Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (40)

Глава 40

Лорън

Ню Йорк

Две години по-късно

— Ще ми се госпожа Флечър да присъства — каза Лорън на Патрик, когато завиха по Пето Авеню.

— Сигурен съм, че ще присъства духом — отвърна той. — Ако здравето й позволи, ще дойде.

И Хана, помисли си Лорън. Ще ми се и Хана да беше тук. Щеше да е доволна. Тя погледна към двете деца на задната седалка, бебето беше закопчано добре в седалката си, Адам — в своето столче. Петмесечната Мелани си смучеше биберона, а пухкавата й брадичка беше опряна на лигавничето, което Лорън й бе сложила, за да предпази новата рокличка, поне докато стигнат до музея. Беше красив есенен ден, дърветата в града тъкмо бяха започнали да пожълтяват. Циганско лято, ярко слънце, синьо небе. Лорън не би могла и да мечтае за по-съвършен ден, макар че презентацията щеше да се проведе на закрито.

Тя бе помолена да говори. Беше с нов костюм — тясна черна пола и бродирано цветно сако. Рядко обличаше такава пъстра дреха. Беше преглеждала бележките си отново и отново, искаше всяка дума да си е на мястото. През изминалата седмица всеки ден ходи при Изабела, добавяше и съкращаваше, а госпожа Флечър кимаше одобрително или клатеше глава в отрицание. Понякога дори продумваше, макар че й беше трудно да говори. Бяха я изписали от рехабилитационния център само преди четири месеца и според терапевта се справяше прекрасно. Изабела вероятно нямаше да се съгласи с тази оценка.

През месеците след първата им среща преди повече от две години Лорън и Изабела работиха заедно, като използваха информацията, която Хана бе записала на гърба на снимката на Изабела и Вили. И установиха, че всички картини, които Хана беше взела от Берлин, са върнати преди много години в законния си дом. Това бе направено анонимно. Чрез директора на един от музеите Лорън научи, че един швейцарец, изтъкнат специалист по изкуството от началото на двайсети век, на име Петер Келер — странно, но Лорън беше използвала негово изследване при дипломирането си — е помагал на баща си за връщането на картините. Сега той беше почти деветдесетгодишен и бе познат на директора. Бащата на Петер Келер, Йохан Келер, беше починал преди и последната картина да бъде върната и синът му така и не знаеше коя е жената, която беше изнесла картините от склада в Берлин и бе помолила Йохан да ги върне в музеите, от които са били конфискувани.

След като завършиха проекта си, Лорън бе доволна, че Хана не е задържала нищо за себе си и че семейството й не се е облагодетелствало по никакъв начин. Всъщност огромната й грижа към изкуството беше спасила картини, които иначе щяха да бъдат унищожени.

Лорън продължи да се отбива при Изабела, но с течение на месеците посещенията й ставаха все по-редки.

След около година получи обаждане от адвокат, който бе оставил съобщение, че би искал да се срещнат по въпрос, свързан с госпожа Андрю Флечър. Сърцето на Лорън се сви, когато разпозна името на фирмата. Тя беше помагала на дядо й и баба й Голдман за уреждане на имотни въпроси.

— Пристигнахме — обяви Патрик, когато спряха на паркинга на музея. — Готова ли си?

— Да — отговори Лорън с притеснена усмивка.

Изабела бе поискала Лорън да присъства на семейната среща, на която щяха да бъдат адвокатът и племенникът й Ричард Барбър, който наскоро се беше пенсионирал от „Флечър Ентърпрайсис“ и сега фирмата се ръководеше от праплеменник на Изабела. По въпросите, които щяха да се обсъждат, ставаше ясно, че Андрю и Изабела са били много добри към останалите членове на семейство Флечър. Изабела седеше мълчаливо, докато обясняваха условията по завещанието й и желанията за разпределение на имуществото. Картините щяха да бъдат дарени на различни музеи в града.

Адвокатът описа всяка от тях и реципиента, избран от Изабела.

— Една рисунка с молив — четеше той от списъка — на гола жена, седнала на стол. Шейсет на четирийсет и пет сантиметра. Картон. Датирана между хиляда и деветстотната до хиляда деветстотин и десета година. Художник неизвестен. На Лорън О’Фаръл.

Лорън погледна към госпожа Флечър и осъзна, че това е рисунката на Хана. Какъв прекрасен подарък, помисли си трогната тя. Знаеше колко е ценен. Кимна с благодарност на напълно овладяната Изабела, докато вътрешно се бореше със сълзите, а адвокатът продължаваше да чете.

„Композиция II“ на Кандински щеше да бъде дарена на музей „Метрополитан“, и то възможно най-скоро. Лорън, която познаваше историята на картината, бе помолена да координира това.

Ричард Барбър не показа никаква емоция по въпроса и Лорън предположи, че леля му вече го е информирала за желанията си и че тази среща се състои всъщност заради нея самата.

Докато Патрик паркираше колата, тя отново погледна бележките си, макар че знаеше наизуст всяка дума от речта си. Всяка дума, беше одобрена от Изабела. Тя пъхна бележките си в малката си чантичка. Патрик помагаше на Адам. Лорън взе Мелани от столчето. Тя беше заспала по пътя. Може би щеше да спи по време на презентацията. Сините очи на бебето се отвориха широко.

— Нали ще си послушна, докато мама говори? — попита Лорън. Мислеше да наеме детегледачка, но реши, че този ден е твърде важен. Днес се създаваше история и Лорън искаше децата й да присъстват, дори да нямат спомен от събитието. Когато погледна Патрик, усети как сърцето й бумти и дразнещото потрепване зад лявото й око отново се появи. Сигурно бе луда да води бебе и петгодишно дете на такава важна музейна презентация.

— Не се тревожи за нас — успокои я той. — Твърде късно е да размислиш сега. Ако започне да хленчи, ще я изнеса.

— И аз ще я изнеса — предложи Адам.

— Благодаря ти, скъпи. — Лорън хвана сина си за ръка и попита Патрик: — Носиш ли апарата?

Той го извади от джоба си и я снима, както държеше Мелани на хълбока си и стискаше ръката на Адам.

— Изглеждаш чудесно — каза той.

— Благодаря ти. — Радваше се, че избра пъстра дреха, нещо, което и Хана, и Василий Кандински без съмнение щяха да сметнат подобаващо за случая.

Когато влязоха в галерията, Патрик взе Мелани и посегна към ръката на Адам. Очите на Лорън веднага бяха привлечени от „Композиция II“ на Кандински. Тук, в музея, под специално пригодената за картината система от светлини, цветовете бяха смайващи. Група хора вече се бяха събрали пред нея. Директорът тръгна към Лорън, но беше спрян от жена, която бе един от най-щедрите дарители на музея. Лорън огледа стаята, за да види дали Изабела не е променила решението си.

Когато й се обади вечерта, тя каза категорично не. Лорън предполагаше, че е твърде горда, за да се покаже в такова състояние. Едната страна на тялото й бе частично парализирана и макар че беше красиво облечена, когато Лорън я посети — благодарение на сестрата, която се грижеше за нея — за нея ставаше все по-трудно да излиза от дома си. Лорън вече знаеше, че Изабела е горда, но може би и твърде срамежлива. Лорън предполагаше, че вероятно и преди инсулта е излизала рядко. Доставяха й хранителните продукти у дома, а една жена идваше да чисти всяка седмица. Изабела никога не говореше за излизанията си навън и един ден, когато Лорън я покани на обяд, тя отвърна: „О, по-удобно ми е тук, у дома.“

Лорън забеляза кмета на Ню Йорк, а после и губернатора. В „Таймс“ се бяха появили няколко статии за това дарение. То беше голяма новина. Тя се запита дали някой от роднините на Изабела ще се появи. Можеше да разпознае единствено Ричард Барбър, а не го виждаше никъде.

Погледна разочарована Патрик, после се обърна и смаяна видя как майка й, баща й, брат й и съпругата му, и двете им деца влизат в залата.

— Каква прекрасна изненада! — възкликна Лорън и хукна към тях, целуна майка си по бузата, прегърна баща си, а после награби останалите в групова прегръдка, докато сърцето й бумтеше от вълнение и притеснение.

— О, виж се само! — възкликна майка й, като взе бебето от Патрик. — Виж колко си пораснала.

— Аз също — обади се Адам.

— Да, ти растеш много бързо — каза баба му, а дядо му разроши леко косата му.

— На колко си станал, на петнайсет? — попита закачливо дядо му. Адам се засмя и Лорън забеляза, не за първи път, че баща й се отнася много по-свободно и сърдечно с внуците си, отколкото навремето с нея и брат й.

— Много се гордеем с теб — каза майка й и баща й кимна. От него не можеше да очаква повече, но и то беше достатъчно. Те бяха тук.

Долетели от Калифорния през нощта, обясни майка й, и отседнали в обичайния хотел. Никога не оставаха при Лорън и Патрик, когато пътуването беше планирано. Майка й все повтаряше: „Нали знаеш, възрастните хора имат нужда от лично пространство, а и баща ти става поне десет пъти през нощта.“

Директорът се приближи и Лорън представи близките си, но без да спира да оглежда залата. Изабела още я нямаше. Нямаше и представител на семейството й.

Директорът представи пред събралите се неколцина от важните гости и дарители на музея и доста от присъстващите. Покани всеки на приема в Залата за клиенти в музея след презентацията и изрази искрената си благодарност за щедростта на госпожа Изабела Флечър, която даряваше „Композиция II“ на Кандински, едно от най-великите открития в света на изкуството през този век.

После представи Лорън, която щеше да говори от името на госпожа Флечър, която не можела да присъства поради здравословни причини.

— Всяка картина — започна Лорън — има история — историята на художника, времето и мястото на създаването й, история за онези, които са й се наслаждавали, които са я притежавали. — Тя опря ръка на катедрата. Сега беше още по-притеснена заради присъствието на родителите й. Погледна към бележките си. Когато вдигна очи, я видя в дъното на залата, хванала под ръка племенника си, с другата ръка стискаше бастуна си. Беше с красив вълнен костюм в червеникавокафяво. Една жена, вероятно съпругата на Ричард, стоеше вляво от него; млада двойка, може би праплеменникът и съпругата му, ги следваха.

Изабела вдигна гордо глава с лека усмивка и извъртя очи към племенника си, за да покаже, че той е причината за тяхното закъснение.

Лорън се усмихна на Изабела, беше много доволна, че е тук, чувстваше, че този ден вече е станал съвършен. Знаеше, че тя не би искала да я представят или да става причина за прекъсване, затова замълча само за миг, докато малката групичка се настани на столове в дъното на залата.

— Искам да ви разкажа историята на една млада жена — продължи Лорън, — която през хиляда и деветстотната, на шестнайсет години, е напуснала семейната ферма в Бавария и е тръгнала за Мюнхен. Вероятно е търсила приключения и вълнения, но аз съм сигурна, че тогава не е имала никаква представа какво я очаква. Намерила си работа в дома на изтъкнат търговец на изкуство и се появила искрата на любовта — към този човек, който накрая станал неин съпруг, и към изкуството. — Лорън срещна отново погледа на Изабела и видя одобрение, което й помогна да успокои треперещите си ръце и гласа си. — Страст, която щяла да остане до края на живота й и която след време хвърлила Хана, неволно, в свят, в който всяка стъпка и всяка мисъл били контролирани. — Лорън замълча за миг и си пое дълбоко дъх. — Тази жена се казва Хана Флайшман, майката на Изабела Флечър. А търговецът на изкуство е бащата на госпожа Флечър, Мозес Флайшман.

Изабела кимна. Лорън отново погледна към хората в залата: Патрик, Адам — слава богу, беше кротък — брат й, снаха й, децата им. Майка й държеше бебето на коляното си и леко го подрусваше. И двете я гледаха много внимателно, Мелани явно разпознаваше гласа на майка си.

— Тази картина — Лорън се обърна и посочи към „Композиция II“ на Кандински — сега нямаше да е тук, ако не бяха героичните усилия на Хана и семейството й. — Лорън обясни как картината първоначално е купена от Мозес Флайшман като подарък за жена му по случай раждането на техния син, и как после са били принудени да я продадат, а след това е върната отново. Разказа как е крита в семейната ферма в Бавария по време на опустошителните години на Втората световна война. — Но историята отива далеч отвъд тази картина.

Тя заговори за цензурата на Хитлер и за прочистването в изкуството, как Хана е била принудена да изготви каталог в Берлин, далеч от децата си, и как е спасила и скрила няколко картини от склада.

— Хана е усещала, че правото на творческо изразяване — каза Лорън, — което и според Кандински е идвало от душата, е така жизненоважно, както и самото право на живот. — Тя разказа как тези спасени картини накрая са се върнали в германските музеи. — Те може и да не са смятани за така значителни като картината на Кандински пред нас, но са били важни за Хана, която е рискувала много, за да ги спаси, и това не бива да се забравя.

Лорън отново се обърна към голямата картина.

— „Композиция II“ на Кандински е означавала толкова много за госпожа Флечър през годините, колкото и за майка й, Хана Флайшман, за баща й, Мозес Флайшман, и за брат й Вилхелм. С известна тъга и все пак с радост тя я дарява на музея на изкуствата „Метрополитан“.

Лорън отново срещна погледа на Изабела. Не видя сълзи, но ги усети — голямата радост и задоволството в очите на Изабела, защото истината за стореното от майка й най-сетне бе извадена наяве, защото историята на Хана беше разказана и светът бе разбрал за нейната смелост. Тогава Лорън срещна и погледа на баща си и беше сигурна, че очите му блестят от влага.

— Тази картина е символ не само на детството на Изабела Флайшман Флечър в Мюнхен и щастието на семейството й, но и символ на борбата на Хана, на нейното оцеляване. Вероятно дори по-важно е, че картината е символ на свободата на твореца, и Изабела помоли да ви кажа колко щеше да се радва Хана, ако можеше да сподели този миг с всички нас. — Тя пак погледна към дъното на залата. Тънките устни на Изабела трепереха, докато оформяха думите „благодаря ти“. Лорън кимна, пое си дълбоко дъх, за да овладее чувствата, издиша и продължи: — Елате отново някой ден с вашите близки и приятели и докато гледате тази картина, споделете с тях историята на Хана Флайшман.

Лорън се обърна и се вгледа в „Композиция II“ на Кандински. Спомените, които Изабела бе споделила с нея, просветваха в ума й и тя имаше чувството, че наистина вижда тази картина в музикалния салон в Мюнхен, а после, само за миг, й се стори, че може да ги чуе — трептящите, ликуващи звуци на цветовете.