Лора Кей
Силно упорство (14)

Глава 14

Бекет и Марз седяха в бял микробус при блокадата по границата на квартала на „Хард Инк“, а топлият майски бриз духаше през отворените прозорци. Бяло-зелените фирмени каски и жълтите светлоотразителни жилетки лежаха в готовност върху централната конзола, така че да изиграят убедително ролята си на служители от Балтиморската газова компания, ако някой се появеше.

Но всичко беше тихо, празно и дяволски скучно. И точно това бе моментът, в който трябваше да се концентрира, защото никога не знаеш кога тази обикновена, ежедневна тишина ще се окаже само затишие пред буря.

Ник беше тръгнал преди петнайсет минути, за да направи проверка на целия периметър. Отсъствието му караше Бекет да размишлява. За Кат. За себе си. За тяхната мисия.

С въздишка се размърда върху седалката.

— Пич, какво става с теб? — попита Марз.

Бекет впи поглед в приятеля си, който седеше на шофьорското място.

— Какво?

— Изглеждаш ми… нервен — допълни Марз.

Принуждавайки тялото си да стои неподвижно, Бекет осъзна, че тресе крака си и масажира другото си коляно. Той се засмя мрачно.

— Кракът ми ме тормози. Каква ирония само!

— Защо да е „иронично“? Колко операции бяха нужни, за да възстановят това нещо?

Марз посочи десния му крак.

— Три — отвърна той с нисък глас.

Това, че изобщо бяха в успели да го спасят, беше чудо, предвид колко близо бе до гранатата, когато тя избухна. Марз не бе такъв късметлия.

— Това, че изпитваш известен дискомфорт, не е толкова изненадващо.

Марз го погледна, сякаш не схваща.

— Просто… никога…

Бекет поклати глава.

— Самонавиваш се, нали?

— Да — кимна той. — Добре. Ето какво. Не смятам, че трябва да се оплаквам от крака си, който обикновено не ме притеснява много, когато съм покрай теб.

Коремът му се сви, след като направи това признание.

— Би. — Тонът на Марз беше… разочарован? Загрижен? Объркан? Бекет не можеше да каже. — Да не би да съм казал или направил нещо, което да те кара да се чувстваш виновен за това?

Вдигна десния си крак, който сега бе с протеза под коляното. Бекет знаеше, че е там — винаги бе наясно, че е там — макар в момента дънките на Марз да я скриваха.

— Не. Успях да го направя сам.

Странно смущаващо усещане запърха в гърдите на Бекет.

Думите заседнаха в устата му. Думи, които се изкушаваше да изрече. Думи, които никога не бе споделял с някой друг. Но Марз беше неговото изпитание. Ако не може да ги каже на него, как щеше да ги каже на Емили? Или, Исусе, на Кат?

— Е, по дяволите, спри! И това е заповед.

Ухилен, Марз го удари по ръката.

И това беше ударът — макар и игрив — който изкара думите от устата му.

— Баща ми ме биеше. — О, по дяволите, изричането на това много приличаше на скок от скала. Бекет принуди погледа си да срещне този на Марз. — С колан, с юмруците си, с подсилените със стомана ботуши. Веднъж с тиган, друг път с футболните ми трофеи. — Струваше ли му се или вътрешността на микробуса започна да се върти? — Хм, веднъж ме заключи в килера за два дни без храна или вода. Относно белега на гърба ми, за който ти казах, че е от прескачане на телена ограда… аз, ъ-ъ… излъгах. Всички. Нападна ме с нож. Беше лятото, след като завърших гимназията. В деня, в който свалиха шевовете, се записах в армията.

Лицето на Марз бе пребледняло. С широко отворени очи и зяпнала уста, изражението му бе почти комично.

— Исусе, Бекет, аз не… защо не…

— Просто исках да забравя за това, нали знаеш, да продължа напред. — Погледна през далечния прозорец и дори не си направи труда да задържи коляното си на място. Трябваше или да го остави да подскача, или да изскочи от кожата си. — С изключение на това… — Сви рамене. — Оказа се, че всъщност не можеш да забравиш, че си бил пребиван, наричан „безполезен“ и „некадърен“, и че никой не те иска, или някога ще те иска. Най-доброто, което можеш да направиш, е просто да заровиш тези лайна дълбоко, когато надигнат глава, но е като да се опитваш да погребеш вода — винаги намира пътя си към повърхността. Всеки проклет път.

По дяволите! Защо крайчецът на окото му се намокри? И къде, по дяволите, изчезна целият въздух?

— Наистина съжалявам, Би. О, боже, аз само те фраснах.

Бекет се обърна към Марз и повдигна вежда.

— Пич, да не си посмял сега да започнеш да се държиш по различен начин.

Той рязко кимна.

— Така е честно. Но това важи и в двете посоки.

— Туше — засмя се Бекет.

— Какво стана? С баща ти, искам да кажа? — Марз се извърна в мястото си към него.

— Защо беше такова копеле? Или какво стана, след като си тръгнах?

— И двете, предполагам.

Бекет прокара ръце по лицето си.

— Винаги е бил гадно копеле, но нещата се влошиха наистина, след като майка ми почина. Самата тя се пропи до смърт и той твърдеше, че причината за това е, че е искала да се махне от мен, че съм я правел толкова нещастна, че дори не е искала да живее, че всичко е по моя вина.

— Това е… проклета тъпотия — възмути се Марз. — Знаеш, че тези глупости не са истина, нали?

Бекет сви рамене, и боже, вече дяволски му се повдигаше.

— Може би.

— Бекет, алкохолизмът е заболяване. А ако майка ти е била в депресия, това също е заболяване. Ти не си причината за нито едно от тях.

Не го оспори. Умът му знаеше това, но сърцето му… добре… сърцето му бе попило част от нещата, които му бяха казали като малък. Оказваше се, че този орган има дяволски дълга памет. Загледан през предното стъкло, отвърна:

— Доколкото ми е известно, нищо не се е случило с него след това. Мисля, че все още живее в дома ми от детинство извън Питсбърг.

— Моля те, кажи ми, че знаеш, че не си виновен за гадостите, които ти е причинявал, и че ужасните неща, които ти е казвал, че не са верни. — Когато Бекет не отговори, Марз настоя: — Би, погледни ме.

И той го направи. Направи го, въпреки че знаеше много добре, че не е поставил обичайната си маска на мястото й.

— О, Бекет!

Той сведе поглед в пространството между тях.

— Ще имаш ли нещо против… ако, ъ-ъ… поговоря с Емили? — успя да каже с тих глас.

— По дяволите, разбира се, че не. Даже съм шибано облекчен, че повдигна въпроса, защото не бях сигурен как да го направя, без да рискувам да ми откъснеш главата.

Той се засмя леко, докато свеждаше поглед към скута си.

— Да. Това е обичайната ми реакция. Просто отвръщам с гняв.

Марз поклати глава.

— Не го прави. Не омаловажавай нещата. Колкото и гняв да таиш, той е предизвикан от основателна причина. Исусе!

Поседяха в тишината на микробуса за един дълъг момент.

— Когато… — Бекет трябваше да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. — Когато загуби крака си, всичко, за което можех да мисля, беше, че трябваше да оставиш гранатата да ме отнесе, че не си струваше да ме спасяваш. Определено не и вместо себе си.

Проклятие, тази буца бе заседнала здраво. Неприятна тежест се образува в гърдите му, очите му запариха.

— Това са приказките на баща ти, Бекет. Проклетият насилник и кучи син, когото наричаш баща. Ти беше първото семейство, което някога съм имал. Чуваш ли ме? С радост бих дал живота си за теб. — Марз стисна рамото му. — Не съжалявам, Бекет, и не бих постъпил по друг начин, ако можех. — Стисна го по-силно. — Пак бих те спасил.

Бекет погледна към Марз, без да знае какво да каже, като примигваше бързо, опитвайки да прогони паренето в очите си. Думите бяха едновременно успокояващи и болезнени. Бе успокояващо да знае, че друго човешко същество мисли за него по този начин, но бе и болезнено, защото част от ума му все още не вярваше. Не можеше. Всичко, което може да направи, бе да сдържи дъха си и да се опита да потисне болката, защото ако си позволеше да диша или да чувства още повече от тази съкрушителна вълна от емоции, която вече го заливаше, щеше да свърши ридаещ точно там, където седеше.

И Марз бе напълно наясно. Мъжът му кимна, изражението му изразяваше съчувствие, но не и съжаление. И мамка му, слава богу за това.

— Защо, мислиш, всичко това те връхлита сега, човече?

Преглъщайки тежко отново и отново, Бекет не проговори, преди да е напълно сигурен, че може да потисне чувството, което заплашваше да разкъса гърдите му. Накрая отвърна:

— Не осъзнавах колко зле ми се отразява напускането на армията, преди отново да се съберем всички заедно. — Гласът му беше слаб и стегнат. — И после, снощи, нараних Кат.

Боже, да признае това на глас, го накара да се почувства като абсолютен нещастник.

— Какво се случи? — попита Марз, а тонът му дори не беше осъдителен.

— Не съм сигурен. Тя не иска да ми каже. Заспахме заедно и сънувах кошмар. — Бекет сви рамене. — Направих й нещо.

Горещина заля бузите му, но той се насили да погледне приятеля си.

— Кат е силна, Бекет. Не й пука. Не изглежда ни най-малко уплашена от обичайното ти грубо поведение.

— Не е — ъгълчето на устата му се повдигна едва при мисълта, — но не мисля, че мога да си имам доверие около нея, докато не започна да контролирам тези гадости. Поне малко.

Марз постави ръка върху волана.

— Трябва да говориш с нея, Бекет. Ако искаш да имаш нещо с нея, трябва да я включиш във всичко това. Ако я изолираш напълно, може и да не изчака да се решиш да се разкриеш отново.

И това изкара акъла на Бекет. Сега, след като се бе замислил и си бе представил самата идея да бъде с Кат, беше смъртно уплашен, че тя ще осъзнае какъв сбъркан нещастник е и ще си тръгне. А това щеше да е проблем, защото по някое време през изминалите шест дни, откакто я познаваше, си бе паднал доста сериозно по нея. Да изпитва желание и привързаност беше доста голямо за него. Въобще да изпитва нещо, освен притъпения гняв и усещането за безполезност.

След дълго мълчание кимна.

— Ето защо трябва да говоря с Емили. И с Ник. Ала вероятно трябва да го обсъдя първо с Кат.

В този случай нямаше „вероятно“. Беше му казала да запази отношенията им в тайна, което означаваше, че трябва получи разрешение и да й обясни защо го иска. По дяволите! Въздъхна дълбоко.

— Това е доста говорене за теб — намигна му Марз.

Бекет се засмя леко и, проклет да е, хуморът му действаше добре.

— Това е дяволски много говорене. Но предполагам, че е закъсняло.

Закъсняло и необходимо. Защото двамата с Кат не можеха да бъдат повече от това, което бяха в момента, докато не го направеше.

 

 

Беше седем и петнайсет, петнадесет минути след края на смяната на Кат. Къде, по дяволите, се бавеше този, който трябваше да я смени?

Макар че, честно казано, беше доволна, че има време насаме. Щеше да има възможността да отговори на обаждането от съда и най-накрая да получи потвърждение, че полицията е връчила на Коул временната ограничителна заповед. Интересно колко тих бе станал телефонът й след това — точно както беше очаквала. Слава богу за малките услуги.

По стълбището на старата сграда отекнаха стъпки и Кат се прегърна и потърка ръцете си, доволна, че е донесла със себе си втора блуза, която да облече отгоре. Слънцето почти беше залязло, а въздухът бе на границата между топлината на дневната светлина и прохладата на вечерта.

Стъпките достигнаха площадката и Кат се обърна, за да види кой е дошъл да я смени.

— Чакай, ти току-що беше на смяна. Какво правиш тук? — попита тя Бекет, въпреки че за разлика от по-рано, когато бе дошъл в спалнята й и тя наистина не го искаше там, поне не в началото, сега беше приятно изненадана.

— Това — отвърна той, като закрачи към нея със стегнати мускули, пламнали очи, и леко накуцване, което не го забавяше изобщо.

Взе я здраво в ръце и я целуна, сякаш бе въздухът, от който се нуждаеше, за да диша.

Кат се разтопи. Нито една част от нея дори не си помисли да не се предаде на топлата хватка на плъзгащите му ръце, на изискващата ласка на езика му върху устните й, на почти мигновената издутина, която влудяващо се триеше срещу корема й. О, боже, ниски стенания се изплъзваха от гърлото му и се впиваха сърцевината й с нужда и копнеж.

— Аз… липсваше ми — прошепна той, докато устата му си проправяше пътечка от целувки до ухото, челюстта и гърлото й.

Гърдите й се свиха при това изявление, но тогава езикът му се върна в устата й, карайки я да обвие крака около кръста му, така че издутината му се притисна и отърка точно там, където се нуждаеше най-много.

— Искам да съм в теб, Кат. Ще ми позволиш ли?

Тя изстена и се притисна към члена му. Винаги ли щеше да е така между тях? От нула до нажежено, до червено горещо, животинско привличане? Вече беше влажна за него само при целувката, само заради десетината думи, които бе изрекъл.

— Да, Бекет. Имам нужда от теб.

Мъжът я пусна и ръцете му се насочиха към копчето на дънките й. Изведнъж той замръзна.

— Ще ти бъде ли студено?

Кат се усмихна и изви вежда.

— Не и ако махнеш само най-необходимото.

Нямаше представа защо смята, че това, че дори не успяваха да се съблекат в повечето случаи, в които бяха заедно, е адски секси, но бе точно така.

Усмивката му беше наистина порочна.

— Съгласен съм.

Дръпна дънките и бикините й до средата на бедрата, след това я бутна назад с бавни стъпки, докато целуваше врата й и прокарваше пръсти през влагата между краката й. Гърбът й се опря срещу тухлената стена на стария склад.

— Някой ден, много скоро, ще те съблека и ще го направя както трябва.

Той й намигна.

Мамка му! Ако невероятният секс, който правеха, не бе „както трябва“, можеше и да не оцелее след това, помисли си тя.

— Нямам никакви оплаквания — отвърна му.

Той засмука и ухапа долната й устна.

— Това е добре. Сега, обърни се и ми подай задника си.

— Толкова си властен — каза тя, ала женствеността й се стегна при заповедта и при сексапилния нисък смях, който се изтръгна от него.

Мъжът падна на колене зад нея и я сграбчи за задника, така че я принуди да се отвори и извие още повече. Тя едва не изкрещя, когато впи езика си във влагата й и когато започна да я потупва, смуче и облизва, отново и отново. Неумолимо. Взискателно. И толкова дяволски секси, че Кат си помисли, че ще загуби ума си.

После прибави палеца си, като дразнеше клитора й с бързи, мъчителни и непоколебими движения и тя се разпадна в ръцете му. Пръстите й се впиваха в тухлената стена, дъхът й секна, а след това изсвистя от устните й в продължителен стон и коленете й омекнаха.

Целуна я по долната част на гърба.

— Да чувам как свършваш с моя нов любим звук — заяви той, а дъхът гъделичкаше кожата й.

— О, боже, Бекет!

Тя се подпираше на стената и се надяваше, че стаята ще спре да се върти около нея. Усети го как се изправя, платът на дънките му се отърка в голия й задник. И въпреки невероятно удовлетворение, с което я бе дарил, докато слушаше как разкопчава панталоните, избутва ги надолу и гали члена с ръката си се възбуди отново. Бекет я шляпна с дългата си, твърда дължина по дупето и тя изстена.

— Усещането да съм в теб ще е толкова шибано хубаво. — Юмрукът му я закачи, докато се галеше. — Просто го знам.

Тя надникна през рамо, и боже, гледката на голямата му ръка, увита около красивия му член, беше адски еротична.

— Ела и разбери.

Той скъси разстоянието между тях, сграбчи бедрото й и подразни отвора й с главичката на пениса си.

— Искаш ли ме, Кат?

— Исусе, Бекет, умирам за теб.

— Мамка му! — изстена той, а след това потъна дълбоко.

— О, да — изпъшка Кат, завладяна от начина, по който я изпълваше. — Това е. Господи, толкова дяволски голям си!

Ръцете му обвиха тялото й отпред, като едната му му длан се настани върху гърдата й, а другата — върху шията й. Беше така приведен над нея, че се докосваха от бедрата до главата. Притисна устни към ухото й.

— А ти си толкова дяволски тясна. Не ме оставяй да те нараня. Никога не ми позволявай да те нараня, ангелче. Обещай ми!

Той се отдръпна бавно и мъчително.

Кат не бе сигурна дали думите, или молбата зад тях докосна сърцето й повече.

— Няма, Бекет. Няма да го направиш. — Опита се да се оттласне от него, но мъжът я държеше толкова здраво, че напълно контролираше движенията й. — Имам нужда от теб.

— Имаш ме, Кат. — Отново потъна докрай в нея. — Имаш ме.

Поддържаше бавен и дълбок ритъм, докато тя стенеше, молеше, стискаше и отпускаше юмруци срещу стената.

— О, боже, Бекет, моля те. Имам нужда от теб силно, бързо и без задръжки.

— Така ли? — попита той, като облиза ухото й.

— Да — изскимтя Кат.

Тогава той я притисна плътно срещу тухлената стена, ръцете му държаха предната част на тялото й далеч от грапавата повърхност и започна да я чука така, че накрая тя не можеше да говори, да вижда и да диша. Главичката на члена му докосваше чувствителното място в нея отново и отново, и отново. Беше толкова тясна, застанала с прибрани крака, че можеше да усети собствената си влага по бедрата си. Здравата хватка на ръцете му върху гърдата и гърлото й изстрелваше заряди от електричество в кръвта й. Беше грандиозно.

— Искам да свършиш отново — изръмжа Бекет. — Свърши върху мен.

— Просто не спирай — прошепна Кат. — Просто… не го прави… о, боже, свършвам!

Тялото й се стегна почти болезнено и след това се разпиля на хиляди плаващи парчета. Стонът й бе дълъг и нисък.

— Толкова шибано хубаво е, Кат. Исусе!

Когато успя да си поеме дъх, тя протегна ръка назад и леко обхвана бузата му, устата й откри неговата за целувка.

— Обичам да го правя с теб — каза тя.

Свирепостта, с която отвърна на целувката й обърна корема й. Но колкото и верни да бяха думите, сексът не бе единственото, което обичаше у Бекет. Обичаше това, че бе толкова корав и в същото време — толкова нежен. Обичаше това, че я предизвикваше и подкрепяше, както и че можеше да се извини и че въпреки цялата си невероятна сила, можеше да покаже и уязвимост. Дори да бе по някакъв негов си прецакан начин. И колкото и да обичаше да се оплаква, доста харесваше начина, по който той успяваше да я влуди, защото бе сигурна, че правеше същото с него.

Не бе сигурна какво означаваше всичко това, особено в разгара на тази криза, но не беше наложително да му дава някакво определение в момента. Нали?

Бекет изстена, а звукът от неговото удоволствие предизвика нейното. Бедрата му летяха към нея, плясъкът на кожа в кожа и накъсаното им дишане звучаха силно в иначе тихото пространство.

— Свършвам. Мамка му, свършвам в теб.

Хватката му се стегна толкова, че тя едва успяваше да диша, но не би го заменила за нищо на света. После членът му запулсира в нея отново и отново.

— Боже… по дяволите! — извика той.

Когато Бекет най-накрая се отдръпна от нея, Кат усети липсата му навсякъде. Топлината му, прегръдката му, тялото му в нейното. Нежно я обърна, след това взе някакви салфетки от запасите. Тя се почисти и двамата тихо се приведоха във вид. През цялото време, тя дяволски се надяваше, че нещата няма да се превърнат от страхотни в неловки, както преди.

Със сериозно изражение Бекет взе ръцете й в своите.

Сърцето на Кат се обърна. Ето, започваме отново. Вече го чуваше как казва, че това е грешка…

— Не искам да се крием повече — заяви той.

Чакай. Какво?

— Ти… какво?

Думите му бяха толкова неочаквани, че за миг тя се почувства сякаш се е блъснала, подобно на анимационен герой, в стълб, за който не е подозирала, че съществува.

— Не знам какво можем да бъдем, Кат, но знам какво не искам да бъдем. Не искам да бъдем някаква мръсна малка тайна. И не искам да се преструваме пред всички останали, че не ни пука. Не искам да правим просто бърз секс в скривалището на снайпериста.

Ярките му сини очи горяха срещу нея.

Главата на Кат се замая. Не защото не хареса думите му, а защото беше шокирана, че той повдига въпроса. Обикновено тя се задоволяваше с мисълта, че бързият секс в скривалището на снайпериста е единственото, което някога може да има помежду им, без значение колко по-дълбоки и по-сладки неща намираше и харесваше сърцето й у мъжа.

— Няма да кажа нищо, ако не искаш — добави той, като челото му се набръчка, а раменете му увиснаха съвсем леко.

Това беше достатъчно, за да я накара да осъзнае, че не бе отговорила адекватно — всъщност изобщо.

— Не, не. Съжалявам. Просто съм изненадана. И аз бих искала да не се крием. В началото, е, не бях сигурна… — тя сви рамене, — но тук очевидно има нещо, Бекет, и бих искала да узная какво би могло да е, без да се чувствам, сякаш правим нещо нередно.

— Точно така — съгласи се той и надежда изпълваше очите му, а господи, това ги правеше още по-красиви.

Кат се усмихна, когато усети пеперудите, пърхащи в корема й. Малко смешно, имайки предвид, че бе двайсет и деветгодишна жена, но въпреки това усещането беше там.

— И така, хм, какво мислиш? И между другото, почти съм сигурна, че Джеръми вече предполага, че нещо се случва.

— Да, и аз го забелязах. Марз също.

— По дяволите, бива си ги — подсмихна се Кат.

— Или просто са големи клюкари.

Ухилена, Кат кимна.

— Може би са и това.

Бекет обхвана лицето й с голямата си длан.

— Първото нещо, което бих искал да направя, е да поговоря с Ник.

Кат не можа да сдържи стона, изтръгнал се от нея, което разсмя Бекет.

— Повярвай ми, аз също не изгарям от нетърпение за точно този разговор, но той е един от най-добрите ми приятели и мой колега. Ако не го чуе от мен, ще бъде адски ядосан. Или по-ядосан, в зависимост от случая.

— Да, добре. Ненадминат е в това — каза Кат, все още огорчена от сутринта.

Бекет прокара палец под окото й.

— Съгласен съм, че премина границата, ангелче, но опитай да си спомниш, че не беше на себе си от притеснение заради теб и Бека. Не беше толкова ядосан на теб, колкото разстроен от възможността да ви изгуби.

Кат извърна глава и целуна дланта му.

— Знам, но поех този риск, за да се уверя, че Бека ще се върне при него невредима. Знам какво означава тя за него. По дяволите, аз самата я обичам. Никога не бих позволила нещо да й се случи. Нито пък на Чарли, знам какво означават двамата за братята ми. Просто щеше да е хубаво Ник поне да признае, че я доведох у дома при него. Направих това, което ме помоли.

— Така е — потвърди Бекет, като я дари с малка целувка.

Кръстосвайки ръце, Кат се нацупи леко.

— Радвам се, че брат ми има здравеняци като вас да се застъпват за него, макар да съм му адски ядосана.

Бекет стисна устни в тънка линия и бе очевидно, че се опитва да не се усмихне.

— Млъкни — скастри го тя.

Той не можа да устои и се ухили, като обви ръце около нея. Като се опита да не се смее, Кат го отблъсна.

— О, не бъди такава, ангелче.

— Не мисли, че тези ангелски глупости ще те измъкват всеки път.

Сега тя напълно се провали в сдържането на усмивката си и смехът му го доказа.

Той приближи палеца и показалеца си.

— Все пак помага малко, нали?

Тя плесна ръката му.

— Не, Тригър, не помага.

Очите му се разшириха, после отново се присвиха, белезите около окото му правеха изражението му още по-сурово.

— Не го направи отново, нали?

— Напротив — каза тя, ухилвайки се.

Кат отстъпи, когато той тръгна след нея, докато гърбът й отново опря в тухлената стена.

Мъжът хвана ръцете й и ги притисна до стената от двете й страни.

— Какво ще правя с теб?

Тя повдигна вежди.

— Възможностите са безкрайни.

Кимайки, усмивката бавно изчезна от лицето му.

— Може ли да ти кажа нещо?

Намръщена, Кат кимна.

— Да, разбира се. Какво има?

Веждите му се събраха и пусна ръцете й. Тя ги опря на гърдите му, а безпокойство стегна корема й.

— Искам да знаеш… че смятам да поговоря с Емили тази вечер след срещата ни. Баща ми бе кучи син, Кат. Никога не пропускаше да ме пребие или смачка.

Той преглътна.

Сърцето й се сви от мъка и гняв заради него.

— Това е гадно, Бекет. Много съжалявам.

Той поклати глава.

— Работата е там, че гадостите, които ми причини, са като отрова вътре в мен. Имам нужда от помощ, за да я изкарам.

Обвивайки ръце около врата му, Кат се вкопчи в него колкото можа по-силно, като се имаше предвид разликата във височината им.

— От каквото и да имаш нужда, ще съм до теб.

Целуна бузите му, устните й погалиха белезите около окото му. Дали бяха от баща му, или от войната? Така или иначе, мразеше това, че животът е бил толкова суров към този мъж.

Бекет се наведе, така че да може да отвърне на прегръдката по-здраво.

— Не искам да отрови и теб.

По дяволите, ако това изявление не изпълни гърдите й с топлота и тъга. Този сладък, силен, корав мъж имаше цяла палитра от недодялани ръбове… защото някой му ги бе причинил — или доколкото разбираше, ги бе издълбал у него.

О, боже, тя си спомни умолителните думи, които бе бълнувал в съня си снощи.

Защо правиш това? Какво направих?

Изведнъж нещата, които толкова я объркваха у Бекет Мърда мигновено станаха сърцераздирателно ясни. Сега знаеше от какво го предпазваха тези защитни механизми.

— Никога не би могъл да направиш това, Бекет. Ти си добър човек, чуваш ли?

Той кимна рязко и опря глава срещу нейната. И тогава, най-накрая, я пусна от прегръдката си.

— Не съм сигурен, кой разговор очаквам с по-малко нетърпение — с Емили или с брат ти.

Кат го дари с лека усмивка.

— Не се бой от брат ми. Можеш да се справиш с него.

Бекет се засмя.

— Не съм убеден. Ник е бърз с краката.

— Да, но ние разполагаме с тайно оръжие, което напълно ще обезоръжи гнева му, ако е необходимо.

Кат се ухили, колелцата в главата й започнаха да тракат.

— Така ли? — попита той.

— Да. И името й е Бека.