Лора Кей
Силно упорство (18)

Глава 18

— Сега имаме адски много работа за вършене — каза Ник.

Думите му потушиха празничната атмосфера и това вероятно бе за добро. Колкото и изумително да бе да наблюдава брат си в действие, Кат трябваше да признае, че се бе справил с този разговор брилянтно — нищо съществено не се бе променило за тях. Все още.

— Ще потърся телефонните номера на Сенека сред тези на банката в Сингапур, Кейн и Чапман — каза Чарли. — Може ли някой да каже на Джеръми, че сме приключили?

— Аз ще го направя — отвърна Кат, насочвайки се към другата част на фитнеса.

Зад нея Ник каза:

— Трябва да обмислим възможни места за срещата…

Когато почти бе стигнала до вратата, тя забеляза Сай на третия рафт на стелажа с оборудването, главата му почиваше върху чифт боксови ръкавици. Докато спеше, трудно можеше да се каже, че е загубил око, но стъпките й очевидно го смутиха, защото единственото му жълто око примигна и се отвори, като наблюдаваше предпазливо.

Което, странно, я накара да се замисли за Бекет. Може би заради предпазливостта. Може би заради сдържаността. Може би заради факта, че нещо или някой го бе наранил. Лошо.

Всичко това предизвика болка в гърдите на Кат.

Тя отвори вратата и се показа.

— Приключихме — каза тя на Джеръми, който седеше на пода и държеше Айлийн. Кученцето се бе свило на кълбо в скута му и спеше.

Джеръми се взря в нея.

— Добре ли си?

— Да. Защо?

Той кимна с глава на една страна, мълчаливо молейки я да излезе. Кат затвори вратата зад себе си и клекна.

— Какво стана с Бекет? — попита той.

Защо Джеръми трябваше да е толкова проницателен?

— Нищо, Джер. Всичко е наред.

С поглед, насочен към кученцето, той погали главата й.

— Не ми изглеждаше така миналата нощ.

— Знам — Кат наблюдаваше как Айлийн се протяга в съня си, завъртайки нагоре голямото си кучешко коремче.

— Кат… — В продължение на един дълъг момент Джеръми прокарваше език по пиърсинга в ъгълчето на устата си. — Бекет ли ти причини това? Синините, искам да кажа.

— О, боже, не. Не беше той. Защо би помислил такова нещо?

Мисълта, че и другите можеха да си помислят същото, обърна стомаха й.

Джеръми впи светлите си зелени очи в нейните.

— Той изглеждаше ядосан, а ти изглеждаше разстроена. Не ми се струва като нещо, което би могъл да стори, но после се замислих, че си тук почти от седмица. Как иначе би се сдобила с тях?

— Не е той, честно. Той е добър човек, Джеръми.

— Добре, тогава кой го направи? Защото тези синини наистина приличат на пръстови отпечатъци.

По дяволите. Кат седна на пода и кръстоса крака пред себе си. Джеръми никога не е бил толкова покровителствен към нея, колкото Ник, но въпреки това многократно се бе застъпвал за нея, докато бяха тийнейджъри. Тя винаги можеше да поговори и да разчита на него. Колкото и да не й се искаше да му разказва гадните подробности, не смяташе, че е справедливо да го отсвирва.

— Може ли да си остане между нас засега?

Тя срещна погледа му.

Той присви очи, но накрая кимна.

— Бивше гадже.

Изражението на Джеръми стана сериозно, устните му се притиснаха в една линия, челюстта му се стегна.

— Заради това ли е бивше?

Той кимна с брадичка към ръката й.

Кат поклати глава.

— Бивш е, защото разбрах, че е твърде егоцентричен и контролиращ за мен. Скъсах с него преди почти четири месеца.

— Ако си зарязала задника преди четири месеца, как получи тези пресни синини? — попита той, а тъмнокафявите му вежди се сключиха.

— Не беше особено щастлив, че сме разделени.

Кат въздъхна, погледът й се спусна по ръкава от мастило върху дясната ръка на Джеръми.

— О, по дяволите, Кат. — Той прокара ръка през вечно разрошената си тъмна коса. — Този мъж тормози ли те?

Тя погали с пръстите си едната от лапа на Айлийн.

— Не бих го определила толкова крайно, преди да ме сграбчи в петък сутринта.

— А сега?

Тя замълча за миг.

— Да. Затова подадох молба за ограничителна заповед срещу него, преди да дойда в Балтимор.

— Трябва да кажеш на Ник.

Тя поклати глава, преди дори да е завършил изречението.

— Не точно сега. Той си има достатъчно грижи на главата. Сериозна съм, Джеръми. Трябва да ми обещаеш.

— Кат…

— Обещай ми — настоя тя, поставяйки ръка на коляното му. — Ще му кажа. Обещавам. Но не докато се занимава с всичко това. Имам предвид, знам, че и ти преминаваш през много, но не искам да го разсейвам от мисията.

— Не ми харесва — заяви Джеръми, като я прикова с поглед.

Кат кимна.

— Разбирам. Обещаваш ли?

Въздишайки, той най-накрая кимна. Айлийн подскочи в съня си толкова силно, че се събуди. Клатейки глава, Джеръми се засмя, наблюдавайки я как се изтърсва от скута му.

— Можеш ли да повярваш, че всичко това се случва.

— Толкова е нереално. Но ако трябва да се случва, се радвам, че тримата сме заедно. Бях ви доста ядосана, момчета, че не ми казахте, че сте в беда тук.

Дясната му вежда се изви, онази с малките сребърни халки.

— Осъзнаваш иронията, нали? Това, че ти и Ник не бихте могли да си приличате повече.

Тя се намръщи, после осъзна, че тотално я бе затапил с това. Бе леко лицемерно да се сърди на Ник, че не й е казал за случващото се, когато отказваше да му разкаже за Коул, нали? Уф.

— Точно сега изобщо не те харесвам.

Той моментално се ухили.

— Луда си по мен. Пълен съм със страхотнотии.

Той посочи към себе си и това я накара за първи път да обърне внимание на бялата му тениска. С големи червени букви пишеше: Има купон с гащите ми. А с по-малки букви отдолу — И ти си поканен.

Кат се засмя.

— Определено си пълен с нещо. Хайде, трябва да се връщаме. Разговорът със Сенека мина чудесно. Изглежда е възможно да не е знаел за цялата тази ситуация и може да склони да помогне.

Тя се изправи и му подаде ръка.

Той я хвана и тя му помогна да се изправи. Джеръми я придърпа към себе си.

— Такъв дребосък си.

Главата й едва достигаше рамото му. Очевидно той и Ник бяха наследили всичките високи гени на Рикси. Усмихната, тя каза:

— Дребна, но могъща, бейби.

Прекъсвайки прегръдката, той й намигна.

— Сякаш не го знам. Хайде.

Обратно вътре, Айлийн започна да си играе, като се опитваше да привлече вниманието на Сай от високото му място на третия рафт и Кат и Джеръми откриха момчетата, потънали в дискусия относно сигурни места за срещата. Марз бе отворил серия от карти на мониторите, а Ник разполагаше с бележник, пълен с идеи.

— Не мисля, че можеш да избереш нещо конкретно, без да разузнаеш преди това — каза Бекет. — Което предполага да поискаш среща утре сутрин, а не тази вечер.

Марз се обърна в стола си.

— Двамата с Ем трябва да сме на погребението на Гарза в десет, така че няма да съм на разположение цяла нощ, за да… о, по дяволите. Ем ме помоли, ако е възможно, да стигнем до Феърфакс преди пиковия час, за да може да прекара малко време с майка си тази вечер. Мога да го постигна само ако Чарли е съгласен да ръководи хакването на z-mail акаунта в 17:00.

Всички погледи се насочиха към Чарли, който кимна.

— Няма проблем.

Марз погледна към Ник, който сви рамене.

— Нямам възражения — каза Рикси.

— Въпреки това ми е неприятно, че ще го пропусна — призна Марз намръщен. — Може би ще монтирам един лаптоп, за да мога да чувам разговора. Както и да е… ще помисля над това.

— Защо го каза така? — попита Бекет, като се намръщи към Марз.

— Какво съм казал? — попита Марз.

— Това, че ти и Емили трябва да присъствате на погребението на Гарза.

Бекет скръсти ръце.

— Оу — Марз сви рамене. — Не знам. Просто приех, че никой друг…

Той отново сви рамене.

— Емили е важна за теб, значи е важна и за мен. Аз също идвам — каза Бекет. — Имаш ли нещо против?

— Не. Разбира се — отвърна Марз.

Кат прочисти гърло.

— Знам, че Бека, Сара и Джена също наистина искат да бъдат там с Емили. Тя загуби толкова много и в същото време раздава толкова много от себе си на всички ни. Искам да бъда до нея утре. Няма да е правилно, ако не го направя.

Бекет кимна и това бе първият път, в който срещна погледа й тази сутрин. Това накара Кат да поиска да отиде при него, но не беше сигурна какво е положението помежду им.

— Кат е права — отбеляза Ник след дълго мълчание. — Бекет, също. Ние сме семейство и това означава, че всички утре трябва да бъдем до Емили. Но нека постъпим умно. Искам да знам повече за това гробище. Разположение. Брой на входовете. Заобикалящи пътища и магистрали. Всички подробности.

Марз кимна.

— Хм, уау. Добре. Да, разбира се. Мога да го направя.

Кат не смяташе, че си въобразява емоцията, изписана на лицето на мъжа, и това я накара наистина да се гордее с Бекет, че бе повдигнал въпроса.

— Емили умишлено не пусна съобщение във вестника, за да не привлече нежелано внимание към погребението му. Не може да си представи, че някой друг ще дойде на погребението, освен тя и майка й. Дори не са поканили останалата част от семейството от съображения за сигурност. Би трябвало да приключи бързо и тихо.

— И ако това не са знаменити финални думи — каза Изи.

Всички се засмяха.

— Добре — рече Ник. — Изглежда, всички си имат задачи. Да се залавяме.

— Възможно ли е да пътувам с вас двамата? — попита Кат Марз, подгъвайки дългите ръкави на синята си блуза. — Нямах представа колко време ще остана тук и съм си взела дрехи само за няколко дни. Мислех си, че вие двамата може да ме оставите у дома по пътя към къщата на майката на Ем и да ме вземете по пътя на обратно, за да мога да взема някои неща за по-дълъг престой.

Сред нещата, от които се нуждаеше, бе нова опаковка противозачатъчни хапчета, в противен случай тя и Бекет трябваше да са много внимателни в използването на презервативи.

Марз сви рамене.

— Не виждам защо това да е проблем.

— Всъщност аз не съм сигурен, че това е добра идея — каза Бекет, чертите на лицето му изразяваха решителност.

Погледът на Кат се насочи към него.

— Защо не?

И тогава тя видя отговора в очите му. Коул. Но сега разполагаше с ограничителната заповед и не бе чула и звук от него, откакто му я бяха връчили. Явно бе схванал намека да се разкара.

— Ще бъде само за няколко часа, нали? — Тя погледна Марз, който кимна.

Бекет изви едната си вежда.

— Какво ще кажеш за това. Обещавам да не напускам апартамента си от момента, в който Марз ме остави до момента, в който ме вземе. Но наистина имам нужда от някои неща от дома си. Мислех си да взема допълнително дрехи и за другите момичета. Сара и Джена нямат почти нищо свое в момента. И никоя от нас няма какво да облече за погребението.

Само Бека и Емили бяха имали възможност да опаковат по нещичко, преди да тръгнат и да дойдат в „Хард Инк“. Сара и Джена очевидно е трябвало да тръгнат само с дрехите на гърба си. Те дори не можеха да си поръчат нещо, тъй като барикадата на квартала за сега бе прекъснала пощенските услуги до сградата.

— Може би Бекет е прав, Кат — намеси се Ник, местейки поглед между тях.

Тя не пропусна досадното самодоволство, което се изписа върху лицето на Бекет. Той й се подсмихна.

— Тогава имам перфектното решение. Просто Бекет може да дойде с нас и да стои на пост, докато аз събирам багажа.

Проклета да беше, ако арогантността не се отцеди от лицето му.

— Има неща, които трябва да свършим тук тази вечер…

— Всъщност това най-вероятно ще свърши работа — каза Ник. — Редуцирахме местата за срещата до три възможности. Нямаме нужда от всички, за да ги проверим. Шейн, Изи и аз можем да отидем и Деър, ако и ти решиш да дойдеш, ще бъде страхотно.

Мотористът кимна.

— Всички ще се срещнем отново тук по-късно. Това е.

Кат се усмихна на Бекет, който изглеждаше така, сякаш иска да счупи нещо. Многократно.

— Звучи ми чудесно — заяви тя.

Човече, плащаше си за това, че бе привлякла Бекет да й бъде бодигард.

Той не й бе казал повече от десетина думи през едночасовото пътуване до Вашингтон. Бяха взели големия пикап на Шейн, който разполагаше с втори ред седалки, така че имаше много място за майката на Емили. И за щастие, Бекет беше седнал на предната седалка с Марз, което даде на Кат и Емили известно време за разговор. Бедната жена наистина се притесняваше за майка си и Кат едновременно й съчувстваше и малко ревнуваше. Изглежда Ем и майка й бяха много близки. Преди автомобилна катастрофа на родителите й, Кат също беше много близка с майка си. Да слуша как Емили говори и разказва истории, я накара да осъзнае, че родителите й липсват много повече, отколкото си даваше сметка, или може би просто повече, отколкото си позволяваше да се замисля.

Сега Ник и Джеръми бяха всичко, което й бе останало. Не можеше да си представи да загуби нито един от тях.

Докато Кат се усети, вече се движеха през трафика около Дюпонт Съркъл и завиваха по нейната улица. Нейната сграда беше десететажен комплекс с апартаменти от тухла и стъкло, който за сметка на зле поддържаните електроуреди, поне имаше добра гледка към града.

Марз зави по U-образната алея пред сградата и спря до вратата.

— Ще ви звъннем, когато тръгнем на обратно по-късно.

Бекет кимна и Кат каза:

— Благодаря ви, хора. Оценявам го.

Тя се наведе и прегърна Емили.

Кат скочи от пикапа и поспря, за да се наслади на топлото майско слънце. Бекет я следваше по петите, с малка торба в ръка. Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Чуваше бръмченето на автомобили зад себе си. Таксита надуваха клаксоните си по дръзките пешеходци, които чатеха на мобилни телефони. Сигналът от близката пешеходна пътека запиука, подсказвайки на хората с увредено зрение, че е безопасно да пресичат. Звуците на града едновременно й бяха колкото познати, толкова и чужди и не беше само заради времето, през което бе отсъствала, а заради чувството, че бе посетила цял друг свят, докато я нямаше. Освен за да прекоси улицата и да поеме смяна в скривалището на снайпериста, и пътуването до кафенето, тя не бе напускала „Хард Инк“ през цялото време.

Като се огледа наоколо, всичко тук и се стори толкова нормално в сравнение с това, с което Ник и екипът се занимаваше през изминалия месец. Струваше й се почти нереално. Сякаш не можеше да е истина.

Усети ръка на гърба си.

— Хайде — каза Бекет, като огледа улицата.

— Спокойно, Бекет. Три часа следобед е и Министерството на правосъдието е надолу по Пенсилвания Авеню. Коул няма как да е наблизо точно сега.

— Но той не е единствената ни заплаха, нали?

Ръката му се притисна още по-плътно.

Е, трябваше да му го признае. Въпреки че дълбоко в себе си трудно можеше да си представи, че наемници наблюдават сградата й и я следят. Дали това наистина бе реалността й сега? Тя изпълни това, което й беше казано.

Фоайето на сградата бе светло и просторно, което бе резултат от стената от прозорци, която гледаше към улицата, както и плочките и тухлените стени с цвят на слонова кост. Тя кимна на младата руса жена, стояща на рецепцията. Малъри? Кат не я познаваше добре, тъй като тя работеше в делничните дни, когато Кат обикновено бе извън сградата.

След като спря при стената с месингови пощенски кутии, Кат започна да рови за ключовете в чантата си. Тя отвори вратата и… точно както очакваше, видя листчето, което означаваше, че ще е пристигнала прекалено много поща, за да се побере в кутията с размер на пощенска картичка.

— Трябва да занеса това на рецепцията — каза тя на Бекет, като му кимна към посоката, от която бяха дошли.

Бутна листчето върху плота.

— Здравей.

Жената вдигна очи от дебелия учебник по конституционно право, взе листчето и се усмихна.

— Веднага се връщам — каза тя.

— Смяташ ли да говориш с мен, докато сме тук? — попита тя Бекет, чийто поглед бе насочен към прозорците.

Ярките му сини очи се впиха в нея.

— Все още го обмислям.

Кат потисна усмивката си, пристъпи точно пред едрото му тяло и плъзна ръце зад гърба му.

— Хайде де. Не бъди толкова начумерен.

Поглеждайки надолу към нея, той й хвърли комичен поглед. Но едната му ръка се обви плътно около раменете й.

— Виждаш ли? Това вече е по-добре.

Той изви вежда и това я накара да се усмихне. После кожата около здравото му око се набръчка съвсем леко. Достатъчно, за да разбере, че постига напредък.

— Много неща се случват днес с екипа, Кат. Това е всичко.

Вина сви корема й.

— Не се опитвам да ти създавам трудности. Наистина мислех, че няма да има проблем, ако мина оттук само за да взема някои неща.

— Знам — каза той, като кимна.

— Заповядай — чу се гласът на Малъри, когато се върна отзад, носейки две плоски кутии и няколко купчинки от писма, завързани с ластик. Тя ги подаде над гишето и Бекет метна на рамо мешката си и сграбчи цялата купчина.

— Благодаря — каза Кат на жената. — И на теб — допълни към Бекет, като го поведе към асансьорите.

След кратко пътуване до осмия етаж, Кат отключи вратата си и го пусна в малкия си апартамент с една спалня. Вратата се отваряше към просторен хол, декориран в синьо-зелени и кафяви нюанси. Големи прозорци очертаваха стената, която свързваше хола с малката трапезария, а зад нея бе разположена тесничка, но практична кухня.

— Така, това е моят дом — заяви тя.

Не че прекарваше кой знае колко много време тук. Като оставеше спането настрана, вероятно стоеше много повече в офиса си.

Бекет кимна, огледа се и пусна чантата си на масичката за кафе.

Кат се запита какво ли си мисли за нея на базата на жилището, в което живееше. Когато бе открила този апартамент, след като си бе осигурила работа във Върховния съд, беше толкова щастлива да си намери място в града, близо до метрото, че изобщо не бе имала против, че няма дори петдесет и пет квадрата. Височината и широките рамене на Бекет обаче почти я караха да усеща дома си като кутия за обувки.

— Хубаво е — призна той накрая.

— Правилно ли чух, че си живял тук във Вашингтон? — попита тя.

Той кимна.

— Къде?

— В малка редова къща в Капитолия. Под наем съм.

Бекет се приближи до прозореца и надникна надолу към улицата.

— Не е толкова… уютно като тук.

Той сви рамене.

— Е, благодаря ти. Удобно е.

Кат влезе в кухнята и грабна една диетична кола от хладилника. Нямаше почти нищо друго, тъй като беше от типа момичета, които основно си взимат храна за вкъщи.

— Искаш ли нещо за пиене?

Той поклати глава.

— Трябва да започваш да опаковаш.

Кат отвори питието си и отпи дълга, студена глътка.

— Имаме най-малко два часа.

Погледът му се впи в нейния.

— Искам да сме готови.

— За какво? — попита тя, връщайки се в хола.

— За всичко.

— Бекет…

— По дяволите, Кат. — Той прокара ръце по лицето си, а после ги отпусна тежко от двете си страни. — Вече достатъчно се бях пренавил тази сутрин заради скапаното ти бивше гадже. А сега ти си тук на абсолютно същото място, на което те е причакал и нападнал в петък и, мамка му, това не ми харесва. Да не говорим за Сенека. Изложихме те на достатъчно опасности и без да трупаме други неща отгоре.

— Затова ли напусна? Леглото ми, искам да кажа? — Коремът й се стегна в очакване на отговора му.

Обръщайки й гръб, погледът му се върна на прозореца. А стягането в корема й се превърна в скала.

— Просто… всичко ми дойде в повече — призна той.

Сърцето на Кат заби в тежък, неспокоен ритъм, докато оставяше напитката си и заставаше до него.

— Кое?

Бекет сложи ръка на гърдите си и я притисна, устата му се изви в гримаса. Някаква борба се разигра на лицето му, а след това поклати глава.

— Случвало ли ти се е някога да стоиш толкова дълго в една поза, че кракът ти да изтръпне? А после, когато станеш след известно време, без да осъзнаваш колко е изтръпнал, игличките са почти непоносими?

— Да — отвърна тя толкова тихо, че думите й бяха почти шепот. Ужас изпълни корема й.

Най-накрая той се обърна към нея, а очите му бяха напълно открити. За първи път предпазливостта я нямаше и там беше само Бекет, открит и уязвим.

— Бях изтръпнал, Кат. Толкова много, че почти не помня какво е да не си в такова състояние. А сега…

Тя постави ръцете си върху неговата, която все още потъркваше гърдите му. Сърцето му заби в бърз ритъм.

— Сега какво?

— Целият съм в иглички. И едва успявам да дишам — призна той със стегнат глас.

— О, Бекет.

Тя се надигна на пръсти и го прегърна. Сърцето й се късаше заради него. Наистина. Колко ужасно бе да си толкова откъснат от емоциите си, че когато ги изпитваш, да усещаш такава болка. Сърцето й се стегна малко и заради нея самата.

Защото харесваше Бекет. Много. От онзи тип харесване, което би могло да прерасне в нещо повече, въпреки откачения начин, по който се бяха срещнали, и факта, че той, ами, буквално я подлудяваше. Но една малка част от мозъка й нашепваше, че той може би бе твърде съсипан, за да се отърси от гнева, миналото и вцепенението, което бе прегърнал от толкова дълго време.

Но тя все още не го бе отписала. Не и когато той очевидно се опитваше. Не и когато се разкриваше. Не и когато я прегръщаше толкова силно, сякаш бе котвата в неговата буря.

— Просто се дръж за мен, Бекет. Ще направя всичко възможно, за да ти помогна да се справиш. Игличките винаги отшумяват, не помниш ли?

Той я задържа за един дълъг миг, а после целуна слепоочието й.

— Ще се опитам да го запомня — прошепна той.

Накрая Бекет се отдръпна. И докато го наблюдаваше, той се затвори отново. Погледът му се втвърди. Лицето му стана безизразно. Челюстта му се стегна.

— Сега отивай да опаковаш, Кат. Марз не след дълго ще се върне за нас и искам да сме готови за тръгване.