Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (35)

Глава 35

Лорън и Изабела

Ню Йорк

Ден втори, август 2009 г.

— Тя така и не ми обясни как е успяла да стигне до Америка — каза Изабела на Лорън, — но аз знаех, че е пътувала с швейцарски паспорт под моминското си име. Скоро след като пристигна, войната в Европа започна, а после и Америка се присъедини към Съюзниците. Мама ставаше уклончива и предпазлива, когато я питах какво е правила сама в Германия. Знам много малко за живота й тогава. Преместихме се в Ню Йорк, където се записах в частно училище. Мама кърпеше и преправяше дрехи. Можете ли да си представите? Тази красива, интелигентна германка, която бе живяла в красив дом в Мюнхен сред Пикасо, Сезан, Ван Гог и Кандински?

Лорън поклати глава — не можеше да си го представи.

Но можеше да си представи защо една германка би искала да се отърве от еврейското си име. А една американка с германски произход би искала да се отърве от германското си име.

Днес Изабела Флечър беше с ментовозелен костюм, диамантени обици и диамантена висулка на платинена верижка. Лорън предположи, че диамантът е почти един карат. Тя се чувстваше много зле облечена до нея, макар че беше с пола и блуза, а не с широките панталони, които обикновено носеше. Дръпна леко ръба на полата си, за да покрие коленете си. Отново седеше на дивана, а Изабела — в креслото.

— Но ние бяхме щастливи заедно. Разговаряхме — каза Изабела.

Днес беше сервирала студен чай, като отбеляза, че времето е топло, макар че не беше по-топло от предишния ден. Изабела взе чашата си и отпи.

— Годините, които прекарах при леля, чичо и братовчедите Кьоблер, ми носят противоречиви спомени. Там беше красиво и спокойно. Все едно бях с братовчедите си в баварската ферма. Когато бях малка, често ходехме при чичо Фридрих. Макар че американската ферма не беше толкова красива — каза тя тихо, сякаш някой можеше да се засегне. — И все пак майка ми не беше там. Тя се върна в Германия при баща ми. И после не успя да се добере до Америка.

Те повтаряха познати неща, които Изабела вече й беше споделила предишния ден. Лорън отново се запита как да продължи разговора, без да я засегне.

Погледна към масата, към опакованото в предпазен найлон с мехурчета стъкло. Беше го дала на Изабела още щом пристигна в апартамента й този следобед. Тя й благодари и нищо повече. Лорън искаше да й предложи помощта си да го монтира на рамката, но реши да изчака.

На масата имаше и голям кафяв плик. Той стоеше там още от пристигането й. Лорън усещаше, че е нещо важно, защото Изабела все поглеждаше към него, докато говореше. Още снимки? Или още картини?

— Разговаряхте ли за Германия? — попита тя накрая. — Майка ви говореше ли за Германия, когато отново бяхте заедно в Америка?

— Да — отвърна Изабела с лека усмивка, — говорехме, но само за хубавите спомени, никога за лошите. Но както ви казах, моите спомени за Мюнхен са все хубави. Когато бях малка, наистина нямах представа колко ужасен е станал животът. Но после татко умря, а след това и Вили.

Тя го каза някак спокойно. Предишния ден в края на разговора им Лорън бе усетила колко е развълнувана възрастната жена, но днес, дори докато говореше за смъртта на брат си, тя оставаше спокойна.

Лорън си помисли колко много мъка е преживяла Изабела. Като дете е била разделена от родителите си, изгубила е баща си, а после е гледала как брат й умира мъчително от пневмония, като през цялото време се е питала защо майка й не е до тях. Как изобщо бе могла да подозира, че Хана Флайшман е помагала на нацистите, за да напълни собствените си джобове? Отново си каза, че Изабела вероятно не знае за това. Беше напълно възможно. Може би възрастната жена, не знаеше какво е правила майка й в Берлин и Люцерн. Но… знаеше за швейцарския паспорт.

Лорън огледа стаята, като мислено отделяше картините, за които знаеше, че са копия, от онези, за които подозираше, че са оригинали. После мислено излезе в коридора, мина покрай трапезарията и влезе в банята, като добави още картини. Само малка част от тях може би бяха автентични и предния ден Изабела беше казала, че може да представи документи, че са закупени законно. Може би те нямаха нищо общо с конфискуваното от нацистите изкуство.

— Накрая се наложи да приема, че има неща, които майка ми просто няма да сподели с мен — обясни Изабела. Нещо в тона й и в начина, по който погледна Лорън — спокойно, със стиснати устни — като че ли казваше: А има и неща, които аз няма да ти кажа.

Тя знае, помисли си Лорън.

— Накрая — каза Изабела, — майка ми ми каза, че Хелене е купила картината на Кандински в Берлин и я е занесла във фермата при чичо Фридрих.

— Заради цензурата на нацистите? — попита Лорън.

— Да, отчасти. Мисля, че просто е искала майка ми да я притежава. Тя беше нейната картина, нейна и на Вили. Беше окачена в дома ни в Мюнхен. В музикалния салон. — Изабела поклати глава. — Да, мисля, че ви казах това вчера.

Лорън кимна. А къде ли е сега, изкуши се да попита. Но вместо това каза:

— После, след войната, са я изпратили на майка ви?

— Да. Всъщност не, не стана точно така. Но, както виждате, накрая се върна при семейството ни.

Както виждате? — учуди се Лорън. Тя все още не беше видяла доказателство, че Изабела Флечър притежава тази картина.