Лора Кей
Силно упорство (2)

Глава 2

В сградата на „Хард Инк“ беше същински хаос.

Поне така изглеждаше на Бекет, когато пристъпи на втория етаж в огромния фитнес, който им служеше като военна зала и комуникационен център в мисията да изчистят имената си. Въпреки ранния час бас ритъмът на рок песен изпълваше въздуха. Бекет се спря на вратата и огледа обстановката. Групички от хора седяха или стояха, пръснати из стаята. Една от тях хапваше ранна закуска около голямата маса, побираща дванадесет души. Някои от момчетата тренираха с гири, а други помагаха на някакъв едър мъжага, който, сякаш вдигаше поне 90 кг тежести от легнало положение. Марз седеше сам на компютърното си бюро и работеше. Изглежда, вече дори не спеше.

Като че ли вече не бяха достатъчно, освен екипа и техните жени, живеещи в апартаментите на втория и третия етаж в „Хард Инк“, сега тук имаше дузина членове на мотоклуба „Рейвън Райдърс“ разпръснати навсякъде, където имаше място. Част от спалните им чували и багажа им все още покриваха пода в задния ъгъл. Цялото това оживление караше огромната стая да изглежда малка и пренаселена. Или може би причината бе, че Бекет предпочиташе усамотението. Винаги.

В началото Гарваните се включиха, след като екипът плати за помощта им преди няколко седмици. Но когато гранатомет отнесе част от сградата в неделя сутринта, двама от техните мъже загинаха по време на срутването. Сега те бяха вбесени, въоръжени и вътре в играта изцяло по собствено желание.

И наистина, слава богу за това, защото с мускулите и броя хора, които можеха да предоставят, Гарваните помагаха на Бекет и четиримата му другари от специалните части да изравнят сили с враговете си. И то доста.

Бекет се насочи към Марз, но рязко спря, когато стигна до средата, тъй като оранжев котарак с бели лапи се появи иззад една част от оборудването, застана на пътя му и се втренчи в него със своето единствено здраво око, което беше причината да получи името Сай. Галено от Циклоп^[1].

Бекет отвърна на погледа на котарака.

— Какво? — попита той най-накрая животното, като се огледа наоколо, за да види дали някой не гледа.

Котаракът примигна с дясното си око в мълчалив отговор.

Братът на Ник — Джеръми, който управляваше студио за татуировки на първия етаж, бе спасил бездомника сред останките на другата половина от сградата, където очевидно бе живял. Котаракът не беше зъл, но не бе и приятелски настроен и като че ли избягваше всички, с изключение на своя спасител… и Бекет.

С въздишка Бекет бавно се наведе и протегна ръка.

Сай хукна, като веднага намери скривалище зад металните стелажи срещу стената.

Не беше изненадващо. Бекет бе едър и заплашителен, или поне така му бяха казвали. Не беше особено приветлив и внимателен. Истинската изненада бе, че котаракът изобщо му обърна внимание.

Мислиш, че това, че си толкова голям, те прави много готин, но ти си точно толкова тъп и грозен…

Споменът за гласа на баща му — от нощта, в която футболният му отбор от гимназията бе спечелил срещата, изпращайки ги на щатските първенства — изскочи толкова изненадващо от дълбокото, далечно минало, че Бекет почти се препъна, докато се изправяше. Какво, по дяволите, беше това? Откога оставяше нещо да се измъкне през бариерите, издигнати срещу всички гадости, с които баща му го бе засипвал?

— Добре ли си, човече?

Бекет примигна и видя, че Марз стои точно пред него.

— Защо да не съм?

Марз сви рамене, а очите му се присвиха, докато наблюдаваше лицето на приятеля си.

— Без причина. Имаш ли минутка? Или предпочиташ първо да поспиш?

— Не разполагам с друго, освен с време — отвърна Бекет, доволен, че ще има нещо друго, за което да мисли.

Нещо различно от това, да се чуди защо гласът на баща му кънтеше в главата му. Последва другия мъж в срещуположния край на стаята. Броят на компютърните терминали се беше увеличил през последните дни, като така Марз успя да предостави възможност на повече хора от екипа да помогнат с пресяването на огромния брой файлове, които бяха открили в микрочип, собственост на починалия им командир. Командирът, за когото всички вярваха, че ги е предал, че ги е продал.

Всъщност той бе умрял по време на секретна операция под прикритие — което означаваше, че не е бил в състояние да им каже нито дума.

Фактът, че смятаха Франк Мерит за корумпиран, предизвикваше чувство, много приличащо на няколко зле пукнати ребра. Болеше с всяко вдишване, но нямаше абсолютно нищо, което може да направи, за да оправи нещата. Бекет знаеше. Бе имал повече от няколко счупени ребра в живота си.

Само че имаше нещо, което можеха да сторят — да накажат убийците на Франк и да изчистят собствените си имена. Бекет погледна към голямата бяла дъска на стената до бюрото на Марз, където имаха работен списък на това, което знаеха, и въпроси, на които все още нямаха отговор. С разкривения почерк на Ник, същността на мисията им бе изписана с червен маркер:

Лоши момчета:

Бандата на Чърч

WCE/GW

„Сенека Уърлдуайд Секюрити“?

Но кои са WCE / GW?

И свързани ли са със Сенека? Ако е така, как?

Всичко, което знаеше екипът на Бекет за WCE, бе, че беше платил на техния командир дванайсет милиона долара в мръсни пари по време на разследването му под прикритие за корупция в борбата с наркотиците в Афганистан, а за GW знаеха само, че командирът им бе отбелязал тези инициали като принадлежащи към връзката му с WCE, който разполагаше с вече изключения телефонен номер на Сенека. Отвъд това… въпросът кои са WCE и GW бе привидно прост, но се оказваше с дяволски труден отговор.

— Завърших сглобяването на проучването за доставките, което ти започна вчера — каза Марз, докато се отпускаше в метален сгъваем стол зад бюрото си. Бекет го последва. С едната си ръка Марз ровеше из купчина листа — впечатляващ пример за безпорядък, който имаше смисъл само за него. С другата масажираше дясното си бедро.

Бекет се намръщи и вълна от вина стегна корема му. Най-добрият му приятел страдаше — беше сериозно ранен, в действителност заради него. През повечето време Марз се държеше сякаш нямаше никакъв проблем с ампутацията под коляното, която изискваше носене на протеза, но през последните седмица-две от по-забележимото му накуцване бе станало ясно, че кракът го притеснява. Без съмнение заради денонощната работа, която вършеше, да не говорим за удара с бейзболна бухалка, получен преди няколко дни.

— Ах! Ето ги — каза Марз, докато подреждаше някакви документи пред себе си.

— Добре ли си? — попита Бекет.

— Какво? Оу! — той отдръпна ръката от крака си. — Да, не се тревожи.

Типично за Марз. Не искаше никой да го смята за слаб. Бекет напълно го разбираше. В издръжливостта, позитивността и вещината си Марз бе сред най-силните от тях. Това бе просто факт. Бекет поклати глава, когато приятелят му се впусна в обяснение на изследванията си.

— Не го прави! — прекъсна го Бекет.

Веждите му се извиха и изражението на Марз стана почти комично.

— Да не правя кое?

— Не омаловажавай нещата пред мен!

Той прикова мъжа с поглед, копнеейки да може да поправи всички вреди, които бе нанесъл върху приятелството им. Просто беше прекалено трудно да се преструва, че всичко е страхотно, когато най-добрият му приятел — едно много по-добро шибано човешко същество от него самия — едва не умря, за да го спаси. Един акт на себеотрицание, толкова чист, така зашеметяващо незаслужен, че отнемаше дъха на Бекет всеки път, когато си помислеше за това… или когато протезата на Марз му го напомнеше. Тоест… всеки шибан ден.

Бекет прокара ръка през косата си.

— Просто… бъди честен с мен! Както преди. Знам, че невинаги съм… — сви рамене, — но аз… ъ-ъ… искам… нещата да са както преди.

Той прокара ръце по лицето си, доволен, че ранният час означаваше, че останалата част от екипа не е наоколо, за да стане свидетел на този неловък поток от вербална диария.

— Мамка му! — изруга той в ръцете си.

— Бекет? — отвърна Марз.

Не знаеше защо го търпи. Никога не бе имал представа. Марз винаги бе светлината до неговата дълбока, дълбока тъмнина. Той вдигна глава и срещна погледа на приятеля си.

— Така е честно — каза Марз, — но аз не съм единственият, който отнесе бой през всичко случило се, това е. Не се опитвам да го скрия. Просто имаме по-важни неща, за които да се тревожим в момента, разбираш ли? — попита и присви рамене.

— Как е Емили? — поинтересува се Бекет, имайки предвид сестрата на един от враговете им.

Оказа се, че тя не е знаела нищо за незаконните дейности на вече починалия си брат и докато разследваше това, Марз се бе влюбил. Както и тя. Бекет се радваше за двамата. Наистина.

Името й предизвика незабавна искра в очите на Марз, макар изражението му да остана сериозно.

— Като се има предвид, че намери тялото на брат си в канавката с дупка от куршум в главата само преди няколко дни, се справя толкова добре, колкото може да се очаква.

Той поклати глава. Този ден беше ужасен за всеки от тях. Емили бе загубила брат си, Гарваните бяха изгубили двама от своите членове, сградата на „Хард Инк“ бе частично разрушена и бяха изгубили съюзник, когато враговете им застреляха Мигел Оливеро, частен детектив, който им помагаше в разследването.

— Тялото му ще бъде освободено от съдебния лекар днес или утре, така че това ще я разстрои.

— Да — съгласи се Бекет. — Ще й помогнеш да мине през това. Ти си добър в… тези неща.

А той не беше. Очевидно.

Марз се усмихна, изражението му показваше едновременно задоволство и изненада, сякаш това, че Бекет му бе направил комплимент, беше толкова дяволски необичайно. Може би беше така.

— Така ли?

Кимайки, Бекет посочи документите пред Марз.

— Е, какво откри в микрочипа?

— Това, на което се надявах — отвърна приятелят му, събуждайки монитора. Той почука по екрана. — Това е списък на контейнери, които напускат Афганистан през една от дъщерно транспортните линии на Сенека.

„Сенека Уърлдуайд Секюрити“. На кратко Сенека. Подизпълнител към Министерството на отбраната, основан от Джон Сенека, който работеше в Афганистан.

Едно време мъжът се бе превърнал в нещо като легенда в общността на специалните части заради провеждането на поредица от презокеански тайни операции срещу цели с висока стойност, за които обществото никога нямаше да узнае, за да му благодари. Така че, когато бе създал „Сенека Уърлдуайд Секюрити“, пенсионирани елитни агенти се стичаха на тълпи при Сенека заради възможността да работят с него. Все още го правеха.

Сега те подозираха, че той стои зад засадата в Афганистан, при която загинаха техните приятели и кариерата им бе прекратена и зад атаката над „Хард Инк“ миналия уикенд. Но техният екип имаше нужда от солидно доказателство.

— И тази разпечатка на пристигащите контейнери на кей 13 в Балтимор… — поде Марз, посочвайки сноп хартия в оръфана папка, тип картотека, която бяха получили с помощта на детектив Кайлър Ванс от Балтиморската полиция, кръщелникът на Мигел и техен нов съюзник, — показва всички пристигащи контейнери на Сенека, оцветени в жълто. Съвпадащите номера на контейнерите доказват, че Сенека определено е изпращал продукт от Афганистан към Балтимор. На почти всички от тях като получател е вписан братът на Емили.

— Което означава, че вероятно са били пълни с наркотици за бандата на Чърч — допълни Бекет.

Разследването им вече бе разкрило, че Сенека и Чърч, в момента до голяма степен съсипани от редица гангстерски покушения и срамни загуби, са били партньори и са търгували с контрабандни наркотици, откраднати от Афганистан. А фактът, че бандата бяха отвлекли сина на Мерит — Чарли — инцидентът, който бе събрал отряда на Бекет отново преди почти три седмици опитвайки се да изтръгнат информация от сина на техния командир за двойната му игра в Афганистан, отново доказваше, че Сенека е в дъното на всичките им беди. Каква шибано сложна бъркотия!

— Нещо друго?

— Все още не — отвърна Марз, мятайки листовете до монитора.

Бекет въздъхна.

— Значи, това е друга връзка. Още доказателства, че Сенека вероятно е в дъното на всичко това, и следователно, че те също са WCE, каквото и да е това.

— Вероятно — съгласи се Марз. — Проблемът е, че това, което сме открили досега, са само косвени доказателства. Тези контейнери, фактът, че братът на Емили — Мани — работи едновременно за Сенека и за бандата на Чърч, татуировката с логото на Сенека върху ръката на единия нападател, който видяхме на записите от охранителните камери, както и документите, предполагащи някаква връзка между Сенека и WCE, но не и същността на отношенията им. Няма нищо, категорично сочещо, че Сенека е WCE.

— Така е — потвърди Бекет. — А може и никога да не открием нещо толкова категорично. Възможно е да ни се наложи да разчитаме на превес на доказателствата.

— Това е нещо, което целият екип трябва да реши — допълни Марз.

— Разбрано — каза Бекет.

Нямаше начин да поискат да смушкат спящия великан без доста добра причина и много сериозно доказателство. Вече бяха загубили достатъчно, мамка му.

До обяд Кат знаеше какво трябва да направи.

В състезанието между лоялността и дълга, семейството и кариерата, имаше само един възможен избор.

Трябваше да помогне на Ник на всяка цена. А това означаваше разкриване.

Тя въздъхна. След три години в училище по право, поредица от престижни чиновнически служби и почти четири години с дванадесет часов работен ден във Върховния съд, не се чувстваше комфортно с избора си, защото имаше адски много за губене. Нарушаването на етиката или по-лошо — загубата на лиценза й и лишаването от юридически права — не бяха неща, от които един адвокат се отказваше.

От друга страна, тя бе загубила родителите си преди четири години в автомобилна катастрофа.

Така че Ник и Джеръми бяха цялото семейство, останало й света. Ако загубеше и тях…

Не, тя отказваше дори да го обмисля, което означаваше, че всъщност изобщо нямаше избор.

След като взе решение по този въпрос, смяната й в скривалището на снайпериста се превърна в може би най-бавните часове от живота й. Часовникът сигурно бе започнал да върви назад.

И тогава от небето рукна дъжд. Надвисналите облаци, смрачаваха следобеда, сякаш бе вечер, което й даде една идея…

Вероятно някой можеше да я смени по-рано, докато пороят осигуряваше прикритие. Тя се обади по радиото до „Хард Инк“, за да провери дали има някой свободен, който може да дойде.

Освен ако не бяха част от екипа отбраняващ периметъра на блокадите, които техният съюзник детектив бе подсигурил, би трябвало да стоят настрана от улиците през деня, доколкото е възможно, за да бъдат в безопасност. Но бурята щеше да й даде някакво прикритие. Никога в живота си не бе била по-щастлива, че вали дъжд.

Десет минути по-късно долу през улицата притича някой, но тъмната качулка и дъждът скриваха самоличността му. Стъпки отекнаха нагоре по стълбите. Бяха твърде тежки, за да е Бекет.

Мисълта я накара да извърти очи. Дори фактът, че въобще мислеше за този голям дръвник, беше дразнещ, какво остава за самия човек.

Накрая смяната й пристъпи през прага в празната стая зад нея и свали подгизналата качулка на якето си.

— Хей — поздрави той, прокарвайки ръка през кестенявата си коса.

Назъбен белег се простираше от ъгълчето на едното му око и се скриваше линията на косата му.

— Хей. Финикс, нали? — попита Кат, прибирайки пистолета си в един от оръжейните сейфове близо до прозореца. Финикс Крийд беше един от лидерите на Гарваните. Кат не бе имала шанс да опознае тези момчета, но знаеше, че не всички са свестни. „Рейвън Райдърс“ бе мотоклуб извън закона, което означаваше, че живееха и се издържаха по свои собствени правила. Ала бяха изложили живота си на опасност заради братята й и техните приятели и това бе почти всичко, което имаше нужда да знае точно сега.

Кривата усмивка, с която я дари той, бе чист секс.

— Да, точно така.

Тя се изправи и му подаде ръка.

— Аз съм Кат. Благодаря, че ме смени. Оказа се, че трябва да направя нещо, което не може да чака.

Той разтърси ръката й и я огледа преценяващо от горе до долу.

— Ти си сестрата на Ник?

Тя пресуши бутилка си с вода, надявайки се, че няма да има нужда да отбива авансите му. Това изобщо не би било удачно — адвокат и разбойник.

— Да — отвърна му, хвърляйки бутилката в кошчето.

Той само кимна.

— Всеки роднина на Ник е мой приятел.

Оу! Изобщо не очакваше това.

— Така ли? Благодаря. И благодаря за всичко, което ти и клубът ти правите.

Веселото му изражение се стопи.

— Едно от момчетата, които умряха, когато тази сграда се срути, беше братовчед ми. Мой дълг е да бъда тук.

Вината се промъкна в корема на Кат, задето си помисли, че ще й налети, когато причината му, да бъде част от това, бе също толкова почтена, колкото тази на Ник. Скапаният Коул я караше да се оглежда за нещастници навсякъде.

— Не знаех това. Съжалявам за загубата ти, Финикс.

Кимайки, той огледа стаята.

— Да. Е, добре. — Мъжът пъхна ръце в джобовете на избелелите си дънки. — Може да отлиташ.

Когато Кат се оказа на стълбището, отдолу нахлу хладен влажен вятър, който разпиля дългата й коса около лицето й. Щом стигна най-долу, тя застана на вратата и се намръщи при вида на поройния дъжд. Отлиташ, друг път! По-скоро отплуваш. Но нямаше какво да направи.

— Да се залавяме — каза тя.

Докато се втурваше по диагонал на улицата, едва сдържа вика си, когато неочаквано студеният дъжд незабавно пропи дрехите й и залепи косата за лицето й. На тротоара локвата вода беше толкова дълбока, че тя потъна до средата на прасеца. После хукна покрай сградата на „Хард Инк“ към задната врата, където трябваше да спре, за да набере кода. В мига, в който ключалката щракна, тя отвори вратата и се шмугна към индустриалното стълбище.

— Мамка му! — изруга тя, докато стоеше там, а водата капеше от нея, образувайки малка локва около напълно подгизналите й маратонки. Тя ги събу, отлепи мокрите си чорапи и изцеди косата си. Когато малка струйка се спусна към пода, Кат не успя да се сдържи и се засмя. Погледна надолу към себе си и усети тръпки по кожата си. Тениската бе залепнала за тялото й. Не можеше да отиде при момчетата в този вид.

Оставяйки обувките и чорапите си да изсъхнат до вратата, тя хукна боса по стълбите. Точно когато стигна до площадката на втория етаж, вратата на фитнеса се отвори. Бекет излезе, а едрото му тяло сякаш изпълни цялото стълбище. Разбира се, че щеше да налети на него.

Кат се обгърна с ръце заради студа и същевременно, за да скрие начина, по който тялото й видимо реагираше на неговото през мократа й блуза. Без значение какъв задник беше, той притежаваше груба красота, мъжественост и правоъгълна челюст, която сякаш бе изсечена от гранит.

Огледа тялото й и погледът му се спря върху лицето й.

— Защо се върна по-рано?

Кат не можа да разчете тона му, но намръщването му я накара да го почувства като обвинение.

— Защото трябва да говоря с Ник.

Той присви очи.

— Не можеше ли да почака?

Защо я разпитваше? Тя наклони глава, раздразнение се надигна в корема й. Сякаш не бе достатъчно стресирана заради разговора, който трябваше да проведе с Ник.

Той поклати глава.

— Имах предвид, че…

— Знаеш ли какво? Спести си го! Това не ти е армията. Не трябва да докладвам на теб.

Тя се завъртя на мокрите си пети и се насочи към вратата на апартамента на Ник и Джеръми.

Една ръка се сключи около китката й.

Не! За част от секундата тя се върна в петък сутринта при Коул, който я сграбчи отзад и я блъсна в стената. Тя извика и се завъртя, опитвайки се да се освободи.

Ръцете на Бекет бяха във въздуха, сякаш се предава. Изражението му беше маска на ужас и страх.

— Какво се случи току-що?

Кат поклати глава и се опита да разкара възела от гърлото си. Каква глупава реакция!

— Нищо. Аз просто… Нищо.

— Трепериш — отбеляза той с намръщено чело.

— Заради студа — отвърна тя с дрезгав глас.

Овладей се, Кат! Тя се насили да си поеме дълбоко дъх.

— Катрин…

— Зарежи, Бекет, става ли?

Тя потърка ръката си. Синините от ръцете на Коул все още я боляха. Нямаше как Бекет да знае, че са там, разбира се. В действителност заради това носеше дрехи с дълги ръкави. Не искаше никой да знае. Фактът, че бе позволила преследваческото поведение на Коул да остане незабелязано толкова дълго време, я караше да се чувства достатъчно глупава. Последното нещо, което искаше, бе всички да разберат колко далеч е отишъл.

Двамата с Коул бяха започнали да се срещат, след като техни близки приятели един вид ги бяха сватосали. С нейния график, тя рядко намираше време за срещи, извън онези, свързани с работата й, а приятелите й се шегуваха, че ще свърши омъжена за бюрото си, ако не внимава. За да им угоди бе излязла на среща с Коул. И Кат не бе съжалила за това. В началото, той бе елегантен и чувствен и я беше впечатлил с остър интелект, да не говорим за харизматичния му чар. Плюс бе и фактът, че той работеше в друго подразделение на съда, което означаваше, че разбира графика и изискванията на работата й. Излизаха почти четири месеца. Кат все още понякога се питаше кога точно бе започнала наистина да забелязва странността му…

Бекет пристъпи към вратата на апартамента, изтръгвайки Кат от мислите й и набра кода, който я отключи. Клик. Той й отвори вратата и й кимна да влезе първа.

Шмугвайки се покрай едрото му тяло, Кат се постара да не го докосва, докато влизаше в просторния апартамент. Джеръми го бе ремонтирал преди няколко години, като беше използвал парите, които бе наследил от родителите си. Ник му беше дал по-голямата част и от своите пари. Помещението все още притежаваше индустриален характер, стените бяха тухлени, подът бе покрит с широки дъски, таваните бяха високи, а кухнята и всекидневната формираха едно огромно отворено пространство, разделено от дълъг гранитен барплот. Обикновено светла и просторна, стаята й се стори тъмна, въпреки лампите в кухнята, защото всички прозорци бяха покрити, за да прикрият присъствието им в сградата.

Погледът на Бекет изгаряше гърба на Кат, докато тя се отправяше към коридора, който водеше към спалните. Нейната бе първата отдясно — или поне беше тази, която момчетата винаги й предоставяха при случайните й посещения. Тя влезе и веднага се отърва от мокрите си дрехи, които тупнаха на пода с плясък.

Откакто бе пристигнала преди пет дни, снощи за първи път бе спала на това място. Стаята й бе обитавана от сина на командира на Ник от специалните части, Чарли Мерит, който бе отвлечен от банда и спасен от отряда на Ник. Но вчера Чарли се бе преместил в спалнята в съседство — тази на Джеръми. Заедно с Джеръми.

Мисълта я накара да се усмихне, докато грабваше някакви сухи дрехи.

Брат й и Чарли бяха може би най-сладурската чудата двойка, която някога бе виждала. Въпреки лудата и открита игривост на Джеръми и срамежливостта на Чарли, те си пасваха по начин, който я умиляваше. Джеръми флиртуваше с почти всеки, но никога не бе виждала по-младият от двамата си братя толкова очевидно влюбен. Като се замислеше, сега тя беше тази, която изпъкваше до братята си — и двамата бяха намерили някой специален през последните няколко седмици.

В същото време тя се опитваше и проваляше в това, да се отърве от бившия си. Този, който след два месеца връзка бе изревнувал от един колега, с когото тя прекарваше доста време в работа по случай, включително и няколко работни вечери, въпреки факта, че колегата бе щастливо женен. Първоначално Коул се беше извинил и я бе убедил, че тя просто му липсва и чарът му и одобрението на приятелите й я бяха накарали да повярва, че е искрен. Ала на третия месец от връзката им, коментарите и поведението му бяха станали неразумни, нестабилни, дори деспотични…

Спомените я накараха да потръпне. Или може би беше заради дъжда.

Тя обу сухо бельо, закопча сутиена си и нахлузи един мек клин за йога. След като огледа ръцете си, затвърди мнението си, че все още се нуждае от дългите ръкави и облече бяла блуза с V-образно деколте.

Боже, как се надяваше Бекет да не направи голям проблем заради откачането й. Просто я бе хванал неподготвена — точно както Коул. И честно казано, тя се ядосваше на себе си, задето не бе реагирала по-бързо при изненадата на Коул.

По-притеснена си от Коул, отколкото признаваш пред себе си, а, Кат?

— Не — каза тя на глас, докато прокарваше четката през косата си.

Въздишайки, отвори вратата и налетя на някого. Той бе изтъкан от твърди мускули. Миришеше на сапун, подправки и мъж.

Бекет стоеше като стена, със скръстени ръце пред гърдите си и буреносно изражение.

Сърцето на Кат препусна.

— Какво правиш?

— Нараних те.

— Какво? Не се сблъскахме толкова силно.

Потърквайки носа си, тя отстъпи крачка, така че да не трябва да извива врата си, за да срещне очите му. Боже, те бяха изумително сини, а дясното му око беше заобиколено от поредица кръстосани белези. Веждите му се сбърчиха.

— Когато те хванах.

Много ясно, Кат. Да почувства тялото на Бекет срещу своето, дори и за част от секундата, накара главата й да даде на късо.

— Ъ-ъ… оу! Не. Добре съм, Бекет — увери го тя, ненавиждайки идеята той да помисли, че викът й е бил предизвикан от болка. Може и да я вбесяваше, но тя се чувстваше в абсолютна безопасност около него. Този мъж никога не би я наранил. Нито един от екипа на Ник не би го направил. И за разлика от Коул, Бекет не бе впил пръсти в плътта й. Сега, когато наистина се замисли за това, хватката му бе по-скоро нежна. — Наистина.

— Ник ми е като брат и никога не бих направил нещо, с което да те нараня.

— Бек…

— Не беше умишлено.

Той поклати глава и очите му сякаш бяха съсредоточени някъде между тях, сякаш, но искаше да срещне нейните. Или не можеше?

Защо не й вярваше? Защо изглеждаше толкова разстроен? Почти… засрамен? Уязвимостта в поведението му беше толкова нетипична за Бекет, когото бе опознала през последните пет дни, че гърдите й се стегнаха. Прииска й се да го накара да се чувства по-добре. Пристъпи напред, потупа огромната му ръка и го дари с крива усмивка.

— Ако ме беше наранил, Тригър, наистина ли мислиш, че щях да го отрека?

Ъгълчето на устните му трепна леко, но хуморът изчезна също толкова бързо. Той опря ръце върху рамката на вратата от двете й страни.

— Бих искал да ми кажеш — настоя той с глас, толкова нисък, че бе почти шепот.

Внезапно Кат проумя, че тук става нещо друго.

Това нещо бе отговорно за измъчения поглед в красивите му очи. Но какво, по дяволите можеше да е?

— Бекет, добре съм — повтори му тя, опитвайки се да го убеди. — Не си направил нищо. Просто ме хвана неподготвена и аз се стреснах. Разбра ли?

Очите му търсеха нейните, сякаш бе в състояние да прочете истината в погледа й.

Странното напрежение между тях се промени… засили се… нажежи се до бяло.

Внезапно сърцето й заби лудо, погледът й се спусна от очите на Бекет към устата и гърдите му. Той беше толкова шибано разкошен, че направо не се траеше. И най-основните частици от съществото й просто жадуваха да му скочи.

Я почакай. Какво?

Тя вдигна погледа си обратно към неговия. И тези бездънни сини очи горяха.

— Бекет? — каза тя, а гласът й бе прекалено задъхан.

Но нямаше време да помисли за това, защото взорът му се спусна към устните й и тя изведнъж бе изцяло и сто процента сигурна, че той щеше да я целуне.