Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (18)

Глава 18

Лорън и Изабела

Ню Йорк

Август 2009 г.

Възрастната жена изглеждаше изтощена и Лорън се запита дали да й предложи да продължат на следващия ден. Не беше успяла да получи информацията, за която дойде, и не спираше да се пита доколко е вярно това, което Изабела й каза за Кандински. Но най-много я тревожеше въпросът дали ако сега си тръгне, госпожа Флечър ще я покани отново?

Тя тъкмо й бе разказала накратко за първите години от управлението на Хитлер. В един момент обвиняваше всички германци, които не бяха евреи, като негови съмишленици. А в следващия започваше да убеждава Лорън, че не всички са повярвали на Хитлер, макар че повечето сторили точно така, и много хора нямали нищо общо с омразата към евреите. Лорън отново се зачуди какъв ли е бил животът тогава за дете, чието семейство е наполовина еврейско и наполовина арийско.

Тя се замисли за своя смесен произход. Дори в любяща и спокойна среда това пак създаваше трудности. С Патрик бяха решили да въведат Адам в традициите и на двете семейства, макар и не напълно в някоя от религиите. Те празнуваха Коледа и еврейските празници. Семейството на Лорън не беше от най-религиозните. Патрик произхождаше от стар католически род. Баба му от рода О’Фаръл беше много набожна католичка, с молитвеник и броеница. Когато Адам се роди, тя му даде медальонче с ангел пазител, което висеше на синя панделка на люлката му. На Лорън й харесваше синът й да си има свой специален ангел, който да се грижи за него.

Отново се замисли за Феликс и Мириам Розентал, бабата и дядото, които не познаваше. Мириам беше починала в Лондон, но Лорън така и не разбра точно от какво. Баща й бил само на пет години, когато останал без майка.

— Да ви призная, аз нямам спомени да съм била нещастна — каза Изабела, — знам, че времената са били трудни за родителите ми, за всички евреи, особено за търговците на изкуство, които се занимаваха с не толкова традиционните му форми. Германската република приемаше добре това изкуство, но Хитлер и хората му не бяха особено свободомислещи. — Тя изсумтя тихо, докато се наместваше в креслото и се изправяше отново в царствена поза. — Много интелектуалци, художници и писатели напуснаха Германия и отидоха в страни, по-благосклонни към различните форми на себеизразяване. Много от приятелите и бизнес партньорите на родителите ми не се чувстваха вече добре дошли и в безопасност в Германия.

На Лорън й се струваше, че са говорили достатъчно за това, и също се чувстваше емоционално изцедена. Тъкмо щеше да предложи да се срещнат отново на следващия ден, когато госпожа Флечър каза:

— Имаше един мъж, който беше много близък с майка ми.

Лорън застана нащрек и Изабела размаха пръст.

— Не, не така — приятел, скъп, истински приятел. Работеше в галерията. Казваше се Йозеф и още като дете виждах, че с майка ми са много близки. Той ни показваше картините и ни разказваше за различните художници. Тогава не съм била на повече от шест-седем години. Йозеф винаги се радваше да ни види. Когато мисля за него, усещам аромат на мента. — Тя подсмръкна леко, сякаш ароматът и сега изпълваше въздуха. — Той винаги имаше кристална купа с бонбони на бюрото си и ние с Вили си пълнехме джобовете, преди да си тръгнем от галерията. — Устните й се извиха леко, почти в усмивка, но Лорън забеляза, че треперят. — Самата идея да погледнеш към нещо от миналото и да го видиш в съвсем различна светлина… — Гласът й затихна и тя прокара пръсти по ръба на чашата си. Лорън отдавна се беше отказала от чая, но госпожа Флечър като че ли така се успокояваше и намираше занимание за нервните си ръце.

— Хелене често идваше от Берлин — продължи тя — и ние излизахме с нея и семейството на леля Лени — с толкова много братовчеди — в парка и в красивата Английска градина. Помня, че един прекрасен пролетен ден отидохме в парка на пикник. Бяхме само с мама, Вили и Саша, една домашна помощница. Аз се отдалечих и внезапно осъзнах, че съм сама. Изгубена. Мама ми се развика, когато ме откри, а аз си мислех, че би трябвало да е щастлива. Вие имате ли деца, госпожице О’Фаръл? — попита тя внезапно.

— Да — отвърна с усмивка Лорън. — Адам. На три годинки.

— Син. Прекрасно. — Госпожа Флечър погледна снимката на съпруга си. — С Андрю искахме да имаме деца, но животът невинаги протича така, както го планираш. — Обърна се пак към Лорън и попита: — Омъжена ли сте?

— Да.

Изабела се засмя тихо.

— Не исках да съм груба, но при днешните млади жени никога не се знае. Като че ли не е задължително да имаш съпруг, за да родиш дете.

— Така е — усмихна се Лорън и кимна в съгласие.

— Сигурно сте се омъжили за ирландец — каза Изабела. — Е, значи сте госпожа О’Фаръл, а не госпожица, нали?

— Наричайте ме Лорън.

— Щом сте майка, значи разбирате реакцията на майка ми, когато най-сетне ме откри в парка. Гневът й.

— Да, разбирам — отвърна Лорън и спомни как заведе Адам на разпродажба в „Мейсис“. На еднодневна разпродажба. Беше си харесала една блузка и се надяваше да я намери на добра цена. Ровеше из закачалките, когато се обърна и видя, че Адам го няма! Дори сега, след повече от година, усещаше как възелът на паниката се стяга ниско в корема й. Как можа да е толкова невнимателна? Първата й, и най-лошата, мисъл беше, че някой го е взел. Молеше се просто да е тръгнал да разглежда и малката му ръчичка вече да е в ръката на някоя грижовна продавачка, която го води обратно при майка му и проявява разбиране. А дори и да не проявява. Да, тя с удоволствие щеше да изтърпи строго мъмрене.

Откри го след минути. Беше се скрил зад една закачалка с дрехи, сякаш играеха на криеница. Кикотеше се, докато тя го измъкваше навън, а нейната ръка трепереше силно чак до рамото. Още помнеше колко му беше ядосана.

Не, беше ядосана на себе си.

— Значи разбирате как страхът често е прикриван с гняв — каза Изабела и Лорън пак усети, че кима в съгласие. Да, разбираше. Но дали Изабела не говореше за нещо повече от онзи инцидент в парка?

— Вече знам колко изплашена беше майка ми — каза госпожа Флечър. — Помня, че когато ме намери, аз говорех с един човек. Знаех, че не бива да говоря с непознати и че съм се изгубила. Той ме попита за името на баща ми и дали е евреин. Аз обожавах баща си — той беше толкова уверен, смел и умен. Разбира се, отговорих, че е евреин. А после заявих, че и аз съм еврейка. Исках мъжът да знае, че и аз съм смела. Нямах представа какво означава тогава да признаеш, че си евреин. Бях сигурна, че това е хубаво нещо. — Тя се засмя тихо на тъжната ирония. — Вече разбирам и защо майка ми реши да ни отведе в Америка. Баща ми остана в Германия. Майка ни обясни, че той трябва да се погрижи за бизнеса, преди да дойде при нас. Тя възнамеряваше да премести цялото семейство там, като леля Кати и чичо Ханс, но тогава още нищо не знаех за Хитлер и евреите. — Вгледа се право в Лорън и попита: — Вие еврейка ли сте?

Лорън кимна. Очакваше Изабела да попита за семейството й, но тя не го направи. Седяха и мълчаха. Накрая Лорън рече:

— Казахте, че баща ви е починал в Германия? Не е успял да дойде в Америка?

— Разболя се тежко. Мама ни остави с Вили в Америка, при леля и чичо, и се върна в Германия при него. Повече не видях баща си. — Тя остави чашата в края на масата и прокара пръсти по перлите на шията си, взирайки се сякаш някъде много далеч, отвъд стените на стаята.

— Съжалявам — каза Лорън.

Изабела продължи да се взира в нищото и мълчеше.

Стаята отново се изпълни с тежка тишина. Лорън изчака малко, преди да попита:

— Майка ви успя ли да се върне от Германия? — Думата избяга, която госпожа Флечър бе употребила по-рано, все се връщаше в съзнанието й. Питаше се какво ли имаше предвид Изабела, дали знае истинската история за бягството на майка си.

— Да, много по-късно. Беше принудена да остане в Германия доста време, преди да успее да дойде в Америка.

Дядото на Лорън, доктор Розентал, също бе възнамерявал да се присъедини към семейството си.

— Картината, Композицията на Кандински — каза Лорън, — споменахте, че тя не я е взела със себе си. По-късно ли се случи?

— Да, по-късно.

— А правилно ли съм ви разбрала, че семейството ви я е закупило два пъти?

— Да — отвърна бавно госпожа Флечър и се размърда уморено, — ще стигна и дотам.

Но Лорън се питаше дали и двете вече имат сили да продължат.