Лора Кей
Силно упорство (1)

Глава 1

Складът бе изоставена черупка. Беше празен от толкова отдавна, че части от покрива бяха пропаднали, повечето от прозорците бяха изчезнали, а природата бе започнала да превзема бетона и цимента чрез зеленината, която беше пуснала корени в пукнатините на сградата. Доказателство за устойчивостта на живота, дори при най-лошите обстоятелства.

По-голямата част от живота на Бекет Мърда бе доказателство за това.

Свистенето на ранния сутрешен вятър, далечните звуци от автомобилния трафик на Балтимор и сирените на корабите бяха единствените шумове, които достигаха до онова, което беше останало от четвъртия етаж и това устройваше Бекет, защото височината, спокойствието и уединението го превръщаха в идеалното място, откъдето да защитава това, на което държеше най-много.

Неговите приятели.

Братята му.

Шансът му за изкупление.

Приведен до счупен прозорец, Бекет разполагаше с перфектен изглед към студиото за татуировки „Хард Инк“, неговия временен дом през последните две седмици и половина. Или най-малко, това бе идеалното място, откъдето да види какво е останало от него. Г-образната сграда от червени тухли се намираше на срещуположния ъгъл на кръстовището. Само няколко дни по-рано централната част на дългата й страна бе срината с любезното съдействие на враговете му. Атаката на зазоряване бе отнела живота на трима добри мъже. Три бе адски много.

С настъпването на утрото Бекет огледа района на 180 градуса от ляво надясно, погледът му последователно преминаваше от празните пътища, които водеха до кръстовището на „Хард Инк“, самата сграда на студиото, до околните сгради — всичко бе празно точно като тази, където се намираше, с изключение на „Хард Инк“. За щастие, частта, в която живееше тяхната група не бе претърпяла особени поражения по време на нападението, така че не им се налагаше да местят щаба си.

Бекет повтори огледа през мощен бинокъл, който му помагаше да улови подробности, които иначе би могъл да пропусне, предвид загубата на част от остротата на зрението си в дясното око, получена след експлозия на граната преди малко повече от година. С лявото око имаше напълно нормално 20/20 зрение, но шрапнел беше намалил зрението му до 20/160 на дясното. Увреждането в това око бе дяволски близо до слепота и заради това му беше доста трудно да вижда надалеч.

Експлозията бе сложила началото на цялата прецакана ситуация, която го бе довела до положението да седи в тази адска дупка цяла нощ. Отрядът на Бекет от специалните части в армията бе попаднал в засада при контролно-пропускателен пункт в Афганистан, където бяха убити командирът им и шестима други членове на екипа. Заедно с него, четиримата оцелели — най-добрият му приятел Дерек „Марз“ ДиМарзио, вторият по ранг Ник Рикси, Шейн МакКалън и Едуард „Изи“ Кантрел — се бяха борили със зъби и нокти да се измъкнат живи само за да се окажат обвинени за смъртта на другарите си и в неизпълнение на дълга си и да бъдат уволнени от армията без почести, принудени да подпишат договор за поверителност, който гарантираше, че никога няма да си отворят устите, за да се опитат да изчистят имената си.

Сега го правеха, така или иначе. Това бе единствената им възможност.

Забеляза движение по протежение на далечната страна на „Хард Инк“.

Бекет се концентрира и видя как Катрин Рикси спира на ъгъла, преди да притича от другата страна на пътя към сенките на отсрещната сграда. Оттам по-малката сестра на Ник продължи плътно покрай стената, като отново се стрелна от другата страна на пътя, а след това изчезна от погледа му, тъй като влезе в склада, където бе скрит той. Около минута бързото топуркане на стъпките й отекваше по стълбището.

Беше почти шест часа сутринта, което означаваше, че смяната му в скривалището за снайпериста приключваше. Кат щеше да го освободи.

Само че това бе може би единственият начин, по който Кат Рикси щеше да го освободи. Тя имаше впечатляващата способност да влиза под кожата му и да го вбесява. И всеки един от съекипниците му можеше да го потвърди от първа ръка. Сред елитните агенти животи и мисии зависеха от способността да признаваш и да смекчаваш слабостите си. А това означаваше Бекет да признае, че нещо в Кат го разсейваше, дразнеше го, караше го да… чувства.

Нещо, в което той нямаше много опит. Не и от години.

Стъпките й приближаваха, звукът от стълбището се усилваше и сърцето му заблъска в лудешки ритъм. Нещо в нея го изкарваше извън релси. Направо се вбесяваше, защото тази жена бе по-малката сестра на един от най-добрите му приятели. Нито една част от това, което правеше тук не включваше…

— Хей, Тригър. Можеш да тръгваш — каза тя, когато влезе в голямата стая зад него.

Мамка му, нов прякор! Непрестанно го дъвчеше с малките си сладки прякорчета от първия ден, в който се запознаха. Сякаш бе негова вината, че я бе заловил да се навърта около „Хард Инк“ неканена и бе извадил пистолета си срещу нея. Времената бяха такива и тя беше късметлийка, че само това бе направил. Той не отмести поглед от прозореца, затова тя не можеше да види раздразнението, което вероятно бе изписано на лицето му.

— Ехоо? — обади се отново тя, стоейки точно зад него.

Без да бърза, той свали бинокъла и бавно се обърна към нея. Наложи му се да положи доста усилия, за да не реагира на това колко шибано секси изглеждаше тя.

Катрин Рикси беше красавица с ангелско лице и мръсна уста, остър зелен поглед и извивки, които сякаш нямаха край. Ръцете почти го боляха от желанието да ги зарови в гъстата й кестенява коса всеки път, когато я видеше. Докато я наблюдаваше как уверено и вещо борави с пистолет, се втвърди като скала. Фактът, че очевидно беше несравним прокурор, бе просто черешката върху нейната 158-сантиметрова торта. Ум, тяло, красота — Кат притежаваше всичко. Жалко, че го подлудяваше.

Тя размаха ръка пред лицето му и той отмести поглед.

— Спиш ли там, Бързак? Трябваше да ми пишеш. Щях да дойда по-рано.

Каквото и да правиш, не мисли за това как тя свършва.

Исусе!

Бекет прибра оръжието си в кобура на кръста си, стана от пода и преглътна изпълнените с намеци отговори, които прелитаха през ума му.

— Всичко беше под контрол.

— Добре е да го знам — каза тя, като скръсти ръце и се усмихна самодоволно.

Бекет усети как извива вежда въпросително, преди да се сети да смекчи изражението си.

— Проблем ли има? — попита той и пристъпи точно пред нея.

Тя беше толкова ниска, че той се извисяваше над нея и я принуди да наклони главата си назад, за да срещне погледа му. И по дяволите, миришеше страхотно — на топла, сладка ванилия. В устата му се събра слюнка, слабините му се стегнаха, а нервите му се опънаха. Мамка му!

— Пич, не аз имам проблем.

Зелените й очи светнаха развеселено.

Когато я прикова с поглед, Бекет се опита да не се възхити на начина, по който кръстосаните й ръце повдигаха хълмчетата на гърдите й под прилепналата черна блуза с дълъг ръкав. Тази жена беше Рикси, което означаваше, че сарказмът е кодиран в ДНК-то й. Бекет имаше почти десетгодишен опит с най-големия й брат, за да разбере, че това е вярно. Нямаше начин да й даде удовлетворение като й отговори. Поклати глава и я заобиколи.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — каза тя.

Той надникна през рамо и видя как тя се навежда и пропълзява до прозореца. Грабна пистолет от един от саковете на пода и провери дали е зареден. Бързите й движения разкриваха самоувереност и опит — все качества, които Бекет смяташе за секси.

И все пак, въпреки очевидната й компетентност с оръжията — Ник бе свършил дяволски добра работа, като се бе уверил, че дребничката му малка сестра ще може да се грижи за себе си — да бъде тук сама за целодневна смяна не му се струваше редно. Откакто „Хард Инк“ бе атакуван, всеки, който имаше опит с оръжия, поемаше смени на единия от двата наблюдателни поста, които бяха създали, и Катрин бе повече от заслужила правото си да помогне със задачата. Още повече че точно сега се нуждаеха от всяка помощ, с която разполагаха — включително Катрин. Но враговете на екипа бяха отлично обучени, извънредно смъртоносни наемници, които нямаха скрупули, когато прикриваха следите си, без значение какво или кого отстраняваха. И когато се отнасяше за Катрин, това караше Бекет… да се тревожи.

В края на краищата тя бе сестра на Ник. И точно както останалата част от екипа, Ник бе загубил достатъчно.

И това бе всичко. Точно така. Мамка му!

— Пази се! — нареди Бекет сърдито.

Катрин погледна през рамо към него и извъртя очи.

— Да, това е смисълът на цялото нещо — каза тя и посочи оръжията, амунициите, комуникационните устройства, зелените спални чували и стековете бутилирана вода и храна, струпани зад ъгъла до прозореца. Когато Бекет не отговори, младата жена поклати глава и отново погледна навън.

— Казваш ли това на Ник и момчетата, когато се сменяте?

Не, не го правеше. И ако го признаеше, това щеше да го накара да изглежда или като шовинистки задник, или евентуално щеше да разкрие адски много за лудостта, които тя предизвикваше у него. Затова той се насочи към стълбището и пое надолу.

Като се имаха предвид силата и ресурсите на враговете му, спаринг с Катрин Рикси беше последното нещо, за което имаше нужда да хаби енергия.

 

 

— Така си и мислех — каза Кат.

Поглеждайки отново назад към стълбите, тя осъзна, че е сама. При положение че проклетият Бекет Мърда бе толкова огромен, как, по дяволите, не го чу да си тръгва?

Проклетите мъже от специалните части. Брат й Ник притежаваше същата способност. Понякога я стряскаше до смърт. Слава богу, това не се отнасяше за средния им брат Джеръми. През повечето време Джер разпръскваше весело настроение, което можеше да се усети от километър разстояние.

Кат се усмихна при мисълта, като се настани в удобна позиция и насочи вниманието си обратно към гледката през прозореца. Улиците бяха зловещо тихи и това не беше случайно. Въпреки че братята й бяха закупили сграда в запуснатата и частично изоставена стара индустриална зона на Балтимор, истинското обяснение за този призрачен град, към който гледаше в момента, бе поредица от блокади на полицията, които съюзник на Ник някак си бе организирал. Кат се опитваше да стои далеч от спецификата, тъй като не искаше да знае подробности, в случай че преминеха границите на законното.

Което беше почти сигурно. Младата жена бе дошла да посети братята си в „Хард Инк“ преди пет дни и почти през цялото време, откакто беше тук, се разкъсваше между желанието да им помогне с тази луда ситуация и откачането поради противозаконния характер на това, което вършеха. Не че момчетата нямаха право да се защитят и да направят всичко необходимо, за да изчистят имената си, но Кат бе станала адвокат с причина. Докато растяха, Ник бе този, който поемаше рисковете и бе зарязал колежа няколко седмици след като бе започнал последната си година, за да се присъедини към армията. Джеръми бе артистът, който нарушаваше правилата. А Кат бе тази, която спазваше правилата.

Подобно на отмятането на точки по списък, тя бе изкарвала само шестици, докато беше в училище, стана президент на всичките си клубове, влезе в най-добрите колежи и си скъса задника от работа, за да стане главен редактор на научното списание по право. Още в гимназията знаеше, че иска да работи в законодателството, защото законът представляваше правосъдието, обществения ред и правдата. Тези идеали й бяха проговорили, бяха я привлекли към кариера, която водеше благородна битка.

След четири години работа в Министерството на правосъдието Кат все още вярваше, че това е, което тя и добрите хора, с които работеше, се опитват да направят. Проблемът бе, че понякога съществуваше огромна пропаст между това, което се опитваха да направят и това, което законът им позволяваше да постигнат. И тя никога не бе осъзнавала колко всепоглъщаща ще бъде кариерата й. Дванадесетчасов работен ден на бюро бе обичайната й норма.

Кат огледа порутения квартал от другата страна на прозореца. Балтимор може и да бе само на около петдесет километра от Вашингтон, но точно сега тя се чувстваше сякаш е на около един милион мили от това бюро.

Там долу, улицата до „Хард Инк“ бе буквално блокирана от купчината отломки, които се бяха плъзнали към пътя, когато част от сградата се бе срутила рано сутринта в неделя. Само гледката към камарата тухли, цимент, усукани греди и счупени стъкла накара сърцето й да препусне, защото беше на покрива на тази сграда, когато тя се срути. Кат, братята й и още няколко души. В съзнанието си видя как покривът пропада под краката на Джеръми. Той и други двама мъже паднаха и тя изкрещя. Тогава Ник се озова там, сграбчи ръката на брат им и го издърпа от дупката.

Дъхът на Кат секна и тя примигна, за да прогони паренето, което изгаряше очите й. Картината на пропадането на Джер и мисълта, че можеше да го изгуби, преследваше сънищата й всяка вечер оттогава. Защото можеше да изгуби Джеръми.

Това я караше да се радва, че най-големият й брат бе прекарал години в специалните части и знаеше какво да прави, по дяволите, защото тя не можеше да загуби братята си. А като се имаше предвид невероятно откачената ситуация, с която се бе сблъскала след пристигането си в „Хард Инк“, младата жена бе напълно наясно, че имаше такава възможност, тъй като Ник и Джеръми бяха в много сериозна опасност.

Всичко водеше началото си от борбата на екипа на Ник да възстанови честта си срещу могъщи и не особено познати врагове. Борба, в която очевидно бе заложено толкова много, че сградата на братята й бе атакувана от въоръжени войници, разполагащи с гранатомет. Шибан гранатомет!

И ако това не бе достатъчно, мъжете, срещу които най-вероятно се бореха — навярно същите, дето ги нападнаха — бяха в основата на редица разследвания, върху които работеше офисът й през последните девет месеца.

Това беше нещо, в което се бе убедила едва през последните двайсет и четири часа, след като отрядът на Ник се захвана да проучва скрити от понастоящем починалия им военен командир документи, които започнаха да хвърлят светлина върху това, срещу какво — или кого — бяха изправени. Кат се радваше на няколкото часа усамотение днес, защото мозъкът й бе една противоречива бъркотия. Трябваше ли запази професионалната си етика и да защити поверителността на разследването си, като държи устата си затворена? Или да каже на Ник и неговият екип точно какво правят в офиса й и да сподели информацията, с която разполага, за да им помогне?

Беше си обещала да реши днес, докато имаше време да помисли.

Смяташе, че идването, за да види големите си братя ще бъде релаксиращо бягство, както обикновено, такова, което ще я отвлече от собствените й проблеми, а именно — Коул, бившето й гадже, което не успяваше да си набие в тъпата глава, че окончателно е приключила с него.

Долу тя видя Бекет да пресича от другата страна на улицата между сградите. С тези мускули, квадратна челюст и бездънни сини очи, мъжът бе олицетворение на чиста сурова мъжественост. Тялото й не можеше да е в близост до неговото, без да реагира на някакво фундаментално хормонално ниво. Сърцето й препускаше. Зърната й се втвърдяваха. Стомахът й се свиваше.

Преди да изчезне зад ъгъла на сградата на „Хард Инк“, той хвърли поглед през рамо и погледна нагоре. Кат беше сто процента сигурна, че взорът му се приземи върху нея, макар да беше почти скрита зад тухлите на стария склад. Сигурна бе, защото тялото й настръхна от внезапно усещане. Секунда по-късно вече го нямаше.

Кат извъртя очи. Беше направо нелепо да реагира така на мъж, чиято любима форма за комуникация бе ръмженето, който бе превърнал в свой навик това, да не й обръща внимание, когато говори с него, и който бе извадил пистолет насреща й, без дори да си направи труда да я попита за името й. Не можеше да забрави това.

Както и да е. Най-вероятно я привличаше, защото бе така различен от мъжете, с които обикновено прекарваше времето си. Докато колегите й в правосъдието бяха сериозни, костюмирани и прикрити, Бекет излъчваше енергия, която тя не разбираше напълно. Последното със сигурност нямаше нищо общо с това как говори или действа, защото той говореше малко, а емоция показваше дори още по-малко. Може би беше заради цялата тази овладяна сила, защото Кат не се съмняваше, че този мъж може да причини сериозни щети с голи ръце.

Което, като се имаше предвид начина, по който изглеждаха бицепсите й точно сега, може би не бе най-приятната мисъл, нали? Защото в петък сутринта, когато бе слязла в гаража на сградата, където живееше, за да тръгне към работа, Коул я бе причакал… някъде. В един момент едва крепеше вещите си и плъзгаше ключовете си в ключалката на вратата, а в следващия някой сграбчи ръцете й в гръб и я блъсна срещу студената бетонна стена близо до капака на колата й. Беше я хванал толкова неподготвена, че дори не бе успяла да извика преди тялото й да бъде приклещено между стената и нападателя й, който притисна ерекцията си в задника й.

Боже, липсваше ми, скъпа.

Споменът за дрезгавия му глас, шепнещ в ухото й, я накара да потръпне. Фактът, че я бе сграбчил, без да има възможност да отвърне на удара, караше Кат толкова да се вбеси на себе си, че едва се сдържаше. И това, че той бе наясно, че е планирала да шофира, бе наистина зловещо, защото тя обикновено пътуваше с метрото.

Когато най-накрая го убеди да я пусне и се съгласи да се срещне с него след работа за питие и разговор, той си тръгна. Тя бе хукнала към апартамента си, за да грабне една чанта с багаж, като отскочи само до сградата на Върховния съд, за да подаде молба за ограничителна заповед, и напусна Вашингтон в посока Балтимор към безопасността в дома на братята й.

Ха!

Толкова за това. Но поне знаеше, че Коул няма да бъде проблем тук. Вчера бе получила съобщение, че съдията е издал заповедта и след като властите връчеха документите на бившия й и тя влезеше в сила, той щеше да стои настрана. Беше прекалено интелигентен и загрижен за репутацията си, за да не го направи. А и като адвокат несъмнено щеше да осъзнае, че ако го хванат в нарушение на ограничителна заповед, ще си навлече проблеми в работата в допълнение към проблемите с полицията.

Кат нямаше търпение заповедта да му бъде връчена. Не само щеше да се успокои, че той ще стои настрана, но и клаузата, забраняваща всякакъв контакт, щеше да спре потока от настоятелни и обвинителни текстови съобщения, които бе започнала да получава, откакто не се бе появила за разговора им в петък вечерта. Колкото по-рано се случеше това, толкова по-добре.

Като се имаше предвид всичко, случващо се с братята й, знанието, че заповедта щеше да успокои ситуацията с Коул, позволи на Кат да въздъхне облекчено, защото наистина не можеха да се справят с още едно усложнение.