Лора Кей
Силно упорство (12)

Глава 12

След като получи сигнализиращото текстово съобщение от Ник, Кат излезе от скривалището си и измина осемте метра по Истърн Авеню до кафенето на ъгъла. Вероятно Кейн току-що бе пристигнал.

Когато си пое дълбоко дъх, пистолетът, затъкнат в задната част на дънките й, се притисна в гърба й, след което тя отвори вратата и влезе. Както се очакваше, Бека бе станала от масата си и поздравяваше висок, по-възрастен мъж в камуфлажна военна униформа.

Кат сложи якето си на една маса близо до Бека точно както бяха планирали, а след това се нареди на опашката, за да поръча. С периферното си зрение тя забеляза, че Бека и Кейн правят същото. Военен униформен знак, с две черни звезди в средата на гърдите, идентифицираше Кейн като генерал-майор. Тъй като застанаха зад Кат, разговорът им бе лесен за подслушване и протичаше напълно нормално. Дали той бе попаднал в задръстване, или е имал трудности с намирането на мястото. От колко време тя беше тук и т.н.

Кат, Ник и Бека бяха дошли повече от час преди срещата, за да огледат вътрешността на заведението и да изберат маса за срещата. Ник искаше Бека до прозореца, така че да може да я наблюдава, а пристигането им по-рано означаваше, че ще имат възможност да го уредят.

Когато дойде нейният ред, Кат си поръча кафе и мъфин, след което се върна на масата си. Избра стола, който щеше да й позволи да е с лице срещу Кейн и входната врата. Освен двамата служители зад щанда, други десетина души изпълваха малкото заведение, като много от тях работеха на лаптопите си или четяха вестници.

Когато Бека и Кейн се върнаха на масата си със закуска в ръка, Кат задържа очите си фокусирани върху телефона си. Те седнаха, написа тя.

Виждам ги, отговори Ник миг по-късно.

Кат горе-долу знаеше къде в района са разположени всички момчета. Брат й беше в паркирана кола отсреща на улицата. Изи стоеше на открито от другата страна на Истърн Авеню до парка, облечен в суитшърт с качулка, като държеше пластмасова чаша в ръка, която го караше да прилича на просяк. Шейн беше в пикапа на Истърн Авеню зад мястото, на което се бе скрила Кат. Бекет и Марз бяха зад сградата, охранявайки задния изход и алея, водеща до него. Джеръми и Чарли бяха останали в „Хард Инк“, като следяха микрофона у Бека, контролираха комуникациите и наблюдаваха уличните камери, които Марз бе хакнал, за да са сигурни, че нищо необичайно няма да се изправи на пътя им.

След няколко минути общи приказки, Кейн попита:

— Как си, Бека? Как са нещата при теб?

Тя кимна и отпи от кафето си.

— Всичко е наред. За известно време след като татко почина, се затрупах с работа. И това помогна.

— Баща ти беше добър човек. Липсва ми там — каза Кейн, като й се усмихна съчувствено.

Човекът имаше онзи корав, груб вид, който много от по-старите военни придобиваха, сякаш бе закален от възрастта, битките и трудностите.

— Да. Вероятно всичко щеше да е по-лесно, ако знаех точно какво се е случило с него, защото, разбира се, е трудно да не се чудя и да не правя предположения. Но предполагам, че това е положението.

Тя повдигна рамене и отново отпи от кафето си. Ник я беше подготвил какво да каже и как да отговори на евентуални въпроси. Екипът искаше да види как ще реагира Кейн на определени неща и дали неговите въпроси или темите по време на разговора, които щеше да повдигне, могат да разкрият нещо за истинските му намерения.

Кейн се намръщи.

— Той умря като герой, Бека. Това е най-важното, което трябва да знаеш. Най-добре е да не се тормозиш над подробностите. Баща ти не би искал да го правиш.

Телефонът на Кат избръмча.

Излъга ме, Катрин. Каза, че ще се срещнеш с мен, като изобщо не си имала такова намерение. Просто още една от лъжите ти, нали? Коул.

С въздишка Кат се върна на съобщенията на Ник, за да е готова да се свърже с него, ако се наложи. Точно сега нямаше време да мисли за глупостите на Коул. Така или иначе, никога не му отговаряше. Обаче пазеше всяко съобщение.

Отхапвайки от сладкиша си, след малко Бека кимна.

— Знам — отвърна тя.

Кат искаше да я поздрави за хладнокръвната й игра. Баща й очевидно е искал децата му да знаят какво се е случило, иначе нямаше да им изпрати скрит микрочип, пълен с доказателства, и средства, за да го декодират. Кат можеше само да си представя какво се случва в главата на другата жена.

— Как върви работата? — попита генералът, отпивайки от кафето си.

— Всъщност си взех малко почивка — отговори Бека.

Кейн отхапа една хапка от сладкиша.

— Така ли?

— Да — потвърди тя с усмивка. — Просто в спешното отделение… е лудница. — Поклати глава. — За щастие, парите, които татко ми остави, ми дават известна гъвкавост. Разбира се… — тя опипа дръжката на чашата си, — веднага бих върнала всичко, ако това означаваше, че той може да е тук отново.

Телефонът на Кат отново избръмча в ръката й, но тя бе твърде заета да наблюдава лицето на Кейн за някаква реакцията. И определено имаше такава. Очите му се разшириха и едната му вежда се повдигна съвсем леко. Това се случи толкова бързо, че ако изрично не следеше за това, щеше да го пропусне. Разбира се, кой, по дяволите знаеше, какво означава това?

— Амин! — каза Кейн, като вдигна чашата си за поздрав.

Подготвяйки се за още гадости от Коул, Кат надникна в телефона си.

Тя изглежда добре. Нещо друго случва ли се там? Ник. Слава богу.

Справя се страхотно. Напълно спокойна е. Всичко останало е тихо.

Кат остави мобилния си и отхапа голямо парче от мъфина. Докато дъвчеше, се престори, че отново се заглежда в телефона си.

— Спомена ми, че двамата с Чарли вече не поддържате връзка? — попита Кейн. — Бих искал да се видя с него, но никога не съм имал информация за контакт.

— Да. Чарли винаги е бил непостоянен в поддържането на социални контакти. Писахме си може би преди месец и това беше. Когато хазяинът му ме информира, че не се е мяркал, всъщност подадох сигнал за изчезнал човек, но полицията смята, че просто е отпрашил нанякъде.

— По дяволите, Бека! Съжалявам да го чуя. Съгласна ли си с полицията?

Кейн сграбчи чашата си е две ръце.

— Ако трябва да бъда честна, не знам. Искам да кажа, правил го е и преди, но по някое време се появяваше. Предполагам, че и аз самата не съм сигурна какво да мисля.

О, боже! Кат беше толкова горда от това как се справя Бека, че й се искаше да хвърля конфети.

— Имам някои връзки в полицейското управление тук — уведоми я Кейн. — Бивш военен, който отиде в полицията, след като се пенсионира. Ако искаш, мога да проверя дали са разгледали случая.

Бека се усмихна и се наведе напред.

— Наистина ли? Много бих се радвала. Би било хубаво просто да зная със сигурност. Нуждаете ли се от нещо?

— Може би само телефон за контакт и някакви познати. Просто някои места, с които да започна.

Кейн отпи от кафето си, като я наблюдаваше над ръба на чашата.

Взимайки химикалка от чантата си, Бека кимна.

— Ще ви дам каквото мога — съгласи се тя, като записваше върху една салфетка. — Не говорим много по телефона, но това е номерът на мобилния му.

Тя писа още няколко секунди, след което плъзна салфетката по масата.

След това продължиха с общите приказки. За сладкишите, които ядяха. За престоя му в района. За това колко е хубаво времето тук в сравнение с Афганистан.

Телефонът на Кат избръмча.

Две патрулни коли на БПУ спират отпред.

Сърцето на Кат подскочи. Вероятно това не означаваше нищо. Нали? Това беше кафене в края на краищата. И все пак доста пренаселено. Обаче екипът на Ник имаше достатъчно доказателства, че някои ченгета в Балтимор бяха подкупени от бандата на Чърч, а сега, съдейки по това, което току-що бе казал, знаеха, че и Кейн има контакти там. Беше дяволски срамно, но в тази ситуация полицията трябваше да се приеме за виновна до доказване на противното.

— Е, наистина беше прекрасно да те видя, Бека. Иска ми се да имах повече време за посещения — каза Кейн, като смачка салфетката си и я пусна в празната чаша.

Трима полицаи влизат, гласеше следващото съобщение.

Кат бутна вилицата си от масата. Тя издрънча на пода — сигнал за Бека, който означаваше Приключвай.

— И на мен ми беше приятно да се видим.

Бека избута стола си назад. Докато продължаваха да си бъбрят, двамата станаха и понесоха мръсните си чинии към кофата за боклук.

Трима униформени полицаи от Балтиморската полиция влязоха. Кат местеше поглед между полицаите и Бека. На пръв поглед мъжете сякаш не обърнаха някакво специално внимание на Бека или Кейн. Подредиха се на опашката с очи, насочени към менюто, закачено на стената, привидно съсредоточени върху поръчката си.

— Май каза, че си дошла дотук пеша? — попита Кейн и й направи жест с ръка да мине пред него, когато Бека кимна. — Мога ли да те оставя някъде?

Това изобщо не се хареса на Кат. Пространството бе тясно и достатъчно претъпкано, та на Бека щеше да й се наложи да мине през опашката — между полицаите — за да достигне до входната врата. Може би Кат преувеличаваше, но нещо не беше наред. Натъпквайки останалата половина от мъфина в чашата от кафето си, тя грабна якето си, надигна се, колкото можа по-небрежно, и тръгна към вратата.

Ченгето по средата се обърна и с пълна сила се блъсна в Бека, достатъчно силно, че тя да отстъпи крачка или две назад. Кат възпря ахването си, като се насили да продължи да върви към кошчето за прибори, вместо да стои и да зяпа глупаво към тях.

Кейн подпря Бека с ръка зад гърба й.

— Добре ли си?

— Много съжалявам, госпожо — извини се полицаят.

Бека махна с ръка.

— Беше просто инцидент. Добре съм.

Полицаят сложи ръка на рамото й и по гръбнака на Кат се спусна лед. Между трите ченгета и Кейн, Бека бе изцяло заобиколена и възраженията й, че се чувства добре, звучаха все по-пресилено в ушите на Кат.

Имаше нужда от разсейване, затова пъхна лакътя си в кофата за боклук и се обърна, сякаш за да си тръгне. Кофата я последва и падна на пода с впечатляващ трясък от сребърни прибори и счупени керамични съдове.

Всички в ресторанта — включително ченгетата и Кейн — се обърнаха към нея, но Кат впи поглед в един от служителите зад щанда.

— Толкова съжалявам. Якето ми се закачи и не забелязах.

Млад мъж излезе иззад щанда и трябваше да премине през опашката, за да стигне до мястото, на което стоеше Кат.

— Извинете ме — каза той, тъй като двама от полицаите трябваше да отстъпят, за да успее да мине.

В момента, в който го направиха, Бека премина през опашката и стигна до вратата, а Кейн с леко закъснение я последва.

— Наистина съжалявам — повтори Кат, като местеше поглед между бъркотията, която бе направила, и гърба на Бека, изчезващ навън.

— Не се тревожете за това — успокои я служителят от кафенето.

— Мога ли да помогна?

Той й махна с ръка.

— Аз ще се оправя.

Кат му кимна бързо и хукна към вратата.

— Извинете ме — каза тя, промушвайки се между същите две ченгета, като Бека.

Те я пропуснаха без никакви проблеми, но въпреки това тилът й настръхна.

Може би просто бе предразположена да търси неприятности там, където не съществуваха, но инстинктът не й даваше мира. Нещо просто не беше наред.

Навън, на утринното слънце, Кат забеляза Бека и Кейн да завиват зад ъгъла към страничната улица. Насочи се в същата посока, като вървеше бавно и се правеше, че пише съобщение.

— Паркирал съм малко по-надолу — каза Кейн. — Сигурна ли си, че не искаш да те закарам?

— Не, благодаря — отвърна Бека с усмивка. — И без това трябва да се отбия до едно място на път към вкъщи, а и наистина обичам да се разхождам.

Кейн кимна, усмивката му бе привидно истинска.

Зад Кат, двама от полицаите излязоха от заведението, с чаши за кафе в ръка, и прекосиха тротоара към едната от двете патрулни коли, паркирани там. Влязоха вътре и тя зачака да потеглят. Дали бяха получили обаждане? Но те просто продължиха да стоят там.

Отстрани на улицата изрева двигател и Кат погледна точно когато Ник се отдръпваше от бордюра. Такъв беше планът — тяхното излизане от кафенето бе сигнал за него да кара две пресечки надолу до определеното за прибиране място.

Бека се раздели с Кейн, насочи се към кръстовището и пресече от другата страна.

Полицейската кола направи обратен завой и тръгна надолу по Истърн Авеню в същата посока като Бека. Премина покрай нея, но според Кат се движеше твърде бавно.

Тя писа на Ник: Имам лошо предчувствие за ченгетата. Може би трябва да се върнем в кафенето?

Телефонът й избръмча и Кат се опита да прочете съобщението, без да изпуска Бека от поглед.

Преиграваш. Придържайте се към плана.

Това беше може би десетият път днес, за който й го казваше.

Кат се отправи към кръстовището, а коремът й се обръщаше от притеснение. Може би грешеше, но не трябваше ли да играе на сигурно? Тази жена беше любовта на живота на по-големия й брат. Ако нещо се случеше с Бека, Ник никога нямаше да й прости. Нито пък тя можеше да си прости.

Колата, която бе наел Кейн — и която досега трябваше да е снабдена с проследяващо устройство — спря на знак стоп, изчака и след това зави надясно. Далеч от Бека. Добре, това помогна. Малко. Може би наистина преиграваше.

Кат притича през улицата, тъй като не искаше да оставя твърде голяма дистанция между себе си и Бека. Поне не трябваше да вървят дълго. Планът бе тя да следва Бека две пресечки до аптека на ъгъла, където и двете трябваше да влязат, за да може Кат да сканира Бека за някакви проследяващи или подслушвателни устройства, които можеше да са й поставили. Когато излезеха, Ник щеше да ги чака, за да ги вземе.

Но Кат забеляза две неща в бърза последователност, които я убедиха да зареже този план. Първо, в края на дългата улица пред тях, полицейската кола, която бе напуснала кафенето, зави по първата пресечка и паркира по протежение на бордюра — точно на пътя на Бека, ако тя действително вървеше към дома си оттук. И определено препречи пътя им към аптеката.

Второ, когато погледна през рамо, видя последното ченге да излиза от кафенето и да стои на ъгъла, сякаш чака нещо. Сега неговото присъствие им пречеше да се върнат в заведението или да стигнат до Шейн, който бе паркирал малко по-надолу по улицата. И така или иначе, Кат се притесняваше да предприеме нещо, което би могло да изобличи брат й и неговия екип пред враговете им. Тоест трябваше да се справи с това сама. И то бързо.

И точно тогава пронизителните, скърцащи спирачки на автобус от градския транспорт прозвучаха малко по-напред по пътя. Е, и ако това не беше дефиницията на това, да прави нещо на своя глава. Но сега не можеше да се тревожи за това.

— Бека — извика, — ела тук, бързо!

Другата жена се обърна и се намръщи. Кат й махна да се приближи.

— Какво правиш? — попита Бека.

Не трябваше да показват публично, че се познават. Но план А се провали.

— Нещо не е наред. Промяна в плановете.

Сграбчи ръката на Бека и почти я довлече до автобусната спирка на няколко метра зад тях. Не можеха да вървят нито напред, нито назад. Протежението от жилищни редови къщи в тази част на Истърн Авеню не предлагаше нито едно място, на което да се скрият. И никой от момчетата не бе достатъчно близо, за да им помогне. Кат вземаше ключово решение.

— Сигурна ли си? — попита Бека.

— Не.

Автобусът спря със скърцане пред тях.

— Влизай и сядай. Аз ще платя. Но се наведи, сякаш искаш да си вържеш обувката, така че да не могат да те видят отвън.

Те се качиха в автобуса. Бека направи точно както й каза, като седна на седалката непосредствено до средната врата на автобуса. Кат пусна пари в машината за билети и обърна внимание на маршрута и номера на автобуса. Когато той подскочи и потегли отново, се втурна към седалката до наведената Бека, а телефонът вече беше в ръката й. Трябваше да уведоми Ник накъде са тръгнали.

Ченгета следваха Бека. Бяха се приготвили да пресекат пътя й.

С треперещи пръсти Кат натисна Изпрати.

Ние сме в автобус №10 от 08:54 и пътуваме на изток по Ийстърн Авеню. Разкарайте ченгетата от нас и ще ни прибера в „Хард Инк“.

Тя отново натисна Изпрати и забеляза черен пикап през страничния прозорец.

Току-що задминахме пикапа на Шейн, просто да знаеш.

Почти чуваше потока от ругатни, който изливаше Ник по неин адрес заради отклонението от плана. Но какво трябваше да направи?

Той й върна една дума: Разбрано.

Дълбоко в себе си тя знаеше, че брат й имаше доста повече за казване от това, но не можеше да се тревожи точно сега. Трябваше да измисли как да слязат от този автобус и безопасно да стигнат обратно в „Хард Инк“. Лампичката в главата й светна и тя потърси номер в телефона си и натисна Набери. Докато чакаше, каза:

— Не се притеснявай, Бека. Обясних на Ник какво се случва.

— Той ще откачи — отбеляза Бека.

— Знам.

Другата жена погледна към нея.

— Мислиш ли, че ни следят?

Кат чу звънене и вдигна ръка, молейки Бека да почака.

— Кениън — чу се плътен мъжки глас от другата страна на линията.

— Деър? Обажда се Кат Рикси. Имам нужда от помощ.

— Само кажи — отвърна той с хладнокръвен тон.

Кат обясни какво се случва, къде са и че имат нужда някой да ги вземе от Истърн Авеню. Слава богу, че бе взимала този автобус преди. На миналия четвърти юли бе дошла до Балтимор, за да гледа фойерверките над Инър Харбър с братята си, и бяха взели автобус №10 за града, за да избегнат кошмара от паркирането по празниците.

— Идваме, Кат. Стойте там — добави Деър. Линията прекъсна. Дотук добре.

— Кажи на Ник, че сме добре — прошепна Бека.

Кимайки, Кат написа: И двете сме добре. Не получи отговор и въздъхна.

— Тези полицаи не бяха случайност, Бека. Не мога да го докажа, но… — Потупа чантата си. — О, почакай. Може би мога. Щях да забравя.

Тя се пресегна и намери черното правоъгълно устройство — преносим детектор за бръмбари, който Бекет й бе дал и й бе показал как да използва. Това беше единственият им разговор след странността на миналата нощ. Избутвайки тази мисъл настрана, Кат включи уреда, като го позиционира в ръката си така, че да може да вижда десетте светлини на индикатора, разкриващи присъствието и силата на всякакъв вид предавателен сигнал, който е възможно Бека да разнася със себе си.

— Изправи се малко.

Бека го направи, като държеше лицето си извърнато от прозореца. Разковничето беше да се прави методично претърсване участък по участък. Главата, вратът, раменете, гърдите. Червените светлини светнаха. Кат заопипва тъмносиния пуловер на Бека и откри предавателя, който Марз й бе сложил, за да запише разговора с Кейн. С този нямаше проблем, така че тя продължи. Лявата ръка, дясната ръка, стомахът, бедрата, краката, стъпалата.

Всичко беше чисто.

Коремът на Кат се стегна. Ник щеше да я убие, без значение какво щеше да стане, но щеше да го направи два пъти, ако се бе отклонила от плана без основателна причина.

— Нека да видя чантата ти — прошепна Кат. Взе средно голямата кафява кожена чанта в скута си и половината светлини на индикатора светнаха. Бинго. — Съжалявам — каза, докато ровеше в чантата и подаваше една след друга вещите на Бека, която струпваше всичко в скута си.

Колкото повече Кат изпразваше чантата, толкова повече светлини светваха върху лентата на индикатора. На самото дъно намери малък зелен чип, може би по-малък от един и половина квадратни сантиметра. Всички десет светлини светнаха. Задържа го между пръстите си, за да може и Бека да види.

Очите другата жена се разшириха.

Кат го сряза на две.

— Мислиш ли, че това ще свърши работа? — попита Бека.

Тъкмо си пое дъх да й отговори, когато няколко двигателя на мотори изреваха до автобуса. Зърна ги за секунда, но не можеше да каже дали са Гарваните без отличителните им знаци. Тътенът заглъхна, след това като че ли се доближи отново, сякаш идваше зад тях. Телефонът й избръмча, но този път не беше Ник. Нито Коул.

Беше Деър. Полицейска кола следва автобуса. Отклоняване на вниманието на място. Среща, както е планирано.

Какво, по дяволите…

Точно в този момент още мотори изреваха от другата страна на улицата, толкова близо, че Кат си помисли, че ударят задната част на автобуса. Свиреха клаксони. Чуха се сирени. Но всичкият този шум се отдалечи, когато автобусът продължи да се движи надолу по Истърн Авеню с прилична скорост, тъй като никой не поиска да слезе и автобусните спирки, които подминаха стояха празни.

— Почти е време да слизаме — обяви Кат, тъпчейки вещите на Бека обратно в чантата й.

Кат не беше съвсем сигурна какво щеше да се случи, след като слязат. Най-близката спирка до „Хард Инк“ беше пред една редица от основно изоставени магазини, намираща се между стара бензиностанция и автокъща. Не е като да можеха да се подслонят в тях. В най-лошия случай оставаха може би шест пресечки път обратно до „Хард Инк“, но тя наистина не искаше да рискува да ги извървят пеша.

Две пресечки по-късно Кат натисна жълтия бутон за слизане.

— Ето тук — каза тя, когато автобусът се наклони към бордюра.

Погледна през прозореца и се усмихна.

Шестима от Гарваните седяха върху големите си черни хромирани мотори на паркинга на старата търговска сграда и, човече, бяха истинска красота.

— Нашите колесници ни очакват, предполагам — каза Бека, изглеждайки също толкова облекчена, колкото се чувстваше и Кат.

Бързо слязоха от автобуса и се стрелнаха към мотористите. Финикс махна на Кат към мотора си, помогна й да се качи и й подаде каска. Един мъж, когото Кат не познаваше добре направи същото за Бека.

— Сега се дръж — извика Финикс през рамо.

И потеглиха в сгъстен боен строй. Двама от Гарвани застанаха пред Кат и Бека и двама — зад тях. Кат беше почти замаяна от облекчение и триумф.

Само след три минути преодоляха укрепената барикада, състояща се от бариери тип „Джърси“ и телени огради, която детектив Ванс бе разположил след нападението на „Хард Инк“ — беше подхвърлил на вестниците историята, че експлозията е вследствие на прекъсване на главния за квартала газопровод, което налагаше да се загради с кордон старият, до голяма степен изоставен, индустриален район. От вътрешната страна на оградата Кат най-накрая можеше да диша по-лесно — особено когато моторите спряха пред портата на паркинга на „Хард Инк“. Те изчакаха да се отвори, след което се плъзнаха вътре.

— Благодаря за возенето — каза Кат, когато спряха.

— Както ти казах — отвърна Финикс и свали каската си, — по всяко време.

Той й намигна щом тя свали своята и слезе от мотора. Тогава форсира двигателя и направи обратен завой. В колона моторите напуснаха паркинга.

Чарли изскочи през задната врата с Айлийн, която го следваше по петите.

— Добре ли сте?

Двете кимнаха.

— Те са добре и са тук — каза по телефона, а след това затвори.

— Ник ли беше? — попита Бека.

Чарли кимна.

— Да — погледът му се впи в Кат, — а ти може би ще искаш да се скриеш.