Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (23)

Глава 23

Хана

Мюнхен

Юли 1937 г.

Каменни орли, стиснали свастики в ноктите си, увенчаваха високи колони по Принцрегентенщрасе. Стотици пилони с развяващи се ярки нацистки знамена, пронизителни като цвета на кръв, опасваха пътя от гарата до центъра на Мюнхен. Парад от повече от седем хиляди души — войници с униформи, изпълнители с пъстри костюми, ярко украсени животни, автомобили — се нижеше празнично по улиците към храма на германското изкуство.

Хана получи почетно място на голяма трибуна заедно с големците и още няколко жени, предимно вдовици на хора, на които фюрерът се възхищаваше. Мъже, облечени като ренесансови художници и северни богове, маршируваха победоносно, следвани от викингски кораби и модели на архитектурните чудеса на Хитлер — нелепо пъстро шествие в чест на художествените постижения на Германия. Ако Хана беше сред хората от народа, струпали се около улицата, за да видят този спектакъл, а не почетен гост, вероятно щеше да се засмее. Но докато се взираше в ликуващата тълпа, тя не можеше да стори друго, освен да трепери от страх.

Кулминацията на Деня на германското изкуство бе откриването на Дома на изкуството с Голяма изложба на германско изкуство.

От хора, които все още имаха дързостта да се шегуват с грандиозните постижения на Хитлер, Хана беше научила, че наричат сградата Дворец на кича и Мюнхенско летище. Бе чула как група младежи на улицата я нарекоха Галерия на надениците, защото колоните по фасадата приличаха на провесени наденици в касапница. Това беше чудовищна, грозна сграда, построена от пясъчник и съсипан, пожертван мрамор, и проектирана от един любимец на Хитлер, Паул Лудвиг Троост, който вече бе покойник. Вдовицата му, Гертруде, беше сред почетните гости.

Фюрерът стоеше пред своя нов храм, микрофоните вече бяха поставени. Хана бе така близо до него, че виждаше потрепването на бузата му, докато се готвеше да се обърне към тълпата. Той огледа множеството, очите му се движеха бавно, но изглеждаха изцъклени — сякаш не виждаше хора, а само море от омагьосани последователи.

Започна своята възхвала на германското изкуство.

— Художниците не творят за художниците, а за хората — обяви той, сияещ от гордост. После заговори за значителното обогатяване на културния живот в Германия. А след това тонът и лицето му внезапно се промениха и думи като „пречистване“ и „изкореняване“ полетяха трескаво от устата му към обожаващата го тълпа. — С откриването на тази изложба идва краят на художествената лудост и на художественото замърсяване на нашия народ — изкрещя той. От мястото си Хана виждаше слюнката, която хвърчеше от устата му.

Както сам й беше казал едва преди седмици, заедно с грандиозното откриване на Дома на изкуството, щеше да има и друга експозиция. На следващия ден щеше да бъде открита изложбата „Упадъчно изкуство“ и Хана знаеше, че днес Хитлер просто подгрява тълпата за онова, което ще последва.

След речта тя и другите гости бяха отведени в сградата. Зачакаха в огромното фоайе, опасано с червени флагове, лаврови дървета в саксии и бюстове и портрети на фюрера. Всички мълчаха, сякаш бяха във величествена катедрала и очакваха да започне службата на свят празник.

След известно време Хитлер се появи, облечен с прясно изгладена униформа. Хана бе забелязала, че в края на речта си бе подгизнал от пот, и явно ги беше накарал да чакат, за да може да се освежи.

Той обичаше величествената поява и Хана предположи, че с удоволствие кара хората да го чакат. Хитлер помълча малко, за да придаде още по-голяма значимост на присъствието си, сякаш думите, които щяха да излязат от устата му, бяха най-важните думи, произнасяни някога. А Хана знаеше, че няма да са малко.

Госпожа Трост, вдовицата на архитекта, която я бе заговорила, докато наблюдаваха парада, изразявайки искрено съжаление, че съпругът й не е доживял да види този ден, сега погледна към нея, сякаш да каже: Какви щастливки сме, че сме тук, в присъствието на този човек. А Хана си спомни за собствения си съпруг.

Тя сведе очи, за да не покаже чувствата си, когато Хитлер заговори — още една дълга тирада, разширено повторение на онова, което беше казал на тълпата отвън. Хана пристъпваше от крак на крак върху твърдия каменен под, краката й вече бяха изморени от стоенето, искаше й се и тя да бе имала време да се освежи.

Гостите започнаха обиколката си на Дома на германското изкуство. Портрет на Хитлер, застанал гордо с военната униформа, ги посрещна в първата зала. Те тръгнаха бавно през нея. Мраморният под блестеше. Огромни капандури хвърляха изобилна светлина върху картините и скулптурите.

Творбите бяха добре подредени и зрителите имаха възможността да спират и да разглеждат всяка от тях. Хана застана пред една от многото скулптури на голи мъже, която доминираше в залата. Когато чу някой да шепне: „Какви прекрасни класически линии, сигурно е вдъхновена от гърците“, тя се замоли да не избухне в нервен смях. Спомни си как Хелене описваше Хитлеровия стадион за Олимпийските игри и коментарите, че вероятно за Хитлер най-важен е размерът. В тази скулптура нямаше нищо елегантно или класическо. Просто беше голяма.

Хана си пое дълбоко дъх, знаеше, че по-скоро ужасът, отколкото смехът може да я докара до истерия. Продължи заедно с останалите.

Картините на германски майки със съвършени руси дечица висяха до портрети на здрави арийски семейства. Мускулести войници с четвъртити челюсти се редуваха с митични герои. Идеализирани картини на селяни посрещаха посетителите. И там, сред творбите, Хана видя картините, които сама беше подбрала за фюрера.

Хитлер маршируваше из галерията. Фотоапаратите просветваха. На лентите беше запечатана и Хана. Да, тя беше тук, стоеше сред избраните, усмихваше се, сякаш одобряваше, усмихваше се, за да не заплаче.

 

 

На следващия ден изложбата на упадъчно изкуство беше открита за специална група поддръжници и държавни служители, а после щеше да бъде отворена за всички. Творбите бяха изложени в порутена сграда в парка „Хофгартен“, близо до новия музей. Фюрерът не се появи. Хана предположи, че драматичните му изяви от предния ден са го изтощили.

Речта на откриването беше произнесена от Адолф Циглер, президент на Палатата на изкуствата. Думите му много приличаха на изреченото от Хитлер предишния ден. Господин Циглер описваше това изкуство като чудовищно отроче на лудостта, безсрамието, глупостта и упадъчността.

Към изложбата се минаваше по тъмно, тясно стълбище. Когато стигна на площадката на горното ниво, Хана беше поразена от дървено изображение на разпнатия Исус. Фигурата беше неестествено ъгловата, изпита и тънка, гвоздеи пронизваха краката и ръцете й, ребрата й изпъкваха, а разкривената, увенчана с трънен венец глава бе наклонена към зрителя. Беше ужасно разстройваща, каквато бе и целта на Лудвиг Гиз. Но тук тя беше още по-въздействаща поради факта че бе изложена, за да бъде охулена с надпис: Този ужас висеше като военен мемориал в катедралата в Любек. Хана осъзна, особено след изложбата предишния ден, че Хитлер иска да представи войната и битката като нещо героично, а не ужасяващо.

Осветлението във всяко от малките тесни помещения беше слабо, а пространството така претъпкано, че творбите не се виждаха добре. Хана си помисли за огромните, добре осветени зали на Дома на изкуството. Тук една творба, един художник, бяха натъпкани до други и по стените между тях бяха изписани обидни, изпълнени с омраза думи.

Безочлива подигравка с Божественото по време на центристкото управление, пишеше на стената до „Животът на Христос“ от Емил Нолде, в Зала 1.

Пример за извратената душа на евреите в Зала 2, която съдържаше творби на еврейски художници; Марк Шагал, един от любимците на Хана, беше сред тях.

Обида към германската жена, до голи фигури, нарисувани от Ернст Лудвиг Кирхнер и Ото Мюлер в Зала 3.

Идеалът за кретен и курва, беше написано с черно на друга стена.

Под много от картините бяха залепени червени ленти — Платено с данъците на германските трудещи се. Хитлер бе решен да покаже как Републиката е злоупотребявала с парите им за упадъчно изкуство, чиято цел е единствено да оскверни германския народ. Сумите, които либералната Република бе платила за творбите, често бяха отбелязани. Но това бяха цени, платени по време на голяма инфлация, когато самун хляб се продаваше за купища обезценени марки и когато хората горяха пари, за да се стоплят през студените мюнхенски зими.

Хана се застоя пред няколко картини в опит да си ги представи окачени поотделно, за да можеш да възприемеш цветовете и формите, без да се разсейваш от още десетки други, които се опитват да нахлуят в полезрението ти.

Акварел от Паул Клее, „Призракът на един гений“, беше погрешно приписан на Кандински.

Две от картините на Василий Кандински, който беше описан като „учител от комунистическия Баухаус“, бяха окачени вертикално, макар че трябваше да се окачат хоризонтално. Те бяха напълно абстрактни, с геометрични линии и форми, които ясно показваха, че са от периода му в „Баухаус“. Но окачени така, балансът и композицията им бяха нарушени, и това много я разстрои. Каква обида към художника!

Докато вървеше през тесните коридори, отвсякъде я връхлитаха цветове, дисонантни звуци нападаха ушите й. Пронизителна смесица от звук и цвят. Човек не можеше да го понесе. И точно такова беше намерението — да се създаде клаустрофобична какофония, нападение над сетивата, което за Хана идваше не само от онова, което виждаше, но и от онова, което чуваше. За миг усети, че ще припадне или ще повърне върху лъснатите обувки на председателя на Палатата на изкуствата. Но вдигна високо глава и продължи през галерията, като мислено се сбогуваше с Шагал, Мондриан, Явленски, Кандински, Клее, Марк, Дикс, Бекман и толкова много други.

Когато излезе, знаеше, че няма да понесе затвореното пространство на трамвая след това, което беше преживяла. Тръгна пеша. Главата й бумтеше, усещаше пулсиране в лявото си слепоочие, докато се опитваше да проумее видяното през последните два дни на тези две така различни изложби.

В Дома на изкуството видя две по-малки творби, които доста й харесаха; малка скулптура от Макс Ешер на диви патици, картина на ферма, която й напомни за Алгой и семейното стопанство. Но като цяло по-големите картини, особено скулптурите, бяха напълно лишени от оригиналност и креативност.

На изложбата на упадъчното изкуство имаше творби, които според нея не бяха добре направени. А други силно я смутиха, като например рисунки от Ото Дикс, изобразяващи сексуално посегателство и убийство, които според някои критици бяха алегория на социален или политически протест. Тя се питаше дали художникът е видял такива ужаси през войната и е усетил нуждата да ги изрази чрез изкуството.

На децата не беше позволено да видят изложбата на упадъчното изкуство, защото се смяташе, че е твърде покварено и разстройващо. Някои творби наистина изискваха задълбочено обсъждане или пък можеха да бъдат пропуснати, но защо не оставеха този избор на родителите? Хана беше обидена и натъжена, че държавата се е превърнала в родител, който нарежда какво може да види, да чуе или в какво да вярва едно дете.

Помисли си за своите деца в Америка. Вили обичаше цветовете и щеше да се зарадва на някои творби от „упадъчното изкуство“, особено на Кандински и Клее. Изабела, от друга страна, беше доста непостоянна в това отношение и Хана се усмихна при тази мисъл. Още на осем години тя един ден харесваше дадена картина, а на следващия — нещо съвсем различно. Винаги успяваше да обясни защо ги харесва и защо не. Хана знаеше, че дъщеря й щеше да хареса картините на Франц Марк на котки, коне и птици.

По улицата прелитаха велосипедисти, пешеходци крачеха бързо покрай Хана. Тя подмина младо семейство с две деца — момиченце на четири и момченце на седем или осем години.

— Може ли да идем за сладолед? — попита момчето, като дърпаше ръката на майка си.

В такива моменти, когато виждаше други семейства, самотата и гневът й се засилваха. Колко несправедливо беше, че не можеше да заведе своите деца на сладолед.

Следобедът беше топъл и разходката се оказа по-изморителна, отколкото очакваше, отчасти защото се принуди да тръгне по по-дълъг маршрут, за да не мине покрай Фелдхернхале, където Хитлер беше издигнал мемориал в памет на неговите сподвижници, загинали от ръцете на баварската полиция в нощта на Бирения пуч. Двама пазачи от СС с черни униформи стояха там постоянно и минувачите трябваше да вдигат ръце в поздрав към тях.

Главата на Хана продължаваше да пулсира и от челото й се стичаше пот. Тя спря, извади кърпичка от чантата си, огледа се, после свали шапката си и попи челото си. Украсата по случай Деня на германското изкуство още висеше по улиците, които бяха много оживени през късния следобед.

Какво ли щеше да си помисли Мозес за всичко това, запита се тя. Защото през последните няколко дни тя още по-осезаемо усещаше присъствието на съпруга си. Беше благодарна, че не е тук да види това, но в същото време копнееше да поговори с него. Колко ли щеше да се натъжи, когато види как Палатата на изкуствата бе решила да покаже изкуството, разделено в две категории — одобрено и неодобрено.

Докато Хана вървеше към малката си стаичка, където живееше сама, в ума й не спираха да просветват образи на картини, скулптури и скици.

Спомни си какво бе казал Йозеф преди много години, точно след Пуча, когато Хитлер за първи път се опита да превземе властта в Германия. Когато Хана видя снимката му във вестника, тя каза на Йозеф: „Той идва тук преди години, показа рисунките си с надеждата, че може да ги изложим в галерията.“ А Йозеф бе отвърнал лековато, сякаш се шегуваше: „Е, точно от такъв водач се нуждае Германия, човек с чувствителността на художник.“

Тогава още никой не подозираше какво всъщност отстоява той.

Хана си спомни за думите на Лени, че Хитлер възнамерява да върне изкуството на народа.

Когато влезе в стаята си, тя седна на леглото и отново чу думите на самия Адолф Хитлер: „Изкуството е за народа. Народът ще отсъжда кое е неговото изкуство.“

Но самият начин, по който изкуството бе представяно на хората, им диктуваше какво трябва да приемат като изкуство.

Тази нощ Хана не спа много, следващата също прекара в неспокоен сън. След няколко дни, докато търсеше работа, мина покрай Дома на германското изкуство. Сега й изглеждаше почти пуст. По-късно мина и покрай сградата в „Хофгартен“. Пред нея се виеше дълга опашка от хора, които искаха да видят упадъчното изкуство.

Тя се запита дали и те усещат, че това е последната им възможност да видят тези творби.

Неспособна да намери работа, Хана отново отиде при Лени. Сега дисонансът, който преди усещаше между тях, беше изчезнал. Лени вече не хвалеше Хитлер и не упрекваше нея. Нямаше спорове. Сестрите почти не си говореха. Лени й осигуряваше подслон, храна и семейство. За това Хана винаги щеше да й е благодарна.

И преди да има достатъчно време да помисли какво да предприеме, в живота й отново настъпи обрат. Получи официално писмо, препратено й от галерия „Хаусман“. Министерството на народното просвещение и пропагандата се нуждаеше от нейната експертиза. Тя трябваше да се яви в Берлин след седмица и да докладва пред Палатата на културата.