Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (29)

Глава 29

Хана

Берлин и Вайтнау

Май 1939 г.

Един ден, когато се върна в хотела, Хана откри писмо от брат си Фридрих. Запита се как е разбрал къде да я намери. Не се бяха чували повече от година.

Писмото беше кратко, с нестабилен почерк, почти нечетливо и отначало Хана се усъмни, че е от него. Винаги жена му пишеше писмата, но тя беше починала преди години и Хана не помнеше да е виждала писмо, написано от брат си.

 

Много време мина, откакто идва във фермата — пишеше той. — Моля те, ела да ме посетиш.

 

Лаконичността, характерна за него, я убеди, че той е написал писмото, но думите й се сториха странно официални. Сигурно искаше да й каже нещо, което не можеше да напише в писмо.

Тя поиска отпуск да посети семейството си, преди да замине за Швейцария. Не вярваше, че ще й позволят, макар че задачите й по търга бяха изпълнени. Картините бяха готови за опаковане и транспортът до Швейцария бе уреден. Тя трябваше да замине следващата седмица, за да ги разопакова и да подреди първата предварителна изложба. Понякога се питаше дали наистина ще й позволят да отиде в Швейцария. Хитлер имаше шпиони навсякъде. Сигурно някой от тях знаеше, че тя отчаяно иска да замине за Америка. Но дори да можеше да избяга от Швейцария, нямаше нито пари, нито необходимите документи.

За нейна изненада й дадоха кратък отпуск. Младият й помощник, третият поред, щеше да я придружи.

В деня на пристигането й Фридрих, тя и помощникът й, младеж на име Клаус, седяха в кухнята и пиеха кафе.

— Как са децата? — попита Хана.

— Добре. — Фридрих не знаеше, че тя е загубила сина си, но Хана не искаше да му казва. Подобен разговор щеше да доведе до разговор за Изабела, която сега беше на сигурно място в Америка.

Хана огледа стаята и осъзна колко малко се е променил родният й дом — същата печка, където тя, майка й и Кати, а по-късно мащехата й, приготвяха храната. Дъсченият под, покрит с износени черги, на които малкият Петер често спеше, а Лени играеше с куклите си и вероятно мечтаеше един ден да стане майка.

После тя погледна към младия Клаус, който стана да допълни чашата си за втори път, и осъзна колко много се е променил нейният живот, откакто напусна дома на детството си.

— Внуците? — попита тя брат си.

— Отидоха с Фриц и жена му при нейните родители преди жътвата. — Беше отслабнал. Тя знаеше, че не е добре, защото ръката, с която държеше чашата, трепереше. Спомни си и за разкривения почерк на писмото му, докато Фридрих обясняваше, че най-малкият му син и двамата от внуците му служат в армията на Хитлер.

— Позволили са на Фриц да остане?

— Хитлер смята, че фермерите са не по-малко важни от армията за възстановяването на силата на Германия.

Младият Клаус седеше тихо и пиеше кафе. Той отново напълни чашата си и вдигна празната кана. Хана стана да направи още. Клаус прекоси стаята и погледна през прозореца, докато чакаше.

Скоро след това, когато кафето беше готово и Хана наля на всички, поговориха още малко и тя каза нещо за топлото време, младежът се извини. Вероятно искаше да се отърве от скуката и да изпразни мехура си, помисли си Хана.

— Отивам в Швейцария — каза тя на брат си.

Фридрих кимна, но не попита за сегашната й работа. Нейният придружител с червено-бяла свастика на ръката не оставяше никакво съмнение, че тя работи за партията или за правителството, а вече нямаше голяма разлика между тях. Фридрих със сигурност разбираше, че тя не е приела доброволно този пост.

— Хелене идва — каза той.

Хана ахна от изненада.

— О, слава богу, че е жива. — И не е в лагер, добави мислено и благодари на бог. Благодарността й беше придружена от облекчението, че Хелене не се беше опитала да се свърже с нея или да я посети с тъжната новина за смъртта на Якоб. След събитията в нощта на девети ноември животът за всички евреи в Хитлерова Германия бе станал много опасен, а Хана сега живееше сред нацисти. Но защо Хелене бе дошла при Фридрих? Доколкото Хана знаеше, тя никога не беше идвала във фермата и не бе общувала с Фридрих.

— Значи знаеш за Вили? — прошепна тя и усети как в очите й се събират сълзи.

— Да — отвърна той, но не срещна погледа й. — Съжалявам, Хана. — Погледна предпазливо към вратата.

Тя знаеше, че нямат много време, преди Клаус да се върне.

— Тя защо дойде? — попита тихо Хана.

— Остави ти малко джобни пари. — Той се усмихна, въпреки че тя знаеше за какво мисли, мисли, които не можеха да изрекат на глас.

— Джобни пари? — Тя осъзна, че той има предвид нещо в старата й стая, в средното чекмедже, между чекмеджето на Кати и Лени. Не беше подозирала, че братята й знаят къде държи съкровищата си. Усмихна се, като си помисли, че вероятно всички са знаели.

— И нещо в хамбара — добави той тихо. — Ще ти го пазя, докато се върнеш от Швейцария.

— Какво е то? — прошепна Хана. Не му каза, че няма да се върне, макар че го усещаше още откакто започнаха приготовленията за пътуването. Не му каза, че всяка нощ сънува своето спасение, сънува Йохан, но тези сънища винаги свършваха с кошмари. Не му каза, че след търга вече няма да е нужна на Хитлер и че тези ужасни нощи са изпълнени с образи на собствената й смърт.

— Хелене го нарече Цветовете на Вили — отвърна той.

— Картина? — попита тя шокирана.

— Да.

— От Бото фон Гамп?

— Не знам, тя каза, че ти ще разбереш, защото и двамата с Вили сте я обичали.

Хана отчаяно искаше да отиде до хамбара да погледне, но скоро Клаус се върна. Нямаше представа как Хелене е успяла да се сдобие с картината на Кандински. Когато се разделиха за последно, тя се страхуваше, че Хелене я мрази, задето е изоставила сина си да умре в Америка и работи за Хитлер.

Късно тази нощ, докато бе сама в старата си стая, но вече без Кати и Лени, които бяха далеч, Дора бе изчезнала безследно, а дъщерите на Фридрих отдавна вече имаха семейства, Хана откри в стария очукан скрин под купчината чаршафи малка кесийка. Развърза връвта и изсипа съдържанието й на леглото. Те заблестяха със звука на лед и сняг. Диаманти! Подаръкът от Хелене. Може би беше решила, че това ще осигури бягството й.

В дъното на чекмеджето намери и два листа хартия. Хана взе по-големият и го отвори. Фактура за „Композиция II“ на Кандински, продадена от Бото фон Гамп на Хелене! Той бе отказал да я продаде на Хана, може би защото знаеше, че тя няма какво да му предложи. Сега тя се питаше дали не е осъзнал, че картината може да бъде унищожена или конфискувана от нацистите и е по-добре да се отърве от нея.

А после прочете на по-малкия лист бележката от Хелене.

Скъпа моя Хана,

Когато получиш това, аз ще съм мъртва. Не мога повече. Моля те, почети паметта ни, като се завърнеш при Изабела.

Съжалявам.

С обич:

Хелене

Хана седна на леглото, цялата трепереше. Не можеше да заплаче, сякаш сълзите й бяха пресъхнали.

Тази нощ разши подгъва на полата си и в тишината на стаята, където се беше смяла, спорила и сънувала със сестрите си, тя скри подаръка на Хелене. После намери игла и конец в малка кутийка в долното чекмедже и заши фактурата и бележката от Хелене в джоба си.

Изчака до среднощ, после отвори вратата и слезе на пръсти по стълбите с надеждата да се добере до хамбара. Надуши дим и щом надникна зад ъгъла, видя, че Клаус стои в коридора и от устата му виси цигара. Хана се върна в стаята си.

Рано на следващата сутрин, щом отново останаха сами, тя помоли Фридрих да й опише картината.

Той примигна нервно и прошепна:

— Хитлер върна силата на Германия, но на каква цена… с цената на голяма несправедливост. — Поклати глава. — О, сестричке, светът ще ни осъди сурово. Не съм съгласен с Хитлер, но тази картина… Може би представите ми за изкуство съвпадат с неговите. Аз също бих искал да знам какво има на нея. — Той започна да я описва: — Ярки цветове, кон, или може би жираф, в центъра. Жени от едната страна, но не истински жени. Месят хляб или пък перат на камъни. — Той пак поклати глава, клепачите му още потрепваха.

— Намираш я за неприятна? — попита тя.

— Доста — отвърна той с бавна, предпазлива усмивка.

— Нямаше ли да е прекрасно, ако отново живеехме в свят, в който можем да изразяваме несъгласието си? В който всеки може да реши какво му харесва и какво не.

Усмивката на Фридрих сега се изпълни с мъка и съжаление и той отвърна само:

— Да.

Хана си тръгна от фермата, без да има възможност да отиде до хамбара и да разгледа картината от Хелене. Но от описанието на брат си и от фактурата знаеше, че е „Композиция II“, нарисувана от Василий Кандински.

В Берлин тя се зае с последните приготовления по пътуването за Швейцария. Нощта преди да тръгне, внимателно свали подплатата на двата куфара за пътуването. В по-големия сложи малките картини и рисунки, които беше спасила от склада. А в по-малкия — фактурата за картината на Кандински и рисунката, която й бяха направили преди толкова години в Академията в Мюнхен. После с професионален шев, на който я беше научила мащехата й Грета преди повече от четирийсет години, заши подплатата. Докато шиеше, си припомняше колко лоша беше с Грета. Още чуваше как настоява с пискливия си детски глас, че няма нужда от помощта й и че нейната майка я е научила да шие. Но сега разбираше, че шевът на Грета ще остане незабелязан, ако някой заподозреше, че госпожа Флайшман се опитва да изнесе картини от страната. Хана си помисли колко не харесваше тази жена. Вече не можеше да използва думата „мрази“, защото сега по света имаше прекалено много омраза. И мислено каза една благодарствена молитва за Грета.

Тя сгъна внимателно дрехите си и ги опакова в куфарите, като сложи между тях снимката на Вили и Изабела, която Кати й бе изпратила от Америка, в по-големия куфар.

Късно тази нощ, неспособна да заспи, тя си спомни за описите, които успешно беше пренесла от стария си хотел и бе скрила в стаята си. Осъзна, че не може да ги остави тук. Стана. Ако ги сложеше в куфара при дрехите, властите можеха да питат откъде има тази информация. Дали да не ги скрие при картините в подплатата? Погледна към прозореца, слънцето скоро щеше да изгрее, времето изтичаше, а и набързо направеният шеф можеше да личи. А и ако добавеше купчина листи към картините, те вероятно щяха да издуят подплатата. Дали да не ги унищожи? Все пак усещаше, че поне информацията за картините, които бе скрила в багажа си, трябва да бъде спасена.

Извади внимателно снимката на децата си от куфара и свали рамката. На гърба на снимката, със същите съкращения, които използваше в списъците, записа инвентарната информация за скритите картини. Сложи отново снимката в рамката и тогава, възможно най-бързо, накъса листите на миниатюрни парченца и ги пусна в тоалетната, а други скри в пръстта на саксиите в нейната елегантна стая в хотел „Белвю“.