Лора Кей
Силно упорство (16)

Глава 16

Бекет замръзна. Умът, тялото, сърцето му. Всичко се скова.

Обърна се с лице към нея и огледа синините по съвсем нов начин.

— Какво каза?

С умолителен поглед и сбърчено от тревога чело, тя поклати глава, като разпръсна водни капки от мократа си коса по бледата, прекрасна кожа на гърдите си.

— Не ти ми причини това — повтори тя. — Не беше ти.

Внимателно и много нежно, той хвана китката й и отново вдигна ръката й. Един тъмен отпечатък от пръст от вътрешната страна на ръката и два — не, три — от външната страна. Същото бе и на другата ръка. Експлозия избухна в ума му.

— Да не би да го направи някой от Гарваните?

Кой друг би могъл да е? Никой от екипа не би сторил такова нещо. Кой оставаше?

Тя бързо поклати глава. Още капчици се спуснаха надолу по кожата й.

— Не, не. Не е никой от тук.

Сведе поглед някъде между тях, а изражението й бе измъчено, сякаш я болеше.

Чук-чук.

— Да не би вие двамата да правите секс там? — чу се гласът на Джеръми от другата страна на вратата.

Раменете на Кат увиснаха.

— Ще дойдеш ли с мен в стаята ми?

Бекет бе почти вцепенен след пороя от емоции, които бе изпитал през последните няколко минути. Ужас, самоомраза, дълбоко душевно разочарование, временно облекчение и гняв. Гневът винаги бе налице. Успя да кимне, обърна се и отвори вратата.

Джеръми посочи мокрите петна по тениската му.

— Не мислиш ли, че първо трябва да свалиш дрехите си, грамадане…

Той се намръщи, погледът му се местеше между тях, сякаш току-що бе забелязал, че нещо не е наред.

Тъй като не искаше да рискува и да каже нещо, което не трябва, Бекет мина покрай Джеръми, без нито дума. Но това не му попречи да чуе разговора, който се проведе зад него.

— Какво става? — Джеръми попита Кат.

— Нищо — отвърна тя, гласът й изобщо не бе убедителен.

— Хей, какво е станало с ръката ти?

Нахлувайки в тъмната й стая, Бекет не чу отговора на този въпрос и бе доволен от това. Защото, ако бе казала първо на Джеръми, бе възможно да си загуби ума.

Миг по-късно тя влезе, светна нощната лампа и затвори вратата.

— Имаш ли нещо против да се облека първо?

Бекет успя да поклати глава, а погледът му се впи в нея, докато се подсушаваше и се плъзваше в чифт розови сатенени бикини, след което нахлузи черно памучно долнище на пижама и плътно прилепнал изумруденозелен потник. Част от него искаше да отиде при нея и да затопли хладната й кожа със своята, но не можеше. Все още не. Не и докато не му дадеше обяснение за тези синини. Не и докато не го накараше да повярва, че не той е отговорен за тях, и не разбереше защо досега не бе споменала, че някой я е наранил.

Тя прокарваше четката през косата си, докато не я разреса напълно, цветът й бе почти черен от влагата. След това се приближи до него, хвана ръката му и го поведе към леглото.

Той освободи ръката си.

— Кат…

— Ела с мен, Бекет. — Тя улови ръката му отново. Когато не помръдна, го погледна в очите. — Имаш нужда от това. Аз също.

Той се намръщи, но краката му се раздвижиха. Не разбираше точно какво има предвид с тези думи, но въпреки това те отекнаха вътре в него. Последва я до леглото, като я наблюдаваше как дърпа завивките, а после се качва по средата. Тя се обърна с лице към него.

Бекет седна на ръба. Изправен. Вдървен. Подчертано напрегнат.

Кат се плъзна зад гърба му, коленете й се обвиха около бедрата му, а ръцете й — около гърдите му. Тя опря глава на гърба му.

— Съжалявам, че позволих дори за секунда да повярваш, че ти си ме наранил. — Гласът й беше мек и тъжен. — Не исках. Просто ме свари неподготвена.

Улавяйки едната й ръка, той я притисна по-силно към гърдите си.

— Трябва да знам, Кат — каза накрая.

Тя обърна глава, така че брадичката й почиваше на рамото му.

— Беше един бивш приятел, който настояваше, че трябва да се съберем отново. — Тя въздъхна уморено.

Бекет се завъртя между ръцете й с лице към нея и Кат ги отпусна в скута си.

— Коул — досети се той, спомняйки си думите й. Може би почти трябва да благодаря на Коул, че се хвърли… Осъзнаването фрасна Бекет между очите. — Той ли ти се нахвърли?

Тя вирна брадичката си.

— В гаража на сградата ми. Изскочи иззад мен, когато тръгнах да отключвам вратата на колата си. Ръцете ми бяха пълни, така че първоначално дори не успях да реагирам. Притисна ме до стената до колата ми. Принудих го да ме пусне, като му обещах, че ще се срещнем същата вечер, за да поговорим.

Щеше да убие този мъж, който и да бе той, където и да се намираше. Вече беше мъртъв, а дори не го знаеше.

— Кога?

— В петък сутринта.

О, по дяволите! Ето защо бе дошла тук. За да се измъкне от онзи задник. И какво се бе случило след това? Първо, Бекет бе извадил пистолет срещу нея. Второ, бе попаднала в заешката дупка на прецаканата им мисия.

— Мамка му! — изруга той.

— Да.

Погледът му я обходи, като започна от сведените й очи, продължи към гладките й рамене и начина, по който плътно бе стиснала ръцете си. Излез от главата си, Мърда. Тук не става въпрос за теб. Точно така.

Въздишайки дълбоко, той взе едната й ръка между своите.

— Това единственият случай ли е?

Когато не му отговори веднага, Бекет изви вежди и тя най-вероятно разбра по изражението му, че няма намерение да остави нещата така.

— Това беше най-голяма крайност, до която някога е стигал физически. Веднъж се блъсна в мен в един бар и каза, че е било нещастна случайност. Но го направи толкова силно, че едва не ме повали. Друг път застана зад мен в един ресторант и сложи ръка около врата ми, сякаш за да ме прегърне, но ме стисна достатъчно силно, че да ме заболи. Правеше нещата така, че да се появи на местата, на които бях. Винаги бе възможно, тъй като се движехме в едни и същи кръгове, но понякога просто изглеждаше твърде голямо съвпадение.

— Каза ли на някого за това? На Ник? На Джеръми? — попита Бекет.

Макар че дълбоко в себе си знаеше отговора. Можеше да го види на красивото й лице.

Тя поклати глава.

— Ето какво, Бекет. Той е адвокат в друг отдел на Върховния съд. Което означава, че споделяме офис, колеги, приятели. Такива гадости се случват на жените понякога и тогава трябва да прецениш, дали да докладваш лицето и това да причини голям проблем, който всички ще запомнят завинаги, вместо да те помнят преди всичко заради работата, която вършиш, или да загърбиш случката, да я пренебрегнеш и да се надяваш да отмине? Ако не на друго, Коул държи много на имиджа си, така че доста време залагах, че ще се откаже, преди да се е изложил сам или да ме е предизвикал прекалено.

Той разбра какво иска да каже. Наистина. Но това не означаваше, че му харесваше, ни най-малко. Погали с палец кокалчетата на пръстите й.

— И къде в този твой спектър попада нападението в гаража пред дома ти?

Кат сви рамене.

— Подадох молба за временна ограничителна заповед, преди да напусна Вашингтон. Днес най-накрая му е била връчена.

Бекет се погрижи да омекоти тона си.

— Какво ще кажеш за повдигане на обвинение?

— Все още не съм решила дали да го направя. Отчасти затова дойдох тук.

Връхлетя го мисъл, която преобърна вътрешностите му.

— Дали те е последвал тук?

— Не — отвърна тя и се намръщи. — Не съм сигурна дали изобщо някога съм споменавала, че Ник и Джеръми живеят в Балтимор. Пък и той няма да наруши ограничителната заповед. Достатъчно умен е, за да знае, че последствията не си заслужават.

Той обаче не бе толкова убеден, колкото нея. От малкото, което му бе разказала, нещастникът, изглежда, притежаваше всичките черти на преследвач, чак до високопоставената му служба, която смяташе, че ще може да го предпази от последиците от собствените му действия.

Бекет въздъхна. Разговорът бе прогонил ужаса и вината, които бе почувствал, когато бе повярвал, че той самият е отговорен, оставяйки го още по-изцеден, отколкото бе след разговора с Емили. Но сега, изглежда, бе идеалният момент да изпълни нещо, което тя го бе посъветвала да направи — да спре да потиска в себе си това, което го кара да се ядосва или му причинява разочарование. Въздъхна дълбоко.

— Трябва да кажа нещо.

Кат вдигна очи към него сякаш знаеше какво предстои. Той ни най-малко не хареса тъгата, изписана върху лицето й.

— Ела тук — каза той, като я придърпа в скута си.

Тя се сви до гърдите му и това бе най-милото шибано нещо. Достатъчно мило, че се поколеба дали да изрази чувствата си. Бе лесно, тъй като, така или иначе, не искаше да го прави, но нямаше как. Беше обещал на Емили, че ще се опита и че ще й докладва поне един пример за такъв случай. Мамка му! Галейки косата на Кат, въздъхна и остави думите да се леят.

— Много съм ти ядосан, че не ми разказа за това, Кат. Може би нямам право да ти се сърдя…

— Имаш, Бекет. — Тя се отблъсна от гърдите му достатъчно, че да срещне погледа му. — Ти ме попита защо откачих, когато ме хвана за ръката. Попита ме за Коул. Имах много възможности да ти кажа какво става.

— Защо не го направи?

— Защото по това време наистина не знаех какво има между нас и дали изобщо има нещо. Дори не знаех дали се харесваме.

Бекет се намръщи, но не можа да отрече, че в думите й имаше смисъл.

— Тогава защо не каза поне на Ник, че може би си в беда?

Свеждайки поглед надолу, тя започна да рисува с пръст невидима щампа върху тениската му. Гъделичкаше кожата му отдолу, но очите й му липсваха.

— Защото не бяха минали и пет минути, откакто бях пристигнала, когато ми стана ясно, че нещо се случва. Помниш ли? Тъкмо бях дошла и се сблъсках с теб на стълбището, а Ник се бе запътил към къщата на Емили. След като ти и останалите заминахте за Анаполис, прекарах деня, наблюдавайки как Ник и Джеръми замаскират сградата, за да заблуждава при евентуална атака. — Тя поклати глава и отпусна ръка. — Моите проблеми ми се сториха… наистина незначителни в сравнение с всичко това. Реших, че последното нещо, с което Ник трябва да се занимава, е, че някакъв задник ме е сграбчил. Пък и бях подала молба за ограничителна заповед.

Тя сви рамене.

Това беше напълно в стила на Кат. За времето, през което я познаваше, бе рискувала живота и кариерата си за брат си и приятелите му. Затова не бе изненадан да чуе, че поставя нуждите на Ник пред своите проблеми. Прокара пръсти надолу по ръката й, едва докосвайки белезите по кожата й.

— Болят ли?

Най-накрая, тя го погледна.

— Само ако ги притисна. — Долната й устна потрепери. — Извинявай.

— О, ангелче. — Обви ръце около нея и силно я прегърна. — И аз се извинявам.

Кат бързо поклати глава.

— Няма за какво да се извиняваш.

— Напротив. Напълно откачих. Отново. — Бекет въздъхна. — Явно една среща с Емили няма да свърши работата, а?

С ръце, обвити зад врата му, тя се отдръпна и срещна погледа му.

— Как мина?

Бекет повдигна едното си рамо.

— Не беше гадно.

Кат се усмихна и очите й се проясниха.

Боже, колко обичаше да предизвиква усмивка на лицето на тази жена.

— Гордея се с теб.

Пръстите й галеха косата му.

Човече, да я чуе да казва това, го сгряваше отвътре.

— Наистина ли?

Тя кимна, а после се прозя така, че чак очите й се насълзиха.

— Трябва да поспиш — каза той.

Като се имаше предвид, че и двамата бяха будни по-среднощ, нито един от тях не бе спал много предишната вечер.

— Би ли останал с мен?

Това звучеше дяволски добре.

— Разбира се — отвърна Бекет.

Тя се плъзна в средата на леглото, докато той развързваше и събуваше ботушите си. После свали и тениската си.

— Обикновено спя гол. Това проблем ли е? — попита той.

Зад него Кат се разсмя.

— Не мога да си представя коя жена с всичкия си би сметнала това за проблем.

Бекет се усмихна през рамо.

— Не ме интересува какво би помислила друга жена.

Тя подпря глава на ръката си с широка усмивка на лице.

— Е, нямам нищо против да си гол, Бекет. Изобщо.

Със смях, той свали дънките си и се качи на леглото до нея. Исусе, фактът, че можеше да се смее толкова скоро след ужасния начин, по който се бе почувствал в банята, бе едно малко чудо.

— Какво гласи татуировката на гърба ти? — попита тя.

Бекет се надигна достатъчно, за да я види.

— Както го четеш сега, гласи „Сила“. Това е амбиграма. Ако го прочетеш наопаки, гласи „Борба“.

Надигайки се на колене, тя проточи врат.

— Боже мой, това е суперготино.

Кат прокара пръсти по буквите, карайки кръвта му да закипи. Докато сядаше отново, погледът й се насочи към рамото му.

— А какво е значението на тази?

Бекет погледна към лявото си рамо, където редица от черни, сребристи кръгове и смели линии покриваха кожата му в трайбъл татуировка.

— Тази е като част от броня.

— Разбирам — отвърна тя, а пръстите й продължиха да дразнят кожата му.

Надолу по гърдите, корема, бедрото му. Членът му се втвърди.

— А тези?

Пръстите й се плъзнаха по резките на бедрото му.

Стомахът му се сви, но бе приключил с потайностите. Или най-малкото, щеше да се опита да се справя по-добре с това. Пое си дълбоко дъх.

— По една резка за всеки живот, който зная, че съм отнел. Липсват четири, от деня, в който спасихме Емили от складовото помещение на бандата на Чърч.

Тя го изгледа продължително, достатъчно дълго, за да е сигурен, че информацията я бе притеснила. И как би могло да е другояче? Кат прокара пръсти по редицата от наподобяващи диез символи по бедрото му.

— Тялото ти е толкова красиво, Бекет.

Ако му бе обърнала гръб отново, щеше да го изненада по-малко. Как, по дяволите, бе стигнала до това заключение, предвид това, което докосваше? Той поклати глава.

— Не.

Кимайки, тя прокара пръсти през косъмчетата, които се спускаха от гърдите към слабините му.

Пенисът му трепна при близостта на докосването й.

— За мен е.

Буца заседна в гърлото му.

— Аз съм съсипан. Целият съм в белези.

Посочи бъркотията около окото си.

— Красив си — прошепна тя, след това постави ръка върху гърдите му, започна да го бута силно назад, докато не се облегна на възглавницата, наведе се над тялото му, а косата й бе хладна и гъделичкаща срещу корема му.

Хвана члена му в ръка, облиза цялата му дължина с езика си. Бекет изстена, а главата му се отпусна върху възглавницата. Облизваше и галеше бавно, сякаш се опитваше да проучи контура на тялото му там. Колкото и хубаво да бе усещането, мозъкът му отказваше да се отдаде на удоволствието, с което го даряваше. Тя бе ранена. Беше разстроена. Току-що й бе казал, че й е ядосан.

Не трябваше да й позволява да прави това точно сега.

— Кат…

Тя го засмука дълбоко, дълбоко, докато главичката на члена му не опря в гърлото й. И тогава се опита да го поеме дори по-дълбоко.

— О, мамка му! — изстена Бекет, а ръката му полетя към косата й.

Бавно тя се отдръпна, като засмукваше твърдия му член през цялото време. Дарявайки го със слаба усмивка, се надигна на колене, за да съблече потника си, разголвайки малките си, красиви гърди пред него. После пропълзя назад по леглото, като избута завивките, за да си освободи повече пространство и застана на колене между краката му.

— Кат, не е нужно да…

— Искам.

Отново го улови и облиза, като през цялото време го гледаше в очите.

Това беше дяволски секси. Всеки мускул в тялото му бе напрегнат към нея, когато повторно го засмука дълбоко и го задържа там, изкушавайки ръцете му да се впият в косата й.

— Исусе… Кат…

Тя се отдръпна от него и пое дълбоко дъх, след което стана абсолютно безмилостна. Засмукваше го дълбоко и го задържаше. Стенеше одобрително, когато той повдигаше бедрата си, или ръководеше главата й.

Щеше да свърши много преди да е планирал.

— По дяволите, Кат, ще свърша.

С члена му в устата си, тя плъзна поглед по тялото му и срещна погледа му. И кимна. Засмука го силно и бързо, сякаш искаше той да свърши. Освобождаването му го разби. Зрението му се размаза. Мускулите му се стегнаха. Сърцето му биеше толкова бързо, че му бе трудно да диша.

Когато тялото му най-накрая се успокои, Кат пропълзя в леглото, издърпа завивките след себе си и се настани плътно до него. Отпусна глава на рамото му и постави ръката си върху гърдите му, после въздъхна, сякаш никога в живота си не е била по-доволна.

— Ами ти, ангелче?

Отмятайки глава, тя му се усмихна.

— Това беше само за теб, Бекет. Можеш ли да стигнеш лампата?

Без да се налага да се протяга твърде много, успя да изключи нощната лампа. Тъмнина обгърна стаята без прозорци, свеждайки света на Бекет само до онова, което можеше да усети, помирише и докосне. Свеждайки целия му свят до Кат.