Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (12)

Глава 12

Лорън и Изабела

Ню Йорк

Август 2009 г.

— Пикасо, Сезан, Матис, Шагал, Климт, Шиле, Ван Гог, Кандински, Мюнтер, Явленски — каза Изабела. — Да, картини от всички тези художници висяха в галерията и в дома ни в Мюнхен. — Тя затвори очи и Лорън предположи, че вижда платната в коридора, в музикалната стая и в салона, които й беше описала така ясно и подробно.

— Майка ви и баща ви са познавали тези художници, но вие познавахте ли някой от тях? — попита Лорън.

— Много от тези художници са творили преди аз да се родя, но някои съм срещала в галерията или у дома. Тогава запознанството с тях не ми се струваше голямо събитие — просто това работеха родителите ми. Никога не съм виждала Василий Кандински, но помня, че съм срещала госпожица Мюнтер, която беше негова приятелка — любовница, би казал някой, тъй като той беше женен, когато тръгнаха заедно. Тя беше приятелка на майка ми и имам смътен спомен за нея. Сигурно е останал, защото повечето художници тогава бяха мъже. Имаше и жени, но малко.

— Галерията „Флайшман“ беше известна предимно с изложбите на групата от художници, основана от Кандински и Франц Марк. Швейцарецът Паул Клее се присъединява по-късно към тях. Името им идва от заглавието на един алманах, който Кандински и Марк списваха. „Дер Блауе Райтер“.

— Синият конник — преведе Лорън.

— Да, и Кандински, и Франц Марк включват коне, а понякога и ездачи, в творбите си. И двамата като че ли имат слабост към синия цвят.

Лорън си помисли за красивите цветове, използвани от двамата художници, Василий Кандински и Франц Марк. Сини и жълти, чисти и ярки, представени по най-необичайните начини. Животни в цветове, които не се срещат в природата. Форми на платното, често без никаква връзка с истински, реални изображения. Тя отново погледна към картината на сините коне и си представи ярките цветове и загадъчните форми на „Композиция II“ на Кандински.

— Това, което се е случвало в Германия тогава, е било много прогресивно — рече тя. — Мнозина свързват тези нови тенденции в изкуството с Франция… нали разбирате, импресионистите и постимпресионистите. Малцина съзнават какво се е случвало в изкуството на Германия в началото на двайсети век.

— Точно така, точно така — каза Изабела, като клатеше глава и се усмихваше. — Да, много прогресивно. Майка ми се чувстваше привилегирована, задето е била свидетел на такова творчество и оригиналност. Дори в известен смисъл участник. Както знаете, хората, които посредничат в изкуството, могат да окажат огромно влияние, както и колекционерите и покровителите, които подкрепят художниците.

— Без тази подкрепа много от тях нямаше да могат да продължат да работят — каза Лорън, като си мислеше колко ли вълнуващо е било за Хана и Мозес да бъдат част от тази история. Питаше се дали са осъзнавали колко значими ще станат един ден тези художници.

Посредникът или покровителят на съвременно изкуство винаги рискува.

— И в същото време — каза госпожа Флечър — група от също толкова напредничави художници, сред които Фриц Блейл, Ернст Лудвиг Кирхнер, Ерих Хекел и Карл Шмид-Ротлуф, известни като „Ди Брюке“, се е формирала в Дрезден, а после се местят в Берлин.

— Мостът — каза Лорън и погледът й спря на картина, изобразяваща градска улица с къщи в златно, червено и зелено, композиция от кубове, която й се бе сторила позната, макар че не можа да си спомни кой е художникът. Сега осъзна, че е Шмид-Ротлуф. Срещна погледа на Изабела. Брадичката и устните й се издадоха леко напред в жест на уважение и признание.

Беше вълнуващо да говориш с човек, който така добре познава немското изкуство от този период, макар Лорън да осъзнаваше, че Изабела още не е била родена тогава. Дали бе научила всичко това от майка си и баща си? Дали майка й я е хващала за ръка и я е водила до картините в галерията и у дома и е обяснявала коя на кой художник е и с кой артистичен кръг е свързан той? Лорън се усмихна при тази мисъл.

Изабела явно също се наслаждаваше на разговора, сякаш оценяваше познанията на Лорън за време, което мнозина бяха забравили, време, когато над Германия бе започнал да се сгъстява черен облак.

Изведнъж този облак сякаш се спусна и над стаята, лицето на Изабела Флечър се промени и стана печално. Тя събра ръце в скута си и се размърда неспокойно, като че ли не искаше да продължи.

Лорън седеше тихо, опитваше се да намери думи, с които да възобнови разговора, когато госпожа Флечър каза:

— Тогава всичко се променило. Когато войната започнала.

— В края на трийсетте — каза Лорън.

— О, не, не, не — отвърна Изабела с нотка на гняв, сякаш се караше на непослушно дете. — Защо вие младите мислите, че е имало само една война?

— Говорите за Първата световна. — Лорън се засегна, че госпожа Флечър я мисли за толкова невежа. Но тя така прескачаше във времето, нехаеща за хронологията, че всеки щеше да се обърка.

— Да, говоря за войната, която ние наричахме Голямата война. — Тя затвори за миг очи, сякаш се опитваше да освободи съзнанието си от ужасите. — Милиони млади войничета загинаха, почти два милиона от тях бяха германци. Имам двама чичовци — братята на мама, Карл и Петер — които никога не съм виждала. И двамата са загинали във войната. Хелене, по-голямата дъщеря на татко, изгубила сина си, Малкия Якоб. И него не познавам. Бил едва на деветнайсет, красив младеж, ако се съди по снимките му — с униформа, великолепен. Якоб искал да стане пилот, привлечен от романтиката, но така и не полетял, нямал е възможност да направи и още много неща. — Очите й срещнаха погледа на Лорън. — Питате се как нещо, случило се години преди да се родя, може да е оказало такъв огромен ефект върху живота ми.

Лорън разбираше, че в събитията по време на Първата световна и след нея, особено в Германия, се коренят причините за следващата война. Знаеше и че много еврейски младежи като Якоб Кауфман бяха отдали живота си за родината през Голямата война.

— Всъщност — каза Изабела — мнозина в Германия твърдяха, че има една дълга, непрекъсваща война. Между двете войни животът там не бил много по-добър. Дори когато бойните действия свършили през ноември хиляда деветстотин и осемнайсета и Германия приела примирието, страданията продължили. — Тя говореше с горчивина. — Блокадите, издигнати по време на войната, си останали и голяма част от населението умирало от глад. Хората били принудени да ядат гълъби и коприва и си правели брашно от кестени.

Лорън седеше безмълвна, чакаше я да продължи и пак си играеше с копринения ръб на възглавницата.

— О, да, животът бил тежък за много германци — каза с въздишка госпожа Флечър. — Родителите ми бяха достатъчно богати, за да устоят на бурята, но повечето хора едва свързвали двата края. По-малката сестра на майка ми, Лени, и съпругът й, чичо Курт, щели да гладуват, ако не се били преместили у нас с децата си за известно време. Мама имаше още една сестра, доведена, Дора, която не можеше да понася. Тя се омъжи за нацист.

Лорън осъзна колко наситено на събития е било това време, млади мъже са заминавали за фронта и не са се завръщали, хората са умирали от глад. Всички в Германия са били засегнати по някакъв начин, дори богатите.

— Предполагам, че ви отегчавам с тази семейна история — каза Изабела. — Голяма част от нея знам от разкази, дочути, докато бях дете. Всички казваха, че много приличам на Лени, и аз го приемах като комплимент, защото тя беше великолепна. Тя беше блондинката в семейството. Най-красивата, но мисля, че малко завиждаше, поне така твърдеше леля Кати, защото не беше сключила така успешен брак като сестрите си. Тя се беше омъжила за работник в мюнхенска фабрика, всъщност не, май че са се оженили във Вайтнау, а после отишли в Мюнхен. Тогава това беше нещо обичайно — хората от село идваха в града, за да работят във фабриките. В годините преди войната Мюнхен се разраснал в голям метрополис с над половин милион граждани и мнозина от средната класа всъщност били дошли от село, като Лени и съпруга й. Заплащането било добро, поне преди войната, преди ужасната инфлация… — Изабела се засмя някак примирено. — Отново моля да ме извините, госпожице О’Фаръл, наистина се отплесвам, както правят старите хора.

— Моля ви, бих искала да науча повече — каза Лорън. — Историята на вашето семейство и познанията ви за историята на Германия са тъжни, но много интересни. Струват ми се твърде важни, за да бъдат забравени.

— Да — каза Изабела, — така е. Помня как леля все говореше за този или онзи от семейството, прескачаше от тема на тема, споменаваше хора, които никога не съм виждала. Но понякога ми се иска да я бях слушала по-внимателно. Толкова голяма част от историята на семейството се губи само защото никой не слуша. А това е жалко. Както и ако никога не бъде разказана.

Лорън кимна в съгласие и си помисли колко малко знаеше за младостта на баща си, когато беше дете. Как не смееше да попита, защото дори тогава виждаше, че той не иска да споделя нищо за детството си. Вече знаеше, че е израснал в Лондон и е дошъл в Америка, за да преподава в университета „Бъркли“ през шейсетте. Беше се запознал с майка й чрез общи приятели, макар че Лорън не знаеше много за това. Баща й, Феликс Розентал II, преподаваше химия, а майка й беше художничка. Лорън смяташе, че са странна двойка. Баща й говореше с британски акцент, което караше думите му да звучат някак интелигентно и важно, макар че рядко бяха за нещо съществено. Майка й, Рут Голдман Розентал, беше художничка, но докато отглеждаше децата си — Лорън и брат й Арън — рядко рисуваше.

— Всичко това се е случило — каза тихо Изабела, като въртеше пръстена си, — преди да се родя. Но човек чува истории. Нали знаете как понякога поглеждаш назад, към нещата, които си преживял или пък си чул като дете, и в ретроспекция внезапно придобиват смисъл? — Тя поклати глава и тънките й устни бавно се извиха в лека усмивка. — Е, може би вие сте още твърде млада.

— Не, разбирам — отвърна Лорън. — Понякога след време виждаш нещата по-обективно.

Изабела мълчеше, сякаш тази откритост и пороят от спомени я бяха оставили без думи. Погледът й плъзна по стената и отново спря на прозореца, после тя се вгледа замислено в подноса на масата. За миг Лорън си помисли, че просто ще го вземе и ще заяви, че са приключили. Отчаяно затърси нещо, някакво наблюдение или въпрос, за да продължи разговора.

— А как всичко това — събитията по време на Първата световна война и след нея — се е отразило на бизнеса в галерията? — Надяваше се да не звучи твърде безчувствено и че интересът й ще накара Изабела да продължи.

След няколко секунди възрастната жена отговори:

— По време на войната бизнесът на практика не съществувал. — Пое дълбоко дъх и направи пауза. — Много от младите художници били мобилизирани. Франц Марк загинал на фронта. — Тя посочи към картината с едрите сини коне. — Дори онези, които не заминали на война, намирали трудно материали. Мнозина от чуждестранните художници, които работили в Германия, били принудени да избягат. Внезапно се превърнали във врагове. Василий Кандински, който живеел в Германия от почти петнайсет години, получил двайсет и четири часа да напусне страната, когато Русия се включила във войната. — Тя отново спря, после добави: — След войната настъпила истинска нова творческа ера — Макс Бекман, Ото Дикс, мъже, които се завърнали от фронта. Част от творбите им са много мрачни и депресиращи. Но те, разбира се, отразяват мрака, отчаянието и усещането за загуба, които се спуснали над цяла Германия след войната. — Очите й спряха на малкия офорт с осакатените войници.

— Ако се чудите дали тук има оригинали — каза тя. — Да, няколко. Знам, че сигурно изглежда странно, но офортът от Ото Дикс ми е подарък от Андрю. Намери го тук, в Ню Йорк, в частна галерия и ми го купи за една годишнина. Картина за война като знак на обич. — Тя поклати глава и се засмя тихо. — Форма на себеизразяване. — Вгледа се право в Лорън. — Много е важно един художник да има свободата да изразява чувствата си.

— Така е — съгласи се Лорън, — тази свобода е жизненоважна за творчеството.

— Има малко други оригинали, не и картини, няколко гравюри и скици. — Госпожа Флечър отново приглади нервно полата си. — И да, имам документи за собственост — добави тя малко свадливо, явно за да й покаже, че няма да може да оспори собствеността й над тях.

— След Голямата война, след Първата световна — продължи госпожа Флечър, — Германия била в политически и икономически хаос, дори в емоционален, може да се каже. Хората се чувствали предадени от своите водачи, които подписали омразното примирие. Приели го като нож в гърба. — Тя леко потрепери, сякаш усети пробождането на този нож физически. — Чували сте този израз, нали, госпожице Фаръл?

Лорън кимна.

— Германците си мислели, че печелят войната, представете си, а после онова примирие ги принудило да признаят вина, да поемат отговорност за щетите. Те били под бремето на огромни репарации и им било забранено да възстановят армията си. Отнели им територии и колонии, които били разделени между победителите. Била установена република, но много германци не били готови да се откажат от своите монарси. Жените получили право да гласуват. Жените в Германия получили това право преди американките.

— Американките получават правото да гласуват в… в началото на двайсетте.

— През хиляда деветстотин и двайсета, мисля — каза Изабела. — Но в Германия става година по-рано. Новото правителство, Републиката, макар и мразена от мнозина, оказвала голяма подкрепа на изкуството, литературата и музиката. Берлин се превърнал в център на културния живот, с театрите, нощните клубове, джаза и други забавления, които много хора смятали за неприлични, особено голите танцьорки и баловете на травестити. Някои мислели, че това е просто порнография, поквара и извращение. „Баухаус“, училището за архитектура и приложни изкуства във Ваймар, където Кандински получил преподавателско място, било финансирано от Републиката.

— Значи той се е върнал в Германия след войната? — попита Лорън, макар че всъщност знаеше това.

— Да, в Германия, но не и в Мюнхен. Картините му вече имали друга експресивност, геометрични форми и линии, станали напълно абстрактни, макар и все така богати на цветове.

— Вероятно най-известните му творби са от времето в „Баухаус“. — Лорън си спомни, че госпожа Флечър беше казала, че не харесва този период от творчеството му. — Тогава напълно е преминал към абстракцията.

— Знаете ли, че често наричат Кандински баща на абстрактното изкуство?

— Да — отговори Лорън. — Той има огромно влияние върху художниците, които отиват отвъд реализма.

— Картините в нашата галерия бяха отпреди това време. Дори между него и майка ми е имало спречкване.

— Така ли? — попита Лорън с интерес и се наведе напред.

— Той трябвало да напусне Германия така внезапно, че оставил много от картините си на госпожица Мюнтер. Когато се върнал, искал да си ги вземе, но тогава вече били разделени — и то не станало мирно и тихо, доколкото знам. Кандински помолил майка ми да служи като посредник, тъй като беше приятелка на госпожица Мюнтер. Умолявал я да я убеди да му върне картините, но майка ми му писала, че това си е между тях. — Засмя се Изабела. — Тя беше много разумна жена в това отношение. Той вече бил женен за два пъти по-млада от него рускиня — и се бил развел с първата си жена, също рускиня. Госпожица Мюнтер била съсипана и отказала да върне много от картините му.

Лорън беше чувала за това и знаеше, че тази история има донякъде щастлив завършек — поне що се отнася до картините, които Габриел Мюнтер беше отказала да върне.

— А вашата Композиция? Тогава още ли е била в семейството ви? — попита тя.

— Да — отвърна Изабела.

— Това е било в средата на двайсетте — каза Лорън, искаше да се увери, че говорят за един и същи период. — Между двете войни, период, когато в изкуството на Германия все още са се появявали нови тенденции.

— О, да, определено. Заради новите, по-свободни възгледи на Републиката съвременното изкуство било излагано в галериите и в държавните музеи. Художниците отново можели да рисуват, да се изразяват, и материалите се намирали лесно. Накрая дори икономиката като цяло започнала да се възстановява, донякъде защото американците помогнали за промяна в условията за репарациите. Макар че дългът от трийсет и три милиарда, наложен от Версайския договор, не бил забравен, условията по плащанията били променени. Това не направило несправедливостите в това съглашение по-приемливи за германците, но поне облекчило болката.

— Родителите ми решили, че това ще е временно. Американците и германците били врагове в Голямата война и според мен майка ми е разбирала, че това няма да продължи дълго — това примирие върху плаващи пясъци, както го наричал американският президент Удроу Уилсън — затова отишла да посети Кати и семейството й в Америка. Баща ми останал в Германия, защото смятал, че бизнесът изисква пълното му внимание.

— Коя година е било това?

— Двайсет и шеста.

— Значи вие сте били…?

— Не още. — Изабела вдигна пръст отново, за да призове към търпение. — Това е година преди аз да се родя. Вили отишъл с нея. Той тогава бил вече тийнейджър, но в много отношения все още малко дете.

И двете извърнаха очи към снимката под счупеното стъкло — малката Изабела, която вече беше възрастна жена, и младият мъж, който никога нямаше да остарее.