Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (8)

Глава 8

Лорън и Изабела

Ню Йорк

Август 2009 г.

— Трябва да кипна още вода за чай — каза Изабела на Лорън, стана и взе подноса.

— Да, би било чудесно — отвърна Лорън, като си мислеше, че това ще й даде възможност да огледа стаята в отсъствието на госпожа Флечър.

Още щом възрастната жена излезе, тя посегна към чантата си, грабна блекбърито, пъхна го в джоба си, надигна се от мекото си гнездо сред възглавниците на дивана, прекоси стаята и застана пред камината. Пъстрата картина на Франц Марк висеше на най-видното място. Като че ли беше репродукция, макар че текстурата и видът й подсказваха автентичност. Лорън знаеше, че можеш да си поръчаш по интернет картина с плътни слоеве боя, която много прилича на оригинал. Вероятно произведена в Китай. Дори си представяше производствената линия — един художник оцветява сините коне, друг — червените хълмове. Знаеше, че Франц Марк е направил много картини със сини коне и поне една от тях е изчезнала по време на войната. Тази тук приличаше на оригинал, който се намираше в музея в Минеаполис, макар че не беше толкова голяма. Лорън извади телефона от джоба си и направи снимка.

Погледна към малка картина на лявата стена, главата й бе изпълнена с противоречиви мисли за казаното от госпожа Флечър през последния час. Тази жена бе отделила прекомерно много време на историята на Германия в края на деветнайсети и началото на двайсети век. Говореше за пруските императори и за баварските крале, сякаш тази информация бе много важна за онова, което смяташе да й разкрие.

Докато я слушаше, Лорън се опитваше да показва интерес, макар че доста добре познаваше историята на Германия. Възрастната жена няколко пъти я изгледа строго и накрая рече:

— За да разберете историята на изкуството в Германия, трябва да разберете историята на самата страна.

Това добре, но Лорън искаше да научи повече за последните действия на Хана в Мюнхен и Берлин. Госпожа Флечър почти не беше напреднала от живота на майка й във фермата към работата й в домакинството на Флайшман, нарастващия й интерес към изкуството и обучението й в галерията. Ако Лорън се надяваше да научи нещо важно, трябваше да преминат направо към трийсетте, а те още бяха почти на пристигането на Хана в Мюнхен през 1900 година.

Когато се приближи до малката картина, тя се вгледа внимателно в нея и бързо я снима. Приличаше на оригинален офорт. В долния край личаха разкривен подпис и цифри. Лорън никога не се беше смятала за веща в установяването на автентичността или стойността на произведения на изкуството — макар че в общи линии при по-близък оглед можеше да разбере дали една картина е истинска — и често, след като бе направила историческото проучване, съветваше клиентите си да наемат професионален оценител на творбата. Караше ги да потърсят второ мнение.

— Следобедът вероятно ще е приятен — извика Изабела Флечър от кухнята. — Сутринта беше толкова облачно и по обед си помислих, че може да завали, но слънцето наднича през облаците.

— Това е добре — извика в отговор Лорън, но си мислеше, че няма да е зле да завали и малко да се разхлади.

Офортът изобразяваше група осакатени войници и със сигурност бе в стила на Ото Дикс. Подписът изглеждаше автентичен, просто драсканица, както се беше подписвал Дикс. Лорън тъкмо щеше да го свали от стената и да погледне дали на гърба е отбелязано нещо, когато Изабела се върна от кухнята с кана пресен чай. Не попита защо Лорън стои пред гравюрата.

Те се настаниха отново и Изабела наля чая в чашите.

— Майка ми много обичала работата в галерията — започна госпожа Флечър. — Много й харесвало да пътува, да вижда творбите на различни художници. Научила изключително много през тези първи години в галерията. Но всъщност развила собствен вкус и собствени идеи за изкуството.

Сега ръката й се изви грациозно към галерията на стената, говореше за един художник, после бързо минаваше на друг, сякаш изнасяше лекция по история на изкуството. Две златни гривни на лявата й китка се плъзнаха надолу и леко издрънчаха една в друга. Лорън вече беше забелязала, че госпожа Флечър още носи годежния си пръстен, два тънки златни обръча с малък диамант. Подарък от млад мъж, обещание за бъдещето? На дясната й ръка имаше друг пръстен, пак с диамант, но много по-голям. Изпълнено обещание?

Макар и покрити със старчески петна, ръцете й бяха елегантни и поддържани, с маникюр в бледорозово. Лорън погледна своите ръце, годежния пръстен с доста едър диамант, набързо изпиления нокът, който беше счупила рано тази сутрин на кухненската мивка, докато бързаше да нахрани Адам, за да го остави в занималнята.

— Майка ми — каза госпожа Изабела Флечър — имаше специален талант, някои биха го нарекли заболяване, който вероятно е бил много полезен за способността й да оценява произведенията на изкуството.

— Какъв е той? — попита Лорън.

— Синестезия. Знаете ли какво означава?

— Да, знам — отвърна Лорън с интерес, чудеше се какви ли още неочаквани факти ще излязат за тази жена. — Това е…

— Неврологично състояние — прекъсна я Изабела, — при което възприятията от сетивата се смесват. Гледка може да доведе до звук, вкус може да провокира усещане за допир, звук може да отключи визуализация на цвят. Майка ми наистина можеше да чува цветовете и обратно — можеше да вижда създадени от специфични звуци цветове. Мисля, че това е засилило склонността й както към изобразителното изкуство, така и към музиката. Тя беше и музикант — казах ли ви, че свиреше прекрасно на пиано? Нали сте чували израза — свири по слух?

— Да, чувала съм го — отвърна Лорън, заинтригувана от тази нова информация за Хана.

— Но майка ми някак не свиреше по слух, а по зрение. Тя виждаше конкретен цвят, свързан с всяка нота и тон.

— Това е изумително.

— Казват, че и Василий Кандински е бил синестет. Той обичал музиката и често назовавал картините си с музикални термини — импровизации, композиции. Композициите му са общо десет. Нашата картина на Кандински е „Композиция II“.

Сърцето на Лорън едва не изскочи от гърдите й. Старата жена продължи да говори за артистичното смесване на звук и цвят и за личното си убеждение, че при Кандински това е било по-скоро емоционално или психологическо усещане, а не физическо, както при синестезията на майка й.

Композиция II. „Сигурна ли сте?“, искаше да я попита Лорън.

— Майка ми наистина чуваше цветовете — обясняваше Изабела — и възприемаше визуално звука. Това не беше просто емоционално преживяване. О, нали знаете как хората казват: станал е син от мъка или пък зелен от завист, или пък пожълтял е от страх. — Засмя се тя. — Това не беше просто метафора или чувство, а физическо, визуално усещане при майка ми.

„Възможно ли е тази картина да е оцеляла?“ — чудеше се Лорън.

— Вероятно тази комбинация от музика и цветове — каза Изабела — е допринесла за любовта на майка ми към творбите на Кандински. Той беше един от любимите й художници. Освен колеги, те бяха и приятели. Тя по принцип не говореше за синестезията си — защото я караше да се чувства странна — но с Василий Кандински, с когото споделяше тази способност, усещаше някакво родство. Тя бе посредничила за много от творбите му по време на пребиваването му в Германия. — Изабела въздъхна. — По време на ранното му пребиваване в Мюнхен.

Лорън беше виждала скица на тази Композиция на Кандински в „Гугенхайм“ тук, в Ню Йорк. Художникът беше правил много предварителни скици на картините си. Макар че окончателните платна често изглеждаха като резултат от спонтанно и непланирано усилие, Лорън знаеше колко много мисъл е влагал той във всяко свое творение. Макар че една скица за „Композиция II“ бе оцеляла, се смяташе, че оригиналът е изгубен през войната, унищожен при бомбардировките на Берлин. Ако Изабела беше права, ако тя наистина притежаваше „Композиция II“ на Василий Кандински, това щеше да е огромно откритие за света на изкуството.

Лорън се опита да си припомни как изглеждаше скицата. В съзнанието й изникнаха няколко основни елемента — жени с дълги роби в ярки цветове; подскачащи животни, които напомняха жирафи и коне; кули, камбанарии и планини на заден план в яркочервено, жълто, синьо и зелено.

— „Композиция II“? — попита тя, усещайки леко нервно потрепване зад лявото си око.

— Да — отвърна спокойно Изабела.

— Това е… ами това е невероятно — промълви Лорън, смаяна от откритието.

— Искам да ви покажа нещо — рече внезапно Изабела. Изправи се и без повече обяснения излезе от стаята.

Лорън остана на мястото си, не можеше да помръдне, дишаше бързо, а в главата й нямаше и една свързана мисъл. Сложи длан на гърдите си и ритъмът на сърцето й като че ли започна да отмерва минутите. Тя огледа стаята за часовник, не видя, но знаеше, че е стояла тук много по-дълго от очакваното. Все пак Изабела не беше потвърдила нито един от фактите за Хана, които я интересуваха. А сега това! „Композиция II“? Бръкна в чантата си, извади телефона и погледна колко е часът. Написа бързо съобщение на Патрик, че срещата й е продължила повече от очакваното. Дали би могъл да вземе Адам? Отново си помисли за разговора, който вероятно щеше да проведе с него вечерта. Е, как мина денят ти? — рече си тя с усмивка и пъхна отново телефона в чантата.

По-рано, преди да разкрие, че всъщност притежава една от Композициите на Кандински, госпожа Флечър беше казала, че картината е твърде голяма за стаята. Лорън знаеше, че оцелялата скица е повече от метър на метър и двайсет, а за оригинала се смяташе, че е два пъти по-голям.

Изабела се върна с картонен тубус и надеждата на Лорън, че тя ще донесе картината, угасна.

— Много неща бяха изгубени, когато семейството ни напусна Мюнхен — каза тихо госпожа Флечър. — Имам толкова малко спомени за тях. — Тя посочи с широк жест стаята и се настани на мястото си. — Повечето са репродукции и копия, но в дома ни в Мюнхен наистина висяха оригинали на някои от тези художници.

— Не са могли да ги донесат в Америка? — попита Лорън и плъзна поглед по стените.

Госпожа Флечър не каза нищо, отвори пластмасовата капачка на тубуса и извади навита на руло хартия. Разтвори я и я приглади на масичката за кафе.

Това беше проста рисунка с молив на млада жена — гола.

— Майка ми — каза Изабела.

— Красива е — отвърна Лорън, и наистина беше.

— Да.

Младата жена на рисунката седеше на дървен стол, отпуснала скромно ръце в скута си, с изправен гръб, а косата й беше хлабаво сплетена и увита на главата. Къдрици изскачаха и обрамчваха лицето й. Някаква плахост се излъчваше от очите и устните й. И все пак нещо в нея издаваше увереността, типична за младите, на които им предстои да опитат от всичко в живота. Лорън осъзна, че никога не е виждала снимка, рисунка или каквото и да било изображение на тази жена. Беше си създала своя представа за нея. За нея Хана бе неугледна жена над петдесет години с дебели глезени и ниски кожени обувки. Сивата й коса беше прибрана в бабешки кок, често скрит от строга бабешка шапка. Но въпреки че си бе създала тази представа, тя всъщност дори не бе мислила за нея като за жена от плът и кръв.

Сега, докато се взираше в рисунката, Хана й се стори много реална. Изглеждаше млада, може би още нямаше двайсет, и леко несигурна в себе си, въпреки привидната увереност. Лорън винаги бе мислила за нея като за стара жена и определено никога не си я беше представяла като невинно момиче.

— Майка ми беше красива жена — каза Изабела. — Жалко, че рисунката не е цветна. Ще ми се да имах нейна снимка на тази възраст, но, разбира се, и тя щеше да е черно-бяла. Имаше великолепна червена коса. С възрастта малко избледня и изгуби блясъка си. При всички става така — добави тя, като се засмя тихо, — избледняваме с годините и губим блясъка си. Но по онова време косата й трябва да е била великолепна, смайващо червена.

— На колко години е майка ви тук? — попита Лорън.

— Да ви кажа честно, не зная. Намерих тази рисунка едва след смъртта й. Нямам представа кога и от кого е правена.

— Красива млада жена — каза Лорън.

— Да, така е. Ще ми се да можех да ви кажа повече за този период от живота й — добави тихо госпожа Флечър. Загледа се в рисунката, после в Лорън. Вдигна ръце и рисунката се нави сама. После я нагласи внимателно и я плъзна в тубуса.

„Аз също“, помисли си Лорън, питаше се колко ли знае Изабела за младата Хана. Често, докато правеше проучванията си и разговаряше с хора, които не бяха пряко замесени в историята, която разплиташе, й се щеше да можеше да говори с участниците в нея. Онова, от което често се нуждаеше което всъщност искаше — бе разговор с призрак.

— А вие колко знаете за младостта на вашата майка? — попита госпожа Флечър. Тонът й бе равен и неразгадаем, но Лорън имаше чувството, че е прочела мислите й.

— Не знам да е позирала гола — не можа да се сдържа тя и веднага съжали.

Госпожа Флечър се усмихна бързо и Лорън почувства едновременно благодарност и облекчение. Когато старата жена се смееше тихо, тя усещаше, че доверието между тях някак укрепва. Пое дълбоко дъх с надеждата, че това доверие ще устои, и продължи:

— Майка ви — започна бавно — е получила първоначалното си обучение в галерията „Флайшман“ в Мюнхен… Името й е Хана Шмид, нали? — Поне едно от имената й, помисли си Лорън. Знаеше, че това не е официалното й име, но…

— Да, беше позната под името Хана Шмид — отвърна госпожа Флечър. — Това, разбира се, бе моминското й име, не по съпруг. Малко е объркващо, знам… — Замълча внезапно, очите й оглеждаха нервно стаята и спряха на прозореца. Светлината, която струеше в стаята, се беше променила. — Ще стигнем и дотам.