Лора Кей
Силно упорство (11)

Глава 11

Ангелче. Беше я нарекъл ангелче.

Кат едва успяваше да диша и това нямаше абсолютно нищо общо със сто и десет килограмовия мъжага, който в момента лежеше върху нея.

Беше я нарекъл ангелче.

Защо? Единственото, което правеха, бе да се карат и дразнят помежду си. Кое бе предизвикало нежното обръщение?

Може би просто мъглата от похот и епично добрия секс си казваха думата. Може би действително това бе причината. Чудеше се дали въобще осъзнаваше, че го е казал.

Но все пак бе дяволски объркващо. Снощи му беше толкова ядосана, че дори не искаше да бъде в една стая с него. И си беше обещала, че след всички глупости, които беше казал, това няма да се случва отново. Никога.

А сега лежеше тук. Членът му все още бе в нея, тялото му я покриваше, ръцете му я обгръщаха. И част от нея не искаше това да свършва, защото той все пак се бе извинил. Нещо повече — дори бе дал ясно да се разбере, че е откачил, понеже е бил притеснен за нея. Това бе направо сладко, наистина. По напълно прецакан Бекет Мърда начин.

Честно казано, той бе едновременно най-сексапилният, най-привлекателният мъж, когото някога бе познавала, както и най-объркващият и вбесяващият.

Грубоват бе, но бе добър човек. Бекет просто имаше нужда от известно време, преди да позволи на някого да се доближи до него…

Това бе казал Марз. Дали пък привичното му суров мълчаливо начумерено държание не беше просто… някакъв вид защитен механизъм? И ако е така, от какво се защитаваше?

И имаше ли някакво значение?

Тя лежа там един дълъг момент, заобиколена от топлината на Бекет, а нежният му дъх галеше ухото й.

Да, на някакво ниво това имаше значение. Имаше нещо между тях. Очевидно. Може би беше просто чисто животинско привличане. Само че той й бе дал сигнали, че поне от негова страна има нещо повече. Нещо по-дълбоко. Нещо, което докосваше сърцето й. Този факт играеше голяма роля в това да продължават да свършват голи заедно — или поне отчасти голи — както и фактът, че той я чукаше по-добре, отколкото някога бе чукана през живота си. Най-малкото това обясняваше защо продължава да се поддава.

— Бекет? — прошепна тя, като не разполагаше с енергията да говори по-силно.

Не получи отговор.

— Бекет? — повика го отново тя.

Господи! Грамадният задник беше заспал, докато я държеше в обятията си.

О, мамка му! Това също беше доста сладко, но доказваше, че сърцето й е същинска издънка. Не искаше да го буди. Не искаше да се отдръпва от нея. Всичко, което искаше, бе да послуша гласа на изтощението и да затвори очи.

Но не можеше, тъй като не бяха на особено уединено място. И задникът на Бекет беше, досети се тя, изложен на показ. Кат се ухили. Ах, но само какъв задник! Шекспир можеше да напише сонети за него.

Дълго време лежа и слуша ритмичното му вдишване и издишване. Искаше й се да са в някое меко легло, без дрехи помежду им, защото щеше да й хареса да усеща голите му гърди до гърба си. Вместо това беше принудена да носи дълги ръкави, докато синините й избледнеят — особено сега. Щом беше откачил от идеята тя да участва в утрешната операция в кафенето, как ли щеше да реагира, ако видеше синините във формата на пръстови отпечатъци по ръцете й? Не. Не можеше да позволи това да се случи.

Ставаше все по-трудно и по-трудно да държи очите си отворени и най-накрая клепачите й се затвориха напълно. Ако не станеше скоро…

Цялото тяло на Бекет подскочи, като стресна Кат толкова много, че сърцето й препусна. Мъжът изстена и трепна отново, сякаш беше разтърсен от електрически ток.

— Не! — простена той.

Кошмар ли сънуваше?

— Бекет?

— Защо правиш това? — измърмори едва. — Какво съм направил?

Дъхът му секна.

Възел стегна гърлото на Кат, защото думите му бяха толкова умолителни, че почти разбиха сърцето й.

— Бекет, събуди се!

Основната част от теглото му лежеше върху дясната страна на гърба й, затова тя се дръпна наляво, като се мъчеше да се измъкне изпод него, за да се опита да го изтръгне от нещото, каквото и да беше то, което бе впило ноктите си в подсъзнанието му. Докато се преместваше, главата му се плъзна назад и лакътят й случайно го закачи в скулата.

Светкавично ръката на Бекет се впи в горната част на ръката й. Силно. Кат извика. Но преди да успее да реагира, той я отблъсна с достатъчно сила, че тя да се претърколи по гръб.

Задъхана, с препускащо сърце, и не на шега разтревожена от свирепостта на хватката му, тя го гледаше ококорено, готова да избяга или да се бори.

Очите му оставаха затворени, но изражението му изразяваше опустошаваща самота. Хленчове, пъшкане и неравни вдишвания се изтръгваха от устните му.

Какво, по дяволите, би могъл да сънува?

Това, което искаше да направи, бе да отиде при него, да обхване лицето му в длани и нежно да го събуди от кошмара. Но очевидно той не осъзнаваше какво става около него, защото нямаше шанс, по дяволите, да се отнесе с нея по този начин, ако беше обратното. Беше сигурна в това до дъното на душата си.

Тя дръпна нагоре панталоните си и застана на колене, извън обсега на ръцете му.

— Бекет? Бекет?

Удари с ръка върху тепиха два пъти.

Клепачите му се повдигнаха и тялото му застина. В очите му веднага се появи осъзнаване и те се спряха върху нея с хладна пресметливост.

— Бекет? — попита тя, чудейки се дали той действително е буден.

Той се търкулна на една страна, а погледът му се стрелкаше между тях.

— Какво се случи току-що?

Раменете й се отпуснаха облекчено. Отново беше на себе си.

— Мисля, че сънуваше кошмар.

Той се подпря на горната част на гърба си, повдигна кръста си и дръпна дънките си нагоре, за да се покрие. После седна и изпусна дълга трепереща въздишка.

— Да, така мисля.

— Добре ли си? — попита тя, стискайки ръце в скута си.

Бекет присви поглед насреща й.

— Защо да не бъда? — Той наклони глава на една страна. — Защо си там?

Тя бързо поклати глава. Би вгорчила живота на Бекет Мърда за много неща, но това не беше едно от тях.

— Просто изглеждаше лошо, това е всичко.

Погледът му беше толкова напрегнат, че я караше да се чувства наблюдавана, анализирана.

— Какво се случи, Кат?

— Нищо — отвърна тя. — Ти просто подскочи и започна да говориш, а аз не можех да те събудя.

Той пропълзя по-близо и Кат мразеше моментното желание да се отдръпне, което я обзе. Този мъж нямаше намерение да бъде груб с нея. Дори не знаеше, че го е направил. Помнеше колко зле се бе почувствал, когато бе решил, че я е наранил вчера, при положение че това изобщо не се бе случило. Нямаше начин го накара да се чувства виновен заради това.

— Нещо е станало — настоя той, отпускайки се на колене точно пред нея. — Кажи ми какво направих!

— Не си направил нищо, Бекет. Наистина. — Тя се насили да се усмихне. — Всъщност е добре, че в крайна сметка започна да сънуваш, защото щях да заспя и щяхме все още да лежим тук, когато всички дойдат утре сутрин.

Тази част всъщност бе истина. А след това се поддаде на порива, който изпита няколко минути преди това. Надигна се на колене, обхвана красивото му лице в дясната си ръка и притисна устни към лявата му буза.

— Всичко е наред сега.

Ръцете му се вдигнаха към косата й и синият му поглед се впи в нейния.

— Кат — каза той, гласът му бе суров, — знам, че нещо се е случило. Спомням си… неща. Когато е толкова зле, знам, че… разигравам части от съня си. Просто ми кажи!

О, боже! Късаше й сърцето в момента, но бе ясно, че няма да остави нещата така.

— Ти просто ме отблъсна. Това е всичко — призна тя накрая.

Кат прокара палеца си по бузата му.

Със суров поглед мъжът се взираше в очите й, а адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна тежко.

— Съжалявам — отвърна той, след което бутна ръката й.

Не силно, но не и нежно.

Тя усети тежест в корема си.

— Ти беше заспал, Бекет. Нямаше представа какво правиш. Всичко е наред.

— Не ме извинявай…

— Не те…

— Не ми търси шибани извинения! — извика той.

Най-малкото прозвуча силно в тишината на фитнеса.

Кат се отдръпна назад стресната. Вдигна ръце.

— Добре, добре.

— О, боже, съжалявам…

Тя веднага скочи на крака.

— Няма проблем.

С трепереща ръка, бързо грабна телефона си от тепиха. Мозъкът й беше вихрушка от Какво, по дяволите, стана?

— Кат…

— Всичко е наред, Бекет — каза тя, отдалечавайки се от него.

Но наистина, наистина не беше така.

— Исусе Христе!

Бекет отпусна глава в ръцете си. В другия край на залата вратата се затвори. Кат беше изчезнала.

Не, ти я прогони. Като безполезното лайно, което баща ти винаги твърдеше, че си.

Почти срутвайки се, Бекет се отпусна на тепиха и се втренчи в сенчестите тръби и греди, които образуваха стария таван.

Нощта беше започнала зле, после бе станала перфектна, за да завърши още по-зле накрая. И лошите части бяха по негова вина. Сякаш не можеше да не унищожава всичко добро, влязло в живота му. Майка му през цялото време, през което я познаваше, беше толкова нещастна, че бавно се бе пропила до смърт. Марз почти бе умрял заради него. А сега и Кат.

Красивата, поразителна и силна Кат. Която също така бе малката сестричка на неговия приятел и бивш колега. И това, разбира се, само в случай че ситуацията вече не бе достатъчно сериозно прецакана.

Какво всъщност й беше сторил? Преди да й се развика, разбира се. В съня му, баща му му се бе нахвърлил в мига, в който се беше прибрал от футболна тренировка, сякаш го бе причаквал. Сънят се основаваше на спомен от времето, когато Бекет беше на четиринадесет. В този ден баща му го бе сграбчил в задушаваща хватка в гръб, с което напълно го изненада. Първо бе блъснал лицето му в хладилника, а после, след кратка схватка, го беше спънал и той се строполи на пода. Силно. И сякаш това не бе достатъчно обидно, ами старото копеле го бе сритало с подсилените си със стомана ботуши право в бузата.

Това беше първият път, в който нещата бяха станали наистина зле. Преди това бяха шеговитите шамари, които не бяха съвсем на шега, и закачливите блъсканици, които не бяха наистина закачливи. Както и побоищата с колан, които Бекет смяташе за напълно нормален начин за възпитание, докато приятелите му не видяха гърба и задника му под душовете след тренировка. Също и постоянният поток от словесни атаки и обиди, които бавно сриваха самочувствието му и изкривяваха собствената му представа за себе си.

В крайна сметка и двамата му родители бяха нещастни, следователно и с него трябваше нещо да не е наред, нали? Затова майка му се бе самоубила с пиене, а баща му се бе опитал да го прогони с подлостта си. Бекет беше общият знаменател в техните животи.

Сега, клатейки глава, насили мислите си да се върнат обратно към съня и това, което бе казала Кат — че я беше отблъснал. Както бе избутал баща си? Но в съня, бе избутал баща си с лакът и бе сграбчил ръцете му, опитвайки се да се освободи от хватката му, и двамата се бяха сбили, преди той да падне. Дали беше възможно да е направил същото нещо?

Да. Бе шибано възможно. Бекет не сънуваше много, но доста пъти през годините се бе будил и бе виждал, че е изхвърлил възглавниците и одеялата на пода. А това означаваше, че можеше да нарани Кат. Дори и да не беше, дори и ако тя казваше истината, той можеше да я нарани. И всичко това беше шибано неприемливо.

Какво бе правилното на това, да я държи в безопасност от враговете си, ако можеше да се обърне и да я нарани у дома?

Исусе!

Той потърка с длани очите си.

Мяу.

Бекет погледна вляво и откри Сай, застанал на ръба на тепиха, примигвайки с едното си око към него.

— Какво искаш? А? Да ми кажеш какъв идиот съм?

Опашката на Сай се мяташе напред и назад, а след това той се приближи няколко крачки по-близо.

Бавно Бекет протегна ръка по посока на оранжевия котарак и изпъна пръсти. Не беше сигурен защо толкова много иска Сай да дойде при него, но наистина беше така. Може би, защото, ако не можеш да накараш едно животно да те приеме, какво, по дяволите, говореше това за шанса ти с хората? Мамка му!

— Хайде — прошепна той.

Като се движеше бавно и спокойно, Бекет се надигна в седнало положение и се протегна още малко.

Проточвайки вратле, сякаш иска да подуши ръката на мъжа, но не е сигурен, носът на Сай потрепна и ушите му се извиха назад.

Вратата на фитнеса щракна и се отвори.

Кат.

Бекет веднага се надигна на крака, изстрелвайки котарака в тъмнината в другия край на фитнеса.

— Хей, какво правиш тук? — попита Марз, докато пресичаше стаята, изкъпан и облечен за деня.

— Не знам — отвърна Бекет, а странно разочарование изпълни вътрешностите му.

Искаше това да е Кат, за да се увери, че е добре, за да й се извини още веднъж. Той въздъхна дълбоко.

— Какво става, Би? — поинтересува се Марз, намръщен.

Бекет поклати глава. Дори ако беше от онзи тип хора, които говореха за гадостите, които ги тормозеха, какъвто наистина не беше, не можеше да говори за отношенията си с Кат. Тя бе пожелала да ги запазят в тайна и той се бе съгласил, че така е най-добре. Още повече че да зачете желанията й бе най-малкото, което можеше да направи.

Марз скръсти ръце и го прикова с поглед.

— Искаш ли да се опитам да предположа, или да те оставя на мира?

Как, по дяволите, дори си мислеше, че разполага с предположение? Фактът, че имаше такова, предизвика любопитството на Бекет, но ако го задоволеше и Марз беше близо до истината, тогава тайната на Кат щеше да излезе наяве.

— Зарежи — каза Бекет. — Всъщност колко е часът?

Дерек го изгледа продължително с преценяващ поглед, а след това най-накрая кимна.

— Хм, около четири и половина — отвърна той, докато се отправяше към бюрото си.

Мамка му! Вероятно не си струваше да се опитва да спи сега. Не и когато им предстоеше среща в шест. Ник искаше време, за да огледат кафенето, да утвърдят периметър и да разположи хората си на мястото много преди срещата в осем.

— Заспивал ли си изобщо?

— Опитах. — Бекет потърка лицето си. И, по дяволите, ако ръцете му не миришеха на Кат. — Най-вече се провалях.

Освен когато бе държал Кат в ръцете си. Тогава бе спал като шибано бебе.

Боже, наистина искаше да отиде при нея, да се увери, че е добре, и да й се извини още веднъж. Не го заслужаваше, но това не го караше да го иска по-малко.

— Да, знам какво е — каза Марз, като стартира машината пред себе си. — Макар че събуждането по средата на нощта не ме притеснява толкова сега, когато имам Емили.

Той намигна.

Бекет беше вгорчил живота на Дерек по десетина различни начина само защото се беше влюбил, но приятелят му беше късметлийски кучи син. Иронията, че осъзнава това сега, не му убягна.

— Аха — отвърна му.

Марз се изкиска, докато пръстите му тракаха по клавиатурата.

— Нуждаеш ли се от помощ за нещо? — попита Бекет с дрезгав глас.

— Точно сега не, но нямам нищо против компания, ако искаш да останеш.

Прозявайки се, Бекет поклати глава.

— Мисля, че ще отида да изпия една кана кафе, докато стоя под леденостуден душ.

Марз кимна.

— Метни няколко кутии „Ред Бул“, докато си там.

— Сега вече мислиш — каза Бекет, докато краката му се влачеха по бетонния под. — Ще се върна.

— Хей, Би? — извика Марз, когато другият мъж почти бе стигнал до вратата.

Той се обърна.

— Да?

— Мисля, че тя ще е страхотна за теб. — Дерек вдигна ръце, сякаш се предава. — И сега се връщам на „зарежи“.

Мамка му.