Лора Кей
Силно упорство (21)

Глава 21

От момента, в който Марз и Емили ги бяха взели, между Кат и Бекет отново се настани странно напрежение. Не й се струваше, че Бекет й е сърдит. Нито пък че съжалява за нощта, която бяха прекарали заедно, както в началото. И когато го бе попитала дали е добре, той просто бе отвърнал, че срещата със Сенека тревожи ума му.

Не можеше да го вини за това.

Затова въпреки факта, че не разговаряха повече по време на пътуването обратно до Балтимор, отколкото, докато идваха насам, което ще рече, че въобще не говореха, Кат трябваше да отпусне малко кредит на Бекет. Защото тяхната откраднатата нощ заедно бе наистина невероятна. Романтична и закачлива, и изпълнена със страхотна храна, забавни разговори и най-добрият секс в живота й.

Освен това имаше по-важни неща, за които да мисли тази сутрин, като тежката скръб, която обгръщаше раменете на госпожа Гарза като мантия. Тя беше дребна дама с прошарена, дълга до раменете коса и говореше с лек испански акцент. Но Кат почти не можеше да погледне в тъмните й кафяви очи, без да почувства как собственото й сърце е на път да се пръсне. Не беше сигурна, че някога е виждала повече мъка в очите на друг човек. Жената не само бе загубила сина си, а и наскоро бе научила за всичките му престъпни дейности. И двете неща биха причинили невероятно количество мъка, с което една майка да се справи.

След няколко сковани опита за разговор, Кат накрая изтръска несъществуващия мъх от черните си панталони и сива копринена блуза и извърна поглед към пейзажа през прозореца.

Така че пътуването до гробището беше тихо и дълго, заради мълчанието, което изпълваше пикапа и трафика, който беше задръстил околовръстните пътища на Вашингтон и Балтимор. Щяха да се срещнат с Ник и всички останали на гробището за ветерани, където щеше да бъде погребан Мани. Малката служба щеше да се проведе на гроба, защото Емили се опасяваше, че ако бдението и службата се извършат в погребален дом или църква, това може да привлече вниманието на враговете на Мани.

Кат ненавиждаше това, че Ем и майка й не могат да почетат Мани по начина, по който биха го направили при нормални обстоятелства. Емили разказваше истории за голямото си семейство през цялото време и Кат не се съмняваше, че всички щяха да присъстват, ако нещата бяха нормални. Но не бяха. Ни най-малко…

Те отбиха по дългата алея на гробището в десет без двадесет и пет, обезопасиха портала и продължиха по лъкатушещия път през привидно пусти полета. Едва различаващите се надгробни плочи, лежащи в зелената трева, и липсата на изправени паметници, придаваше на мястото самотно усещане. Изградено върху земите на стара ферма, мястото беше огромно и Бекет насочваше Марз до правилния участък от гробището, като използваше карта, която бе получил на портала.

Крайната им цел се открои още преди да са паркирали, обозначена от син навес, покриващ самотна редица от шест стола пред обточено с плат спускателно метално съоръжение, върху което щеше да бъде поставен ковчегът на Мани. Насип, покрит с брезент, бе разположен встрани — без съмнение, това бе пръстта от дупката — и два големи венеца от цветя стояха на телени стативи.

Те бяха първите пристигнали.

Тихо, сякаш мълчание обгръщаше мястото и тях самите, те слязоха от пикапа. Марз бързо заобиколи и предложи ръката си на г-жа Гарза, докато слизаше от задната седалка, и той, и Емили застанаха от двете страни на по-възрастната жена, за да й помогнат да стигне до гроба. Кат и Бекет се забавиха, за да им дадат малко пространство.

Тя погледна Бекет, който изглеждаше толкова красив, и не по-малко секси, в тъмносивото си спортно сако върху черната тениска, като и двете подчертаваха размера на раменете му. За щастие, бе сложил сакото в чантата си. Тъй като не бяха планирали да прекарат нощта във Вашингтон, не разполагаше с друга тениска. Макар че Кат никога не го беше виждала в нещо друго, освен тениска и, по дяволите, беше впечатлена. Тя въздъхна.

— Толкова ми е мъчно за Ем и майка й — каза тя.

Бекет кимна и я взе в обятията си.

Тя почти се разтопи срещу него, толкова бе облекчена да усети докосването му. Тази сутрин не бе така открито нежен, както предишната нощ.

— Всичко наред ли е между нас?

— Да, ангелче. Наред е. Извинявай… понякога страшно много се заплитам в мислите в главата си — Той я дари с една малка сладка целувка.

— Не е нужно да се извиняваш. Знам, че днес е голям ден. Просто се радвам.

С глава върху гърдите на Бекет, тя се загледа в пейзажа, който иначе би бил красива гледка на открито поле на фона на редица от яркозелени дървета, всичките осветени от утринното слънце. Полето, изглежда, бе един от най-новите участъци на гробището, ако се съдеше по малкия брой надгробни плочи. Между тях и покрайнините на гората бе разположено продълговато овално езерце. Цялата картина сякаш им се присмиваше със своята красота и жизненост.

От пътя се чу ревът на автомобилни двигатели. Кат и Бекет се обърнаха и видяха редица от автомобили бавно да отбиват в алеята. Класическият спортен автомобил на Ник, следван от джипа на Джеръми и един обикновен син седан. Те спряха зад пикапа на Шейн, а след това всички слязоха, пръскайки се по тревата. Петимата мъже носеха официални панталони, ризи и вратовръзки, дори Джеръми, който беше намерил и сако, а трите жени бяха облечени в дънки и хубави ризи. Кат все още се чувстваше зле, че не бе успяла да им донесе дрехи навреме за погребението. Ванс слезе от седана, облечен в строг тъмносин костюм и сериозно изражение на лицето си.

Всички едва бяха успели да се поздравят, когато катафалката се появи по пътя, подмина автомобилите и паркира пред пикапа на Шейн. И точно тогава една мисъл осени Кат. Кой щеше да носи ковчега?

Докато погребалният агент отваряше задната врата на катафалката, Кат се завъртя към Бекет и Ник.

— Вие ли момчета ще…? — Тя кимна към ковчега, който се виждаше в задната част на дългото черно превозно средство.

Бекет и Ник си размениха наситени с емоция погледи, след което Ник кимна.

— Да. Заради Емили и Дерек.

На Кат й се стори, сякаш я бяха ударили в корема, така че можеше само да си представя как се чувстваха момчетата, след като им се налагаше да почетат мъж, който не само бе унищожил живота им, но и бе наранил хората, които всеки от тях обичаше най-много.

— О, боже, Ник. Съжалявам — каза тя, като го дари с кратка прегръдка.

Той обви ръка около рамото й и тя се отдръпна, за да срещне погледа му.

— Съжалявам за всичко… тази седмица.

— Аз също — каза той.

Когато Марз се присъедини към тяхната група, Кат прегърна и Бекет. С ръка на врата му, тя го принуди да приведе ухо към нея, за да може да каже нещо само на него.

— Това е толкова несправедливо към вас. Наистина съжалявам.

Той я целуна по бузата.

— Ще се справим, ангел. Не се притеснявай.

Тя кимна леко, когато чу глас зад нея да пита:

— Вие ли, господа, сте носачите?

Кат се обърна и видя висок мъж в черно да им отправя тънка усмивка.

— Да — каза Ник, като последва мъжа до катафалката.

Бекет, Марз, Шейн, Изи и Джеръми тръгнаха след него.

Шестимата се наредиха до отворения багажник на автомобила, по трима от всяка страна, и бавно издърпаха въглено сивия ковчег навън. Розови клонки го покриваха отгоре, а цветът им бе наситен и ярък върху капака.

Някой хвана лакътя на Кат и се облегна на нея.

— Обичам Емили — прошепна Бека. — Но да гледам как Ник прави това, къса сърцето ми. Ужасно ли е от моя страна?

— Не — каза Кат, срещайки ярките сини очи на Бека. — Ни най-малко.

Жените тръгнаха, след като носачите ги подминаха, а после се отправиха в бавно шествие към гроба, където Емили и майка й вече бяха седнали. Г-жа Гарза избухна в сълзи, когато мъжете поставиха ковчега върху механизма за спускане. Те тъкмо се бяха насочили към малкия ред от столове, за да седнат, когато в далечината прозвуча двигател.

Ник погледна към Емили.

— Очакваш ли още някого?

— Не — каза тя, бършейки очите си.

Екипът сгъсти редиците си, когато черен събърбън взе завоя и се появи в полезрението им.

— Това не ми харесва — каза Бекет.

— Може би е тук, за друго погребение — каза Ник с предпазлив тон, очите му бяха фокусирани върху големия джип.

— Пич, това не е ли същият модел автомобил, като тези, които участваха в нападението над „Хард Инк“? — попита Джеръми, застанал до екипа и близо до Чарли.

Почти никога не можеше да видиш гняв върху лицето на Джеръми, но сега той бе там.

И младият Рикси бе абсолютно прав.

— Да — каза Ник, наблюдавайки джипа като ястреб, тъй като той продължи покрай колите им.

Кат въздъхна притеснено.

Тогава събърбъна бавно спря пред катафалката.

— О, не — прошепна Кат като сърцето заседна в гърлото й, а стомахът й се сви.

Ник и Бекет си размениха мрачни погледи, после Ник огледа групата.

— Всички без оръжие остават от тази страна на ковчега. Марз и Ванс, застанете отзад и охранявайте групата. Шейн, Бекет и Изи, вие сте с мен.

— Има ли проблем? — попита свещенослужителят, с намръщено лице.

— Надяваме се, че не, сър — каза Марз. — Но все пак, ако може, застанете от тази страна.

Той почти насилствено принуди човека да се размърда.

Ужас се спусна по кожата на Кат, адреналин нахлу в кръвта й. И двете я разтрепериха дори докато изпълняваше указанията на Марз и заставаше зад ковчега — единственото прикритие в непосредствена близост, с което разполагаха. Марз и Ванс формираха човешка блокада пред тях, докато останалата част от мъжете се запромъкваха към бордюра. Ник издърпа пистолет от кръста си, но това бе всичко, което успя да види Кат през защитната редица на техните пазители.

— Какво става? — попита г-жа Гарза с изтънял от плач глас. — Кой е тук?

— Не съм сигурна, мамо — каза Емил и.

Кат и Бека стиснаха ръце, а после Бека сграбчи дланта на Сара, докато Джена прегръщаше другата й ръка. Всеки от мъжете, на които и четирите държаха най-много, току-що бе тръгнал, за да провери някаква неизвестна заплаха и това бе най-отвратителното, най-безпомощно чувство, което Кат някога бе изпитвала.

И в този момент я осени прозрение.

Ако нещо се случеше с Бекет, сърцето й щеше да бъде разбито. Защото… защото… боже мой. Беше започнала да се влюбва в него, а може би вече се бе влюбила. Беше щуро и бързо, и вероятно дори безразсъдно, но не и по-малко истинско заради това.

Тя бе влюбена в Бекет Мърда. И той бе в опасност. Просто го знаеше.

 

 

Докато се изправяше пред онова, което ги връхлиташе, тялото на Бекет изключи всичко, което не беше от първостепенна важност. Гневът, че се налага да отдаде каквито и да било погребални почести на Гарза, липсваше. Липсваше съчувствието му към Емили и майка й. Размишленията му дали ще се получи между него и Кат, и дали нямаше да е по-добре, ако все пак бе изразил чувствата си миналата вечер, липсваха.

Всичко бе изчезнало засега.

С ръка на кръста, той стисна дръжката на оръжието си, мускулите му бяха готови за всичко.

Три врати бавно се отвориха. Двама мъже излязоха от страната на пътника, един от шофьорското място. Бекет не разпозна нито един от мъжете, които бяха най-близо до тях. Единият беше по-възрастен, с ястребови черти, предпазливо изражение и предимно черна коса, въпреки възрастта си. Другият беше по-млад, афроамериканец и изражението му изразяваше всевъзможни варианти на „О, мамка му“. И двамата изглеждаха така, сякаш искат да извадят оръжията си, но по някаква причина не го правеха.

Тогава третият се появи иззад Събърбъна, с леко повдигнати ръце в жест на капитулация.

— Господа — каза той. Шибания Джон Сенека. — Не мисля, че оръжията ще бъдат необходими, нали?

Бекет се втренчи в мъжа за един продължителен момент, преценявайки всеки възможен детайл. Позата на мъжа беше отпусната. Открито поддържаше визуален контакт. Държеше ръцете си така, че да ги виждат. Нищо заплашително. Нищо подозрително. Освен, разбира се, появяването му на погребението на Мани Гарза. Такъв ли е бил планът му през цялото време? Само че с каква цел? Бекет направи триста и шейсет градусов оглед наоколо. Всичко изглеждаше спокойно и все пак, така беше и само преди минути. Не че вярваше в това дори за една секунда.

— Какво правите тук? — попита Ник.

Сенека посочи другите двама мъже.

— Същото като вас, предполагам. Отдаваме почитта си. Гарза бе мой служител и работеше и с двамата ми колеги тук. Бих попитал същото и вас.

Той изви сребристата си вежда. Въпреки доста жилавото му телосложение, мъжът предизвикваше респект, внимание, интерес.

— Ние сме приятели на семейството — каза Ник.

Той прибра пистолета си и кратко кимна на останалите, казвайки им да направят същото.

Мамка му. На Бекет не му хареса, но изпълни нареждането на Ник. За сега.

По-възрастният от двамата „колеги“ изсумтя невярващо под носа си.

Сенека кимна, сякаш неговият подчинен не бе казал или направил нищо.

— Тогава може би е време да ви представя. Това с Джийн Уошингтън.

По-младият мъж им кимна веднъж и огледа групата, предпазлив и объркан.

— И Гордън Уекслър.

Възрастният мъж също кимна рязко, изражението му бе мрачно и неразгадаемо, а погледът му бе съсредоточен върху ръката на Бекет зад гърба му.

И сутринта премина от „Исусе Христе“ към „Какво всъщност се случва, мамка му“. Мъжът GW, който Мерит бе отбелязал като основния му контакт с каквото и да беше това WCE, стоеше пред тях. Теория на шестте стъпки отстояние^[1], как ли пък не. Щеше да му отнеме шест стъпки разстояние да скъси дистанцията до двамата задници и да ги очисти. Единственият въпрос беше кой е техният GW.

Когато Ник не предложи да представи екипа си, Сенека протегна отворена ръка към хората, които се бяха събрали при навеса.

— Пристигнахме със закъснение, така че нека не бавим нещата повече.

С изключение на това, че никой не искаше да тръгне пръв, обръщайки гръб на останалите. Напрежението тегнеше като гъста мъгла между тях. Накрая Сенека сложи ръка върху гърба на Ник и го подтикна да тръгне до него и поведе цялата им група обратно към гроба.

Всичко това беше абсолютно и напълно нереално. Което беше проклет проблем, защото объркването размътваше мислите и забавяше реакциите ти. Но бе очевидно от стойката на раменете им и начина, по който всеки от екипа държеше ръце отстрани до тялото си, че бяха готови да действат. Готови за всичко.

Разбира се, хората на Сенека също бяха бивши командоси от спецчастите. И те изглеждаха по абсолютно същия начин.

Ако нещо тук се объркаше, щеше да се разрази шибана война на изтощение.

Сенека се наведе и прошепна нещо на Ник, което Бекет не успя да чуе, а след това по-възрастният мъж пристъпи напред към г-жа Гарза и Емили и падна на едно коляно.

— Много съжалявам за загубата ви. И на двете — каза той, местейки поглед между жените. — Името ми е Джон Сенека. Мани бе ценен член на моята компания и добър човек. Моите съболезнования.

— Благодаря ви — каза г-жа Гарза, очите й бяха безжизнени, а дъхът й насечен. — И ви благодаря, че дойдохте.

— Разбира се — каза той, потупвайки ръката й.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да, госпожо — каза той. — Не се тревожете за нищо.

— Готови ли сме… ъ-ъ… да започнем? — попита погребалният агент с измъчен глас.

— Да, сър — каза Сенека, като се изправи и се насочи зад редицата столове, за да намери място, където да застане в по-далечната част. Хората му го последваха и застанаха до него, наблюдавайки всяко движение на екипа.

С изключение на Марз, който предпазливо се отпусна на стола до Емили, останалата част от екипа застанаха прави от другата страна на столовете. Всички жени стояха от дясната страна на Изи, леко извън навеса. Но това оставяше телата на мъжете между тях и групата на Сенека, което не накара Бекет да се почувства много по-добре. Искаше му се да ги събере всичките, да ги скъта на сигурно място в Събърбъна, който вероятно беше брониран, и да изчезне оттам възможно най-бързо. Без съмнение, той не бе единственият, който се бореше с тези импулси.

Свещеникът започна службата, ала Бекет не чу почти нищо от нея. Извивайки тялото си настрани, той отново проучи и обходи с поглед разстоянието от редицата дървета до полето от едната страна на гроба, чак до пътя, колкото можеше да види от него от текущото им местоположение. Проклето да беше замъгленото му дясно око, но поне знаеше, че не е единственият, който бе станал бдителен.

Мъжът редеше монотонно, сякаш цяла вечност, засилвайки напрежението като пара в чайник и Бекет беше почти изненадан, че навесът не хвръкна във въздуха, защото освен самия Джон Сенека, другите двама мъже с него изглеждаха също толкова напрегнати, колкото се чувстваше Бекет. Дали заради това, че екипът му ги бе посрещнал на бордюра с извадени оръжия? Или защото нещата щяха да ескалират? Или защото един от тези мъже бе техният GW и знаеше точно кои, по дяволите, са те, което бе напълно възможно.

Когато свещеника най-накрая спря да говори, той взе американското знаме, сгънато на триъгълник, лежащо върху ковчега, и го поднесе на г-жа Гарза. Тогава на Бекет му хрумна, че в случая би трябвало да се поднесат и други военни почести. Почетна гвардия. Отряд с оръжия, които да изстреля двадесет и един почетни изстрела. Нещо. Но си спомни как Марз бе казал, че Емили е решила да се придържа към възможно най-базовата церемония за по-лесно и по-безопасно. Не можеше да се каже, че тя е в позиция да организира опелото, както би направила при нормални обстоятелства, така или иначе.

И тогава всичко приключи.

Никой не помръдна. По дяволите, Бекет не беше сигурен, че някой изобщо дишаше. И той не изостави непрекъснатия си оглед дори за секунда.

Но всяка минута, през която стояха по средата на това поле, караше кожата му да настръхне. И нещо, което наистина се опитваш дяволски усилено да не пренебрегваш, когато правиш онова, което той бе правил през по-голямата част от живота си, бе да игнорираш това усещане.

Беше го изпитал на онзи черен път в Афганистан през онзи ден. И не се беше вслушал достатъчно внимателно. Сега, когато Кат и другите жени стояха на няколко крачки от него еднакво изложени на опасност, нервната му система бе като електрически проводник. Суров, оголен и пълен с експлозивна енергия.

Г-жа Гарза издърпа една роза от украсата върху ковчега, целуна я и сама я сложи върху лъскавата сива повърхност.

— Сега ме заведи в колата — каза тя с пресипнал глас. — Моля те.

— Разбира се, мамо — отвърна Емили.

Тя притисна ръката си към капака за един дълъг миг, после нежно стисна ръката на майка си, за да й предложи подкрепа. Марз отиде от другата страна на по-възрастната дама, като очевидно се разкъсваше между това да тръгне с жените и да остане, в случай че нещо станеше между мъжете. Свещеникът тръгна с тях.

— Тръгвайте към колите — нареди Бекет на Кат и другите жени.

Кат се намръщи, а изражението й бе отразено и върху лицата на останалите.

— Но…

— Кат, моля те — каза Бекет.

Погледът й се стрелна между него и хората на Сенека и Бекет забеляза по проблясъка на гняв в очите й и стиснатите й устни, че й коства огромно усилие да не се възпротиви и вместо това да се отдалечи. Но освен това знаеше, че причината за това е, че тя не иска да го остави там сам. Това беше очевидно в последния умоляващ поглед, който му отправи.

— Хайде, всички — каза Ванс, придружавайки групата надалеч.

Бекет срещна погледа на Ник и в очите на другия мъж ясно се виждаше, че обмисля най-добрия начин, по който да проиграе тази ситуация. Просто да продължат деня, както го бяха планирали? Или да свършат това, което смятаха да правят в онзи паркинг гараж този следобед, без предимството да изберат възможно най-благоприятните за тях обстоятелства, без подкрепата на гарваните. Единствената положителна страна в случая беше, че като се вземеше предвид екипа и съюзниците им, те превъзхождаха числено мъжете на Сенека, ако приемем, че той не бе оставил други хора по пътя насам, които да ги наобиколят.

— Джеръми, ти и Чарли също — каза Ник, кимайки настрани.

Това, което най-много привлече вниманието на Бекет в този момент, не беше недоволното оттегляне на по-младия Рикси, след като му бе казано да се върне в джипа си, а проблясъкът на внезапното просветление в очите на Гордън Уекслър.

Здравей, GW. Дълбоко вкоренено желание за отмъщение и правда нахлу във всяка клетка от тялото на Бекет.

Сенека пристъпи напред и прикова Ник с твърд поглед.

— Както казах и по-рано, аз съм също толкова изненадан да се натъкна на вас тук. Нямах представа, че сте имали някаква връзка с Гарза. Но след като така и така сме тук, може би трябва да поговорим. — Думата веднага, изглежда, се подразбираше в тона му.

Ник срещна очите на всеки един от мъжете в екипа си и кимна.

— Мисля…

Отекнаха два изстрела, които прогърмяха в утринния въздух и всичко под навеса се обърка.