Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (39)

Глава 39

Лорън и Изабела

Ню Йорк

Август 2009 г.

— Значи картините са върнати в германските музеи? — попита Лорън.

— Честно да ви кажа, госпожо О’Фаръл, не знам със сигурност.

— И оттогава не сте се чували с господин Келер?

— Никога. Няколко години по-късно му изпратих писмо, адресирано до музея в Базел, където ми беше казал, че е работил. Питах дали има някакво развитие след разговора ни в Ню Йорк.

— Но той не ви отговори?

— Получих отговор от директора на музея. Информираше ме, че Йохан Келер е починал преди година и че той можел да ми помогне, ако е по делови въпрос. Ако въпросът бил личен, можело да се свържа с вдовицата му.

— Вдовицата му?

— Да, той беше женен. Изглежда, майка ми е имала връзка с женен мъж.

Известно време Лорън мълча. Какво да каже на една осемдесет и две годишна жена, която току-що бе признала, че майка й е имала любовна връзка преди повече от седемдесет години? Нямаше нужда и не беше редно да казва нищо. Накрая попита:

— Опитахте ли да се свържете с музеите, за да разберете дали част от тези конфискувани картини са били върнати?

— Лорън, знаете ли колко много музеи има в Германия и колко много картини, рисунки и други творби са били складирани в онзи склад в Берлин?

Госпожа Флечър за първи път се обръщаше към нея с малкото й име.

— Между шестнайсет и седемнайсет хиляди — отвърна Лорън.

Изабела се усмихна.

— Да, предполагам, че човек с вашата професия е запознат с фактите.

— Да — усмихна се Лорън.

— Нека ви покажа нещо — каза Изабела. Гласът й остана спокоен, но в него се усещаше и някакво вълнение. Нима и последният защитен слой от недоверие падаше?

Изабела бавно извади снимката от рамката и свали картонения гръб.

— Какво е това? — попита Лорън, като се вгледа в нея.

— Мисля, че е списък. Според мен е описание на картините, които майка ми е спасила от онзи склад.

— Еха… — Лорън не можа да каже нищо друго. Взираше се в написаното. Дати, германски градове, думи на немски — някои очевидно бяха имена на музеи и вероятно инициали на художници. — Тя е записала описанията, художниците, музеите в Германия, от които са взети картините?

— Да, така мисля.

— Може би той наистина ги е върнал — помисли си Лорън, осъзнавайки, че е изрекла думите на глас и че и нейната предпазливост и резерви са изчезнали.

— С тази информация — каза Изабела — можем да проследим картините. — В гласа й отново се усещаше напрежение, леко колебание. — От години избягвам този проблем, знаех, че майка ми наистина е работила за нацистите, знаех и това, което господин Келер ми каза, и все пак се питах дали той не крие нещо, винаги съм усещала, че в тази история има още нещо. Имах чувството, че той се опитва да защити майка ми, вероятно дори ме излъга. Беше толкова очевидно, че я е обичал. И аз продължих да се чудя какво е станало с тези картини. Ако не са били върнати, това няма да изчисти името на майка ми, ако бъде обвинена в престъпления срещу Германия. Когато се срещнах с господин Келер, той каза, че в някакъв момент може да се появят обвинения. Мисля, че остави на мен да я защитя. И все пак усещах, че ми спестява важни факти, които ще са ми нужни, за да направя това. И така, аз чаках, повече от шейсет години. Никой не обвини майка ми в кражба или в сътрудничество на нацистите, и аз реших, че това никога няма да се случи, че няма да е нужно да говоря за това. И просто го оставих настрани. Но после се появихте вие… — Изабела се взираше в Лорън, сякаш питаше: Какво ще правим оттук насетне?

— Бих искала да помогна — каза Лорън.

— Може да пишем на тези музеи — отвърна предпазливо Изабела — и да питаме дали тези конкретни картини са върнати. — Лорън виждаше, че тя иска да разкрие всичко. Иска да продължи напред.

— Може — отвърна Лорън. — Но имам идея как може да стане много по-лесно и по-бързо. Поне ще е някакво начало. Като използваме този списък, имената на музеите, градовете, художниците… Да, нека започнем с имената на музеите. Много от тях имат описи в уебсайтовете си, както и служители за връзка и телефонни номера. Говорите ли все още добре немски?

— Да, разбира се — отвърна Изабела.

Лорън бръкна в чантата си и извади телефона си.

— Е, да започваме с проверката.