна обратно в съзнанието на Бекет.

— Уекслър? Той избяга ли?

— Да — отвърна Изи. — Ник каза, че го е ранил поне веднъж, но той е взел колата на Ванс, откраднал е ключовете и се е измъкнал.

— А, ъ-ъ, останалите жени? — попита Бекет, като копнееше повече от всичко на света, Кат да седи на задната седалка на пикапа на Шейн точно както тази сутрин, изглеждайки толкова елегантна, изтънчена и направо великолепна в прилепналата си блуза и официален панталон.

— Всички са добре — каза Изи с напрегнат глас.

Погледът на Бекет остана прикован в Кат, а умът му се опитваше да следи всичко, което казваха Бека и парамедиците.

— Колко зле е Джеръми? — попита той.

Въпросът го накара да събере две плюс две за първи път. И двамата най-близки роднини на Ник бяха сериозно ранени. Исусе Христе!

— Травма на главата. В безсъзнание е. Шибаният Уекслър го фрасна с пистолета и го хвърли на улицата като някакъв боклук.

Мамка му, мамка му, мамка му. Не откачай, Мърда. По дяволите, стегни се.

— И двамата ще се оправят — каза той по-скоро на себе си, отколкото на Изи или Марз. Но и двамата изразиха съгласието си.

Ротори прозвучаха някъде над тях. Не бяха много далеч, ако се съдеше по звука. Бекет вдигна поглед, докато хеликоптер в черно и златно не се появи в полезрението му над короните на дърветата. Докато се снижаваше, изтласкваната от перките въздушна струя завихри вятъра около тях. Машината се приземи достатъчно далеч в полето, че да ги предпази от летящи отломки. След това два екипа от по двама души забързаха към тях с носилки на ръце. Единият се отправи към Джеръми, който очевидно лежеше на мястото, на което бе паркирана колата на Ванс.

Парамедиците от линейката изстреляха списъка от състояния и наблюденията си, а после направиха място на травматологичния екип. Новопристигналите натовариха Кат върху носилката за броени минути. Бекет ги последва, но мъжът най-близо до него поклати глава.

— Освен ако не сте ранен, нямаме място за вас — извика той. — Ще трябва да ни последвате с кола. Съжалявам.

Думите му подействаха, сякаш някой бръкна в гърдите му и изтръгна сърцето му. Той спря абсолютно отчаян.

Надолу по пътя вдигнаха друга носилка от тревата. Бекет хукна натам към изпадналия в безсъзнание Джеръми. От самата мисъл на Бекет му прилоша.

— Как е той? — извика той над шума от двигателя от хеликоптера.

— Все още не знам — каза Ник със суров глас. — Исусе.

Бекет сграбчи ръката на Ник — тази, която не кървеше.

— Кат.

Мъка проблесна в странните му бледи очи.

— Колко е зле?

— Доста — каза Бекет.

— Трябва да отлитаме — изкрещя един от членовете на екипажа.

Те се втурнаха натам с носилката на Джеръми.

Ник се завъртя.

— Трябва да дойда. Те са мои брат и сестра.

Човекът се поколеба, но после забеляза кръвта, спускаща се по бицепса на Ник.

— Колко зле сте ранен?

— Драскотина.

Кимайки, човекът каза:

— Става. Хайде.

— Грижи се и за двамата — извика Бекет, когато Ник тръгна след медиците.

И двете носилки изчезнаха във вътрешността на голямата птица, вратата се затвори и двигателят стартира. После се издигнаха нагоре, извисявайки се високо, изчезвайки напълно над дърветата сред яркото синьо майско небе, отвеждайки със себе си всичко, което Бекет бе искал, но никога не бе вярвал, че може да има.