Лора Кей
Силно упорство (13)

Глава 13

Бекет беше бесен. Толкова бесен, че кръвта му кипеше и виждаше в червено.

Кат бе излязла напълно извън обсег, застрашавайки себе си и Бека. А после по някакъв начин Гарваните се бяха намесили, причинявайки произшествие между три коли на Истърн Авеню, след като бяха минали на червено. Последното временно бе блокирало екипа, който следваше автобуса, в който се бяха качили Кат и Бека и им бе попречило да се отправят към „Хард Инк“. Единственото хубаво нещо бе, че това бе попречило и на ченгетата, които също ги следваха. Което, предполагаше Бекет, бе целта.

И все пак дотук бяха с идеята да се следват оперативни предписания, като изпълнението на старателно обмислен план, възприемането на поведение, което не бие на очи, криенето на самоличността им, дискретност, предпазливост. За бога!

Въпреки че, в сравнение с този на Ник, гневът на Бекет изглеждаше като незначително мимолетно раздразнение. Яростта на приятеля му извираше от него и караше въздуха в колата почти да вибрира. Със зачервени бузи, стегната челюст, присвити очи, приличащи на цепки, той стискаше волана толкова силно, че скърцаше в хватката му.

От предната пътническа седалка Марз погледна през рамо, като погледът изразяваше всички видове Мамка му. Мъжът сякаш искаше да каже нещо, но замълча. Разбираш, че положението е наистина лошо, когато Дерек ДиМарзио си прехапва езика, защото този тип бе, така да се каже, безстрашен, в изричането на това, което му е на езика.

— Ще трябва да успокоиш малко топката и да не я осъждаш веднага — каза накрая Марз, с необичайно тих тон.

Погледът, с който Ник прикова Марз, беше чист лед.

— Сестра ти не е войник, Ник. Каквото и да е станало…

— Да, и това е кристално шибано ясно, нали? Това е последният път, в който ще бъде замесена. Точка. Бекет беше прав. Тя нямаше работа там днес.

Той зави към квартала, в който се намираше „Хард Инк“, бързо и рязко, а гумите изсвистяха върху асфалта.

И… този коментар разпали гнева на Бекет. Защото неговите глупости бяха продиктувани от тревога и безпокойство. Ако трябваше да анализира гнева, който почувства точно сега, той до голяма степен произтичаше от същото място вътре в него.

По дяволите! Беше ядосан на Кат… защото го бе разтревожила. Отново.

Защо всяка емоция, която изпитваше, изглежда, бе свързана с гнева му? Когато беше уплашен, се ядосваше. Когато се тревожеше, пак се ядосваше. Когато почувстваше… каквото и да е, там беше и гневът. Невинаги в най-голяма степен, но поне малко. Винаги. И защо точно сега изпитваше толкова силен гняв? Нямаше предвид само в този момент, а като цяло, откакто отново се бе събрал с екипа. Със сигурност, откакто се бе запознал с Кат.

Бекет въздъхна, докато местеше поглед между мъжете на предната седалка, двама от най-близките му приятели в света. По дяволите, двама от единствените му приятели. Замисли се за онова, което бе споделил с Кат предишната нощ — колко много означаваше за него това, да бъде с нея.

И осъзнаването го зашемети.

Кат го накара да изпитва… цял тон глупости. Както и това, че отново се събра с момчетата. За първи път от дълго време насам се осмели да желае. Жена. Приятели. Място, на което да принадлежи.

За пръв път от много време насам, бе отворил сърцето си за възможно отхвърляне, изоставяне или загуба. И всичко това го бе лишило от отдавнашното му вцепенение, оставяйки след себе си купчина оголени сурови емоции. Само че единствената емоция, която имаше някакъв опит да изпитва и реално да разпознава, бе гневът.

Отбиха в паркинга зад „Хард Инк“, откъсвайки го от евентуално полезните, ала нелепи размисли.

Двете жени стояха там и ги чакаха, а изражението на Кат разкриваше едновременно готовност за бой и страх.

На Бекет изобщо не му хареса да види последното.

Марз беше прав. Каквото и да беше направила, тя смяташе, че е трябвало да го направи. А и се бяха прибрали вкъщи невредими. Това беше от някакво значение. Не, беше от голямо значение.

Бекет стисна горната част на предната седалка.

— Ник…

Но приятелят му спря рязко колата и излетя през шофьорската врата.

Бекет последва примера му, като вътрешно се бунтуваше срещу начина, по който Ник се обърна към сестра си.

— Какво, по дяволите, си мислеше? — извика той.

Бека пристъпи към него.

— Ник…

— Бека, моля те — прекъсна я той, като леко промени тона си, после се втренчи в Кат. — Ти обеща, че ще изпълняваш онова, което ти казвам. Обеща да не правиш нищо на своя глава. И какво направи?

Пикапът на Шейн мина през портата и двамата с Изи огледаха събирането през предното стъкло. Нямаше как да паркират заради мястото, на което Ник бе зарязал колата си. Бекет пристъпи по-близо, тъй като не искаше да пропусне репликите, които си разменяха двамата Рикси.

— Направих това, което сметнах за нужно — заяви тя с твърд тон, като на пръв поглед изобщо не изглеждаше уплашена от брат си, независимо от факта, че бе по-силен, по-голям и дяволски ядосан.

— Каквото ти смяташ? — Той се засмя без чувство за хумор. — Е, това е наистина смешно.

Бекет умствено трепна. Ник бе на път да премине граница…

Или може би вече го бе направил. Точно когато Шейн и Изи се присъединиха към тяхната група, Кат избута Ник, заобиколи го и се приближи до Марз. Държеше нещо, което мъжът взе в ръката си. Тогава се завъртя на пети и се насочи към вратата.

— Когато спреш да се държиш като задник, ще бъда готова да поговорим.

Тя се прибра вътре.

— Мамка му! — извика Ник, прокарвайки ръце през косата си.

— Хей! Всичко е наред. Добре съм — успокои го Бека, обхващайки лицето му с ръце.

Ник я придърпа в здрава прегръдка и прошепна:

— Бях толкова шибано притеснен.

Но съзнанието на Бекет се бе съсредоточило върху начина, по който Бека докосна лицето на Ник, защото го накара да си спомни, че Кат бе направила същото предишната нощ. Беше разстроен и объркан, а тя му бе предложила утеха под формата на нежно докосване.

Сега най-вероятно Кат изпитваше голяма част от същите неща, само че беше сама. Това потуши част от гнева му.

— Какво е това? — Бекет попита Марз, като кимна към ръката му.

Марз разтвори пръстите си.

— Устройство за проследяване. Изглежда като предавател на дълги разстояния. Високо качество. Успяла е да го намери и да го деактивира. Ако не го беше направила, светът, общо взето, щеше да е в състояние да последва Бека тук.

— Това беше в чантата ми — поясни Бека. — Един от полицаите се блъсна право в мен. Може би тогава са го сложили. После всички сякаш ме заобиколиха, така че, предполагам, тогава също би могло да е станало.

— Какво? — попита Ник, като отново се намръщи.

Бека се отдръпна от ръцете му и сложи ръка на устата си.

— Боже мой! Ето защо го направи.

Погледът й стана далечен.

— Кой какво е направил? — Ник повдигна брадичката й, за да я накара да го погледне. — Вися на много тънка нишка тук, слънчице. Обясни, моля те.

— Наложи се да премина през опашката за поръчки, за да изляза от кафенето, което означаваше, че трябва да мина между полицаите. Тогава един от тях се блъсна в мен. Не преставаше да пита дали съм добре и сякаш не ме пускаше да продължа. Ако трябва да бъда честна, леко започвах да се паникьосвам, но след това Кат събори цялата кофа с мръсни чинии на пода и ченгетата отскочиха назад. Тогава успях да се измъкна.

Сгряваща гордост изпълни гърдите на Бекет. Не е било инцидент. Имало е нужда от отвличане на вниманието и тя бе осигурила такова, което да изглежда напълно случайно. Умница.

Бекет беше чул достатъчно.

— Ще се видим вътре — каза той на Марз.

Мъжът го изгледа многозначително, което по принцип би подразнило Бекет, ако погледът му също така не казваше, че да последва Кат е добра идея.

Напускайки групата, той влезе вътре. Къде би могла да отиде? Опита първо в „Хард Инк“, защото там бе отишла вчера. Но мястото бе тихо като в гробница.

Нейната стая.

Взимаше стъпалата по две наведнъж и влезе в апартамента на братята Рикси. Джеръми стоеше пред плота, подпрял ръце върху гранита, с оклюмала глава. Върху тъмносинята му тениска имаше бял надпис, който приличаше на фармацевтичната реклама. Пишеше: Посъветвайте се с лекаря си дали Мояпатлак© е подходящ за вас.

Забавно, но Бекет не бе в настроение за шеги точно сега.

— Кат тук ли е?

Джеръми кимна.

— В стаята си. — Бекет се насочи натам. — Вероятно би искал да й дадеш малко време точно сега.

Време бе последното нещо, от което се нуждаеше тя, но Бекет му махна с разбиране. Може би беше глупаво да отиде при нея, след като Джеръми знаеше, заедно с още стотина други причини, но инстинктът му казваше, че Кат има нужда от него. И това бе най-важното в момента.

Поемайки дълбоко дъх, почука на вратата.

Не последва отговор.

Завъртя дръжката и отвори.

— Върви си — чу се напрегнат глас.

Бекет надникна през отвора. Кат се бе свила на топка в ъгъла, краката бяха притиснати към гърдите й, ръцете й бяха обвити около тялото й.

— О, Исусе, Бекет. Наистина ли?

Лицето й бе на петна, а очите — влажни, макар да не се виждаха никакви сълзи.

По всяка вероятност в момента усещаше последиците от спадането на адреналина, което без съмнение правеше всичко по-лошо. Тази гадост можеше да те прецака дори когато си свикнал да се чувстваш изцеден и разтреперан. Всичкият стрес, който си потискал по време и в разгара на кризата, се връщаше като бумеранг с двойна сила след случилото се.

Влезе в стаята, затвори вратата и заключи за по-сигурно. Отиде до Кат, пъхна ръце под коленете и зад гърба й и я повдигна срещу себе си.

Тя го заблъска по гърдите.

— Пусни ме!

— Не.

Той се премести на ръба на леглото.

— Не се нуждая от това точно сега, Бекет. Пусни ме!

— Напротив — каза той, седнал на ръба на матрака.

Притисна лицето й към шията си и отмести косата от бузата й. Тя трепереше леко срещу него, кожата й бе гореща на пипане. Той я целуна по челото и я прегърна силно.

— Справи се добре, момиче.

Всеки един от мускулите й се стегна. Ръката й стисна в юмрук блузата му. Дъхът й секна, когато зарови лице във врата и рамото му.

Кат избухна в плач.

Сякаш едновременно те разкъсват на парчета, а после те събират отново. Той мразеше болката й, но обожаваше това, че не се крие от него и му позволява да бъде до нея.

Не я успокояваше, не се опитваше да говори с нея или да прекъсне плача й. Със сигурност сълзите й се забиваха като кинжали в сърцето му и дяволски болеше. Но единственият начин, тя да се почувства по-добре, бе да се разтовари от тази помия. Иронично просветление за него — действително го забеляза. Но само защото можеш да разпознаеш какво е добро за другите, не значеше, че имаш и най-малка проклета идея как да приложиш същите принципи в собствения си живот. Пък и това беше проблем, с който да се занимава друг път, така или иначе.

Най-важна в момента бе Кат. Това, което имаше значение… беше Кат.

Мисълта предизвика сгряваща болка в центъра на гръдния кош на Бекет.

Не беше сигурен колко време е минало. Може би минути или часове. Накрая Кат въздъхна дълбоко и мускулите й се отпуснаха в ръцете му.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Няма за какво — отвърна дрезгаво Бекет.

След няколко минути тя наклони глава назад, но продължи да държи очите си затворени, а дишането й все още бе неравномерно.

Лицето й беше пълна каша. Мокро. Зачервено. Спиралата бе размазана под очите й. Но бе най-красивата проклета жена, която някога бе виждал. Мразеше мисълта, че някой друг би могъл да я види така — деликатна, уязвима и наранена. Осъзна, че е привилегия да бъдеш с някого, когато животът го събори, защото това означаваше, че трябва да му помогнеш да се изправи отново.

Вдигна долната част на сивата си тениска и внимателно избърса лицето й.

Тя избута ръката му.

— Не е нужно да…

— Позволи ми — прекъсна я той. — Нека се погрижа за теб.

— Защо правиш това? — попита тя, като най-накрая отвори очи и го погледна.

Сълзите бяха превърнали зеленото в напълно възхитителен цвят.

— Защото имаше нужда.

Толкова просто. Когато избърса лицето й, той пусна тениската си. А след това не знаеше какво да направи или да каже.

— Понякога можеш да бъдеш толкова мил — каза тя. — Благодаря.

Продължи да се държи съвсем небрежно, сякаш думите й не засилиха топлината, която се надигаше в гърдите му.

— А понякога съм емоционално закърнял задник — промърмори той.

Кат му отправи слаба усмивка.

— Понякога — прошепна тя.

И той дори нямаше нищо против, че тя се съгласи, защото тази усмивка го огря отвътре.

Чувстваше се ужасно… а той я бе накарал да се усмихне. Точно Бекет от всички хора.

— И аз не съм свикнал хората да ме виждат, когато слабостите ми се проявяват, Кат. А за миналата нощ…

Тя постави пръсти върху устните му.

— Не е нужно да ми казваш.

Бекет целуна пръстите й и кимна.

— Трябва да кажа нещо. Мразя мисълта, че мога да нараня други хора. Това ме подлудява. Буквално. Не сънувам често кошмари, но когато това стане, знам, че разигравам части от него. Знам, че най-вероятно съм ти направил нещо…

— Бекет…

— Моля те — прекъсна я той, — позволи ми да довърша. Не те моля да ми кажеш. Това, за което те моля…

Когато той не продължи веднага, тя прокара пръсти по бузата му.

— Какво? — прошепна Кат.

Той се разтършува из вихрушката в съзнанието си.

— Това, за което те моля, е… да не се отказваш от мен. — Бекет поклати глава. — Ще се взема в ръце. Обещавам.

Тя изглеждаше малко смутена от думите му, което имаше смисъл, тъй като дори той не знаеше какво има предвид с това, но след това побърза да каже:

— Няма. И аз бих могла… може би…

Кат сви рамене, а челото й се набръчка.

Той умираше да узнае какво ще каже.

— О, не ме оставяй в неведение, ангелче. Какво?

Тя ахна и вдигна поглед към него.

— Ти го каза отново.

— Какво съм казал?

Превъртя думите си и очите му се разшириха. Ангелче. Откъде се беше взело това?

— О, ъ-ъ… така ли?

Усмивката й беше несигурна, но кимна.

Но колкото повече мислеше за това, толкова повече му харесваше този прякор за нея. Той не гледаше на ангелите, така де, ангелски. Поне не в сладкия смисъл. Смяташе ги за свирепи, могъщи воини от небето. Ако приемем, че бяха истински. Което кой, по дяволите, знаеше? Но това прилягаше перфектно на Катрин Рикси.

— Ами… — Сви рамене, а бузите му започнаха да горят. — Отива ти.

— В момента не се чувствам като ангелче — каза тя, като разтърка очите си.

— Просто крилата ти са наранени. Ще се съвземеш. Разчитай на това.

Той прокара пръсти през косата й, обожаваше усещането срещу кожата си, обожаваше и това, че бе мека и топла в ръцете му.

Това… това бе мястото, на което принадлежеше тя, мамка му.

С ръце, обвити около врата му, Кат се надигна, докато не възседна скута му.

— Тъкмо щях да кажа, че може би мога да помогна. Ако искаш.

Очите му се разшириха. Искаше да му помогне?

— Не, трябва да го направя сам. Но по дяволите, оценявам го.

Наистина беше така. Имаше идея какво трябва да направи, но това бе път, който ще се наложи да извърви сам. Поне като начало.

Кат прокара пръсти през късата му коса.

— Е, можеш да го направиш, ако наистина го искаш.

Кимайки, той каза:

— Искам.

Честно казано, досега никога не се беше замислял сериозно да се изправи пред демоните си. Покрай футбола и армията бе имал други отдушници, с които да освобождава част от гадостите в главата си. В противен случай щеше да се затвори в себе си, далеч от света и всички в него, и да се остави да изпадне във вцепенение. Сега не разполагаше с тези отдушници и вцепенението бе изтъняло дяволски много.

Но най-важното бе, че сега имаше нещо, за което да се бори, а не против него.

Може би можеше да се бори за Кат. За шанс с нея. Съществуваха стотици „ако“, стоящи между този момент и тази възможност, но си струваше да опита.

Тя си заслужаваше да опита.

 

 

Кат бе разказала цялата история от момента, когато бе последвала Кейн в кафенето, до мятането на мотора зад Финикс най-малко три пъти и бе отговорила на тонове допълнителни въпроси. Беше гладна, уморена и губеше търпение с брат си, който не бе направил много, за да успокои наранените й чувства откакто се бе нахвърлил върху й, когато се бе прибрал у дома.

— Сигурна ли си, че той реагира, когато Бека спомена парите, които баща й й е оставил? — попита Ник отново.

Седнал върху един от сгъваемите столове обърнат с облегалката напред до бюрото на Марз, той я въртеше на шиш поне от час. Гневът му, изглежда, бе намалял, но очевидно все още бе раздразнен. От нея? Заради това, че операцията се бе объркала? Заради това, което бяха или не бяха научили?

Настанена на ръба на една от компютърните маси, Кат едва сдържа стона си. Фактът, че телефонът й не преставаше да вибрира в задния й джоб от прииждащи входящи съобщения, които не искаше да проверява пред всички, не помагаше особено на собственото й раздразнение.

— Да. Вече ти казах.

Брат й присви поглед.

— Важно е, Кат.

— Без майтап, Ник. Но фактът, че продължаваш да ми задаваш едни и същи въпроси, а аз ти давам едни и същи отговори разкрива доста ясно, че не се доверяваш на моята преценка, така че прослушай записа от микрофона на Бека, щом не ми вярваш. Мисля, че е доста ясно, че Кейн в действителност има таен план и той е да намери Чарли. Но, хей, аз само си изкарвам прехраната, като оценявам достоверността на показанията на хората, маниерите и речта им. Така че, какво, по дяволите, разбирам аз?

— Хора, това не помага — подхвърли Джеръми.

— Наясно съм — измърмори Кат, кръстосвайки ръце.

Бекет се дръпна от ръба на бюрото, на което се бе облегнал, погледът му се впи в телефона.

— Хей, Марз, отвори софтуера за проследяване! — Докато говореха, Бекет проверяваше бръмбара, който бяха поставили на колата на генерала, на всеки няколко минути. — Кейн спомена, че по обяд има среща в Пентагона, нали?

Групата изрази съгласие.

— Е, сега е някъде около единайсет, а той е все още в Балтимор. Нужен му е поне час, за да стигне от тук до Пентагона, може би повече, като се имат предвид трафикът и паркирането — добави Бекет.

Кат кимна. Пентагона бе в абсолютно противоположната посока на Вашингтон спрямо Балтимор.

— Е, къде е той? — попита Ник, като застана зад Марз.

— Нека да видим — каза Марз.

Бекет заобиколи бюрото, за да погледне на по-голям екран.

Там се виждаше синя точка, която се движеше на изток по Истърн Авеню, което се намираше недалеч от „Хард Инк“. Обаче точката подмина студиото за татуировки и се насочи на юг към Дъндолк Авеню. Точката продължи по този път известно време и след това зави надясно.

— По дяволите!

— Какво? — попита Кат.

Ник зарови ръка в косата си.

— Няма шибан начин това да е съвпадение.

— Няма такова нещо — съгласи се Бекет, гласът му бе почти ръмжене.

— Е — намеси се и Изи. — Предполагам, че е отговор сам по себе си.

— Мамка му! Да, така е — каза Шейн, като южняшкия му акцент се засили.

— Ехо? Не разбирам — все още недоумяваше Кат, като наблюдаваше как синята точка се приближава все по-близо до водата, до мястото, където на картата дълги правоъгълници земя стърчаха в пристанището.

— Това е проклетият морски терминал — обясни Ник.

— Мястото, на което бандата на Чърч провеждаше своите операции — допълни Джеръми, като посочи екрана с разширени очи.

Марз кимна.

— Кей 13 ще е печелившият. — Хвърли химикалката върху бюрото си. Колата зави по една от тънките ивици земя. По кей, предположи Кат. Марз потупа с пръст по монитора. — Това е кеят, на който станахме свидетели на сделка с наркотици преди няколко седмици. Същият, към който — според веществените доказателства, които имаме — Сенека изпраща контейнери от Афганистан.

— И където видяхме бандата да продава над девет жени в безсъзнание, по дяволите — каза Шейн огорчено.

— Тогава Кат е права — обади се Бекет с дрезгав глас, но думите й подействаха добре. Всъщност този мъж беше невероятен, откакто се бяха върнали в „Хард Инк“. Знаеше точно от какво има нужда, дори когато тя самата не знаеше — и й го даваше без въпроси. — Кейн е замесен със Сенека или Чърч. Макар че, след като Чърч и бандата му са на практика унищожени, Сенека трябва да играе роля тук.

— Не баща ми е бил корумпиран — каза Чарли, а сините очи се впиваха в екрана на компютъра, — бил е най-големият му приятел от армията. Неговият най-добър приятел.

Джеръми приклекна до мястото, където седеше Чарли и взе ръката му.

— Този човек идваше в дома ни — продължи младият Мерит с мрачно изражение.

— Това означава… — гласът на Бека беше стегнат, сякаш се опиваше да сдържи вълна от емоции, — че Кейн стои зад смъртта на баща ни?

— Със сигурност изглежда така — каза Марз.

Сърцето на Кат се късаше заради двамата Мерит.

Сигурно бе тежко да знаят, че някой, който би трябвало да държи на баща им, най-вероятно е отговорен за смъртта му.

— И зад нашето отстраняване — допълни Бекет.

— Това ни дава съвсем друго виждане, според което да четем документите от микрочипа — вметна Марз. — Трябва да разгледаме всичко с идеята какво може да разкрие за участието на Кейн. Ще се наложи да анализираме повторно файловете на Кат. Възможно е да има конкретна връзка между Кейн и Сенека, която не сме знаели, че трябва да търсим първия път.

— Исусе! — възкликна Бекет. — Колкото и да се радвам да разбера, че Мерит не ни е предал, е гадно да науча, че все пак е бил един от началниците ни. Един от нашите.

Изи кимна.

— И мъжът все още е в командването на Чапман, което означава, че има възможност да постави други войници в опасност, за да покрие собствения си задник.

Ник въздъхна.

— Това означава, че се изправяме не само срещу Сенека, а срещу Сенека и харесван, високо оценен, политически свързан генерал-майор. Това е шибано страхотно! — Той поклати глава. — Тогава да се върнем на работа, защото това току-що стана около сто пъти по-сложно.

— Повечето от нас трябва да отидат и да сменят Гарваните на наблюдателните постове — съобщи Бекет. — Вече закъсняваме с няколко часа.

Кат се надяваше, че това означава, че за известно време ще бъде далеч от брат си. Бог знаеше, че и двамата имаха нужда. Винаги бяха така — в едната минута си блъскаха главите, а в следващата се съюзяваха. Просто преди залога никога не е бил толкова висок.

Ник кимна.

— Чарли, Джеръми, вие двамата оставате тук и започвате проучването. Викнете жените на помощ, когато Сара и Джена приключат разговора си с Емили.

Момчетата кимнаха.

— Марз, Бекет и аз ще поемем смяна на входната врата по периметъра. Кат и Изи, вие двамата поемате скривалищата на снайперистите.

Кат кимна доволно, защото щеше да разполага с време насаме, както и с време, през което да прегледа причината за цялото това бръмчене на телефона в джоба й. Коремът й се обърна. Може би най-накрая съдът потвърждаваше, че ограничителната заповед е била връчена?

Докато групата се разделяше, Емили влезе и се втурна през стаята.

Марз се изправи и се намръщи.

— Какво става, Ем?

Той заобиколи бюрото, за да се срещне с нея.

— Знаех, че всички тръгвате, за да поемете смените за наблюдение, така че исках да ви кажа веднага щом разбрах. Съдебният лекар се обади. Предава тялото на Мани в погребалния дом. Ще бъде погребан в събота сутринта в гробището за ветерани „Гарисън Форест“ в Оуингс Милс.

Марз я придърпа към себе си.

— Съжалявам.

Това поставяше нещата в перспектива, нали? Кат може и да бе ядосана на Ник, но Емили никога нямаше да получи още един шанс брат й да я ядоса или нещо друго. Местейки поглед от Ник към Джеръми, тя преглътна буцата, която изведнъж заседна в гърлото й. Толкова много загуби в цялата тази бъркотия.

Емили кимна, след това се дръпна назад достатъчно, за да го погледне в очите.

— Трябва да отида на погребението, Дерек. Нещо повече — трябва да отида да взема майка ми и да я заведа. Тя няма да е в състояние да кара до там, а аз не бях до нея изобщо. Знам, че това повдига големи проблеми…

Марз поклати глава.

— Ще измислим начин.

— Погребението ще е в десет сутринта. Няма начин да се измъкнем от Феърфакс и да се върнем обратно до Оуингс Милс в събота сутринта. Не и с този трафик.

— Знам. Нека обмислим нещата, но ще го направим.

Марз я целуна по челото.

— Дерек е прав — каза Ник, като застана до двойката. — Ще се погрижим ти и майка ти да се сбогувате. Семейството е важно.

Кат не пропусна начина, по който бледозелените очи на Ник се насочиха в нейната посока.

— Благодаря ви — отвърна Емили.

— Добре — продължи Ник. — Всички да се залавят със задачите си. Среща отново тук тази вечер. Да речем, в девет. Дайте време на всички за вечеря, след като изтекат смените. Надявам се да имаме някакви резултати от документите дотогава.

— Като стана въпрос… — Марз се върна до компютъра си. — Сега е 11:30 и Кейн все още е на Кей 13. Какво си намислил, генерале?

— Очевидно е, че срещата в Пентагона е лъжа — каза Бекет.

А това означаваше, че инстинктите на Кат не са я предали. Имаше нещо съмнително в цялото това нещо със срещата тази сутрин.

— И на мен ми се струва така — каза Марз.

— Тоест… цялото това нещо, срещата с Бека е била уловка — обобщи Шейн. — Единственият въпрос е каква е била истинската цел.

Всички кимнаха и това ново потвърждение за предателство надвисна в стаята като дамоклев меч.

— По дяволите, имам идея — каза Ник внезапно, изваждайки телефона си. — Ще се обадя на Ванс, за да видим дали той може отиде до кей 13. Може би ще успее да направи няколко снимки. След това ще имаме по-добра представа какво точно прави Кейн. И с кого.