Катрин Тейлър
Наследството (8)

7.

Питър вдигна глава от монитора на един от компютрите си и направи гримаса, когато Сиена Уокър влезе. Преди това бе почукала, както й беше наредил, но и този път не изчака да й отговори, а просто влетя в стаята — макар да знаеше, че той мрази да го смущават по време на работа.

— Какво? — попита враждебно и се опита да прониже с поглед високата блондинка, та поне да й внуши чувство за вина заради нахълтването в неговата светая светих.

Само че погледът му рикошира в невидимата й броня — както винаги. Малко я мразеше, задето бе достатъчно интелигентна, че да прозре номера му с лошото настроение. Номерът минаваше пред всички други, но не и пред нея.

Знаеше, че трябва да се радва — в крайна сметка организаторските способности на Сиена и нейната целеустременост му улесняваха живота. Ако не й се доверяваше сляпо, би се наложило да върши много повече неща, а това хич не му допадаше. И все пак не можа да се усмихне насила — дори само понеже подозираше защо е дошла.

— Време е — каза Сиена и посочи купчината документи, които носеше под мишница. — Хората на Станфорд ще дойдат след няколко минути.

Питър тръсна глава, защото все още се опъваше.

— Не мога, Сиена. Казах ти вече. Ти трябва да отидеш. Ще се справиш много по-добре от мен.

Ненавиждаше такива срещи. Да не говорим пък за Хърб Станфорд, този надут самохвалко.

Сиена обаче остана непреклонна.

— Не става и ти го знаеш. Станфорд очаква за разговор един от съдружниците, а не асистентката.

Това не й се нравеше и Питър го прочете по бръчките на раздразнение в ъгълчетата на устата й. Беше изключително амбициозна и не се боеше от предизвикателства, затова беше сигурен, че един ден ще напредне много в кариерата си. Но както обикновено знаеше докъде се простират пълномощията й и в този случай беше абсолютно права — в края на краищата точно този бе и неговият аргумент, когато завчера телефонира на Бен. Щом се сети за това, наново усети надигащия се гняв. Тоя проклетник наистина го беше оставил на топа на устата — и то заради някаква си смехотворна лична работа в Англия.

— Бен обади ли се? — запита Питър.

Сиена поклати глава и той видя как по лицето й пробягна сянка.

— И за това исках да поговорим. Притеснявам се. Цяла сутрин се опитвам да се свържа с него, но все попадам на гласова поща. А още в събота е напуснал хотела в Лондон, проверих. Къде е и защо не се обажда? Изобщо не е в негов стил.

Понеже не го познаваш, рече си Питър. Не и в действителност. Не и както той познаваше Бен Стърлинг, който можеше да бъде затворен като шибана стрида. Вършеше си работата и предпочиташе да го оставят на спокойствие. Затова Питър махна с ръка в знак на несъгласие и изръмжа:

— Ще се появи.

Колкото и да не му беше по вкуса в този момент, беше се научил да приема странностите на Бен и при мисълта какво би казал приятелят му, ако веднага го обявяха за издирване само защото не вдига телефона си, се захили вътрешно.

Отговорът му обаче явно не удовлетвори Сиена.

— Ами ако му се е случило нещо? Не е невъзможно, нали?

Питър изкара въздуха от дробовете си.

— Отдавна вече щяхме да знаем. Освен това той каза, че трябва да уреди нещо в Англия и че не е сигурен колко време ще му отнеме. Така че щом не се обажда, сто на сто си има причини, повярвай ми.

Сиена издържа погледа му и Питър видя, че е всичко друго, но не и доволна от този отговор. Ала отстъпи.

— Окей — каза и остави документите, които носеше, на бюрото пред него. — Тогава да тръгваме за срещата, шефе. Станфорд не обича да чака.

Питър изгледа с неприязън най-горната папка и мислено прати Бен по дяволите, задето му причинява това. След това се надигна с дълбока въздишка, взе документите и последва Сиена в конферентната зала.