Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (5)

Глава 5

Хана

Мюнхен

Декември 1900 г.

— Трябваше да видиш роклята й — каза Хана на Йозеф, чиновника в академията. Тъкмо бе прибрала парите в джоба си и както често правеше сега, се застоя малко при него. — Синя коприна, очевидно много скъпа.

— Бижутата — попита той с трескаво любопитство. — Съпругът й е бижутер в Берлин, затова сигурно има бижута.

— Покрита е с тях — отвърна Хана през смях.

Странно, но с Йозеф Блох бяха станали приятели. Често се срещаха, когато тя влизаше или излизаше от ателието. Той беше много мил човек, обличаше се донякъде крещящо, но умееше да я предразполага и обичаше да бъбри с нея.

— О, да, шията й бе покрита с диаманти в златен обков и няколко сапфира, за да отиват на роклята й. От ушите й висяха огромни диаманти, а сред тъмните й къдрици блестеше диадема. — Тази жена не се е облякла просто за вечеря, помисли си Хана, когато надникна да види гостите в музикалния салон; накичила се е като коледна елха. Сега се засмя при тази мисъл. — Много прилича на баща си, с тъмна коса и тъмни очи. Но знаеш ли нещо странно — усети как гласът й и интересът на Йозеф се засилиха: — Името й е същото като на мащехата й, която по една случайност не е много по-възрастна от нея, но е много по-красива с нейните златни цветове. И двете се казват Хелене! Наричат дъщерята Младата Хелене.

— Колко неловко — отвърна Йозеф. — Две Хелени — госпожа Флайшман, съпругата; госпожица Кауфман, дъщерята. Те разбират ли се?

— Имах чувството, че устроиха този прием, за да създадат някакво занимание за дъщерята и да не трябва госпожа Флайшман да разговаря цяла вечер с нея. — Госпожа Флайшман бе останала на приема доста по-дълго, отколкото Хана предполагаше, като се имаше предвид здравето й. Но Хана разбра, че го прави заради господин Флайшман и полага огромни усилия гостуването на дъщеря му и зет му да бъде приятно.

— Значи всичко е минало добре? — попита Йозеф.

— Доколкото видях — отвърна Хана, — но аз съм само прислужница, нали разбираш. Не участвам в приемите.

— Някой ден ще участваш — каза той сериозно и тя го погледна с искрено съмнение. — О, да, момиченце — отвърна той, клатейки пръст, — някой ден ще имаш богат съпруг и ще забавляваш свои гости, които ще каниш на грандиозни приеми. Вероятно съпругът ти ще те покрие цялата с бижута — добави с усмивка.

Тази идея се хареса на Хана и тя се усмихна.

— Съпругът на Младата Хелене, господин Кауфман, е красавец, а момченцето им е кръстено на него. Наричат го Малкия Якоб. На малко повече от годинка е — толкова е сладък.

— Обичаш ли децата? — попита Йозеф.

— Да, разбира се. Семейството ми е голямо. — Хана си помисли каква неприязън изпитваше, когато мащехата й я караше да се грижи за по-малките деца, но Лени й липсваше, а най-много й беше мъчно за малкия Петер. Беше така забавно да има дете в къщата при гостуването на семейство Кауфман. Госпожа Флайшман и Хана прекарваха толкова време с Малкия Якоб, колкото Младата Хелене позволяваше. Хана виждаше, че господарката й много би искала да има собствено дете.

Всичко в това посещение — потенциалното напрежение между мащехата и дъщерята, малкото момченце — караше Хана да мисли все повече за неизбежното завръщане у дома за Коледа.

— Притеснявам се да се върна у дома — сподели тя с Йозеф. Той беше внимателен слушател и даваше добри съвети, когато тя имаше проблем. — Не писах на баща си — обясни му. — Той изпрати писмо до Кати и като че ли бе най-загрижен за това, че не съм помислила за тях и съм ги напуснала в най-натовареното време на годината, точно преди жътвата и преди добитъкът да слезе от хълмовете. А Герта, мащехата ми — тя е вещица — добави Хана с треперлив смях. — Затова не знам какво ме чака, когато с Кати се приберем у дома. Дори не съм сигурна дали да ходя. Понякога се чувствам повече у дома си тук, в Мюнхен, със семейство Флайшман. Може би просто трябва да остана при тях.

— Какво? — изписка Йозеф. — И да празнуваш Рождество Христово с новото си еврейско семейство? Не, не, не, момиченце, трябва да се прибереш у дома. — Тя знаеше, че Йозеф също е евреин и не празнува Коледа, но знаеше и че е прав — трябваше да се прибере.

— С подаръци! — каза той, вдигайки драматично ръце. — Трябва да занесеш подаръци за всички.

Хана се засмя.

— Мислиш ли, че това ще оправи нещата с татко.

— Поне няма да ги влоши — отвърна той със съчувствена усмивка. — Занеси на старата вещица красив подарък от града. Покажи на баща си колко добре се справяш.

Хана беше спестявала парите, които печелеше в ателието, защото не искаше никой да научи какво върши. Дори Кати нямаше представа къде прекарва следобедите си, докато госпожа Флайшман спи. Така че разполагаше с пари за подаръци.

— Ходила ли си на коледния базар? — попита Йозеф. Взе лист хартия от писалището си, начерта карта и я подаде на Хана. После сложи няколко отметки, за да й покаже къде са най-хубавите сергии.

Следващият следобед тя излезе още щом госпожа Флайшман заспа, и като следваше насоките на Йозеф и собствения си нюх, лесно откри базара. Въздухът бе натежал от сладкия парфюм на борове, разкошно украсени със свещи, гирлянди от боровинки, бисквити, пуканки и ръчно изработени украшения. Ароматът на кифлички се смесваше с аромата на гората, озовала се в града за празника — напомняне за дома. Хана тръгна покрай безкрайните будки на търговците и избра шарена марионетка за Петер, порцеланова кукла за Дора и музикални кутии за Лени, Кати и мащехата си. За по-големите си братя и баща си намери изящно изработени кесии за тютюн.

На път за дома купи красиво огледалце със сребърна рамка за госпожа Флайшман, което откри в магазин на Максимилианщрасе. Щеше да го опакова и да го остави на нощното шкафче в спалнята й в сутринта на заминаването си. Семейство Флайшман не празнуваше Коледа, но огледалцето щеше да е нейната благодарност за добротата на господарката й.

 

 

Една вечер, само дни преди Хана да се върне във фермата за празника, господин Флайшман каза, че иска да се види с нея в стаята му. Тя знаеше, че кабинетът му се намира точно до спалнята, но не можеше да си представи защо би я викал в качеството й на член на прислугата. Като чистачка тя отговаряше пред госпожа Мецгер, а като помощница на госпожа Флайшман приемаше нареждания директно от нея. Досега не беше разговаряла с господин Флайшман, освен когато се срещаха случайно, докато стоеше омагьосана пред някоя картина или скулптура. Странно, но това бе създало някаква неизречена близост между тях. Вероятно той искаше да говори с нея за госпожа Флайшман. Здравето й още беше нестабилно и добрите дни се редуваха с лоши. Да, реши Хана, той искаше да разговарят за съпругата му, тъй като тя се грижеше за всичките й нужди.

Сега седеше в кухнята и ядеше ябълка. Беше дошла да види Кати, която приготвяше десерт за вечерята и беше много развълнувана от предстоящото завръщане у дома. Говореше какво са планирали с Ханс за големия ден. Хана й каза, че трябва да се яви при господин Флайшман, и Кати предположи, че той ще й възложи допълнителни задължения, защото сега не успява да запълни времето си.

— Може би — каза Кати с усмивка, докато нареждаше резенчетата ябълка в тавата, — ще поемеш моите задължения в кухнята. — И двете знаеха, че това е абсурдно, защото госпожа Щадлер надзираваше работата в кухнята и господин Флайшман изобщо не се интересуваше кой какво върши, стига на масата му да имаше храна. Кати покри ябълките с прясно тесто, направи дупчици с вилица и плъзна тавата във фурната.

— Какво да облека? — попита тя. — Ханс ще ме посрещне на гарата в Кемптен. — О, Кати си имаше други грижи.

Хана прекоси коридора на долния етаж, после се качи по стълбите и пристигна няколко минути преди определеното време, притеснена и нетърпелива да узнае защо господин Флайшман иска да я види. Беше точно преди вечеря и той се бе върнал рано от галерията. Когато Хана почука, той й извика да влезе. Стоеше пред огледалото, лицето му бе наполовина покрито с пяна. Той плъзна плавно бръснача по бузата си и после се избърса с кърпа. Имаше гъста брада и Хана предположи, че се бръсне два пъти на ден, защото късно следобед брадичката му вече тъмнееше, а на вечеря се появяваше съвсем гладко избръснат. На тоалетката имаше леген с вода. Хана знаеше, че е трябвало да изчака до уреченото време, но от страх да не закъснее беше подранила.

Той не беше със сако и вратовръзка, ризата му бе разкопчана и разкриваше туфичка гъсти черни косми. На врата му беше завързана кърпа. Хана се почувства ужасно неудобно.

— Моля, седни — каза той и посочи стол, от който Хана виждаше лицето му в огледалото. Тя усети как се изчервява, макар че интимността на всичко това като че ли намаля, защото вече не се взираше в лицето му. — Имам нещо… — Той посочи към кабинета до спалнята си. Хана знаеше за този кабинет, защото бе почиствала праха от лавиците и писалището и беше помитала килима, когато работеше като прислужница.

— Почакай, докато свърша — каза той.

Тя събра ръце в скута си и се вгледа в тях. Чакаше. Като че ли много дълго време и двамата не проговориха. Той се прокашля и потупа със суха кърпа лицето и врата си. Закопча си ризата, докато се обръщаше, и посегна към вратовръзката на леглото. Сложи я на врата си, върза я сръчно, затегна я и я подръпна пред огледалото.

— Кажи ми, Хана, щастлива ли си тук?

— Тук ли, господине? — Въпросът й се стори много странен, после осъзна, че той има предвид работата й в дома му. Със сигурност не говореше за спалнята си.

Той приглади вратовръзката и се обърна пак към нея, сякаш тя се колебаеше, защото иска да обмисли въпроса, а не защото не го беше разбрала добре. Хана усети, че дланите й се изпотяват, както често ставаше в негово присъствие. Копнееше за възможност да говори с него, да го види, докато се взира в някоя картина, да чуе изящния цвят на гласа му. И все пак, когато се озовеше в неговата компания, се чувстваше като глупаво малко момиче. А сега, докато седеше в спалнята му, едва успя да изрече:

— Да, господин Флайшман. Много съм щастлива тук.

— Госпожа Флайшман ми каза, че Кати няма да се върне след Коледа? — Той я гледаше, сякаш я питаше дали и тя няма да се завърне след посещението у дома.

— Тя се омъжва — отвърна Хана, после съжали. Дори баща й още не знаеше за намеренията на Ханс да поиска ръката на Кати.

— За местно момче от вашето село?

— За сина на мандраджията в Кемптен.

Той кимна, сякаш реши, че това е добра новина.

— Кати много ли е щастлива?

— Направо лети от щастие.

— А баща ви доволен ли е?

Хана не искаше да обяснява, че баща им още не знае за това.

— Да, много доволен.

— Един баща винаги е доволен, когато дъщеря му ще сключи добър брак.

Тя се запита дали той мисли за своята дъщеря, покрита с бижута и подаръци от съпруга й.

— Значи ти харесва да работиш тук? — попита той и тя предположи, че разговорът за бъдещето на Кати е просто любезност и няма нищо общо с причината да я повика.

— Да, понякога дори не ми изглежда като работа — отвърна тя без колебание.

— Това е чудесно. А заплащането задоволява ли те?

Сега Хана се зачуди дали не я е извикал да преговарят за увеличение и веднага съжали, че му призна колко много се наслаждава на работата си. Всъщност тя щеше да я върши и само срещу храна и подслон. И беше много по-хубаво от това да си заработва петачетата у дома.

— Вероятно едно увеличение на заплащането ще е в реда на нещата след завръщането ти — каза той, преди тя да измисли отговор.

Хана се усмихна и той също се усмихна одобрително. Тя се почувства много важна, защото я смяташе за достатъчно ценна, за да й предложи повече пари.

— Госпожа Флайшман говори за пътуване до Париж през пролетта. Би искала да дойдеш с нас. Ти много й помагаш, Хана.

— Благодаря ви, господине. — Вече щеше да се пръсне от радост. Париж! Идеше й да скочи чак до тавана. — О, много ви благодаря, господин Флайшман.

Внезапно той отиде до писалището в съседната стая, което Хана виждаше от мястото си. Тя не помръдна.

— Имам нещо за теб, Хана — каза той, когато се върна с навита на руло хартия, вързана с канап.

— Благодаря, господин Флайшман. — Какво беше това? Коледен подарък? Доколкото знаеше, той не беше дал на друг от прислугата подарък, а и Флайшман не празнуваха Коледа.

Тя завъртя рулото в ръцете си. Усещаше ги влажни от притеснение и не искаше да остави петна по хартията. Любопитството й, както и вълнението от предстоящото пътуване до Париж, я накара да се разтрепери. Дали да го отвори сега?

— Вероятно, когато получаваш по-добро заплащане — каза той, — вече няма да е нужно да работиш допълнително.

Какво имаше предвид? Сега я гледаше право в очите и Хана се насили да не сведе поглед.

— Допълнително? — попита тя невинно и отново й се прииска да беше замълчала. Той знаеше. Беше я видял онзи ден пред Академията. Не смееше да го попита. — Благодаря ви, господин Флайшман — каза тя, като все още въртеше хартията в ръцете си, искаше да смени темата. — Много мило от ваша страна.

— Значи се разбрахме — отвърна той с интонация, която подсказваше, че не очаква отговор. — Ако се отегчаваш следобедите, докато госпожа Флайшман спи, Хана — добави той със сърдечна усмивка, — вероятно можем да ти намерим допълнителни задачи.

Значи повишението на заплащането ще е заради тези допълнителни задължения? Какво ли имаше предвид? Сега в усмивката му имаше нещо почти прелъстително и тя си спомни какво й беше казала Фреда — че често посещавал публични домове — освен това беше разбрал, че тя работи като модел в Академията. Не, със сигурност не мислеше подобно нещо само защото тя си сваляше дрехите, нали… Без да се усети, погледна към леглото.

— О, не, не. — Той поклати глава, сякаш прочел мислите й. Засмя се, не грубо, но все пак я накара да се почувства ужасно, задето си е помислила, че я харесва като жена. Хана се запита дали сега цялото й лице е червено като косата.

— Нещо, което ще е много добро за теб, за бъдещето ти, уверявам те, Хана. Ще говорим пак, когато се върнеш.

Той посегна към дървената закачалка за сакото си и го облече.

— Сега трябва да слизам за вечеря.

Тя прие това като покана да си тръгне. Стана, поклони се леко и напусна стаята с подаръка в ръка. Надяваше се руменината й да изчезне, преди да е срещнала някого. Какво щяха да си помислят, ако я видеха да излиза от спалнята на господин Флайшман изчервена и нервна?

Хана отнесе подаръка в помещенията за слугите. Там нямаше никого. Кухненските помощнички бяха заети с вечерята, а прислужниците бяха в трапезарията, където подреждаха среброто и порцелана. Тя влезе в стаята си и седна на леглото. Измъкна внимателно връвчицата от рулото, като се чудеше дали не е подарък от галерията — рисунка или може би акварел или гравюра. Докато развиваше хартията, пое дълбоко дъх и го задържа.

После ахна.

Това беше рисунка. Тя знаеше, че е направена от студент в Академията. Беше копняла да зърне някоя от тези скици и ето я сега пред нея. Беше много странно да видиш представата на един художник за теб. Отново усети как намества ръце и крака и се принуждава да стои неподвижно в една поза почти цял час. И как трепери — всъщност и сега трепереше, и отново се почувства съвсем гола. Господин Флайшман наистина знаеше; той знаеше, че тя ходи в Академията и позира гола пред студентите. Може би това не беше подарък, а неговият начин да й каже — добре, но стига толкова, нали? Вече няма да позираш в Академията за изящни изкуства.

Или означаваше нещо повече?