Катрин Тейлър
Наследството (7)

6.

Имаше чувството, че е в бездна и нещо го тласка нагоре. А той не искаше, защото околният мрак бе толкова приятен. Само че то просто се случваше, бавно и неудържимо, и в края на краищата се предаде и с усилие отвори очи, премигна от бледата светлина, разсейваща тъмнината в помещението. Отне му известно време да фокусира погледа си и отначало се зачуди дали наистина вижда добре. След това установи, че ивиците светлина действително падат върху белия чаршаф пред него. И върху жената до него.

Беше млада, може би около двадесет и пет годишна, и лежеше странишком съвсем близо до него. Едната си ръка беше метнала отгоре му, усещаше дланта й върху хълбока си. Сякаш искаше да го задържи.

Бавно, тъй като мозъкът му незнайно защо не работеше на пълни обороти, огледа всеки детайл от лицето й. Кестенявите коси, които го обрамчваха и бяха сякаш поразрошени. Високото чело, дългите извити мигли, тесния прав нос с леко вирнато връхче. Бузите й бяха поруменели, а пълните устни — полуотворени в съня.

Помъчи се да си спомни коя е, обаче нищо не му дойде наум. В главата му цареше странен вакуум, все едно бе замаян от нещо. Да не би пък просто да сънуваше? За да се увери, че не е така, понечи да вдигне ръката си, която бе досами лицето на жената, и да докосне бузата й, която изглеждаше толкова мека и розова. Но щом помръдна, неочаквано го прониза остра болка, от която изстена, и жената се събуди.

Отвори очи и той видя, че са кафяви. Тъмнокафяви. Повторно понечи да помръдне ръката си и повторно изстена от силната болка. Опита се да каже нещо, само че и това не успя, защото устата му беше пресъхнала.

— О, боже мой! — Замъгленият й поглед отпреди секунди изчезна моментално, жената подскочи, впери в него широко отворените си очи. — Вие сте в съзнание! Аманда, той се свести!

Резките й движения разклатиха леглото, това влоши болката, която сякаш отведнъж се разпростря, обхвана всяка фибра от тялото му и го остави без дъх. Главата му бучеше, а блаженото спокойствие, което го обгръщаше досега, отстъпи място на леден шок.

Нищо, абсолютно нищо в тази стая с тапети на розички не му се струваше познато. Какво търсеше тук? И коя бе старицата, която седеше в двете слепени кресла и търкаше сънено очи? Не познаваше нито нея, нито младата жена с къдриците. Или пък…?

— Как се чувствате? Добре ли сте?

Младата жена прекъсна потока на разсъжденията му. Гласът прозвуча любезно, само дето акцентът й бе някак странен. Непривичен. Сега жената коленичи до него и сложи хладната си длан на челото му, което би било приятно, стига да не беше безпощадното пулсиране в черепа му. Чак сега си даде сметка, че е гол, поне от кръста нагоре. Гръдният кош го болеше, брадичката го болеше, всичко го болеше и затрудняваше мисленето му.

— Бил съм и по-добре — едва-едва отговори пресипнало и се помъчи да седне в леглото, но не успя, защото имаше чувството, че ако вдигне главата си, тя ще експлодира.

— Лежете си, контузен сте — каза младата жена и това още повече го обърка.

— Какво… какво се е случило?

— Някой сигурно ви е пребил или може би са ви ограбили. А след това… — Тя се поколеба за миг, но сетне думите сякаш избликнаха от устата й. — … след това ви ударих с цепеница, когато се приближихте до къщата на Аманда. Беше грешка, просто ви взех за крадец.

— Какво?

Всичко това бе лишено от всякаква логика и разумът му отчаяно се разбунтува срещу кошмара, в който се бе събудил.

— Съжалявам, честно, не съм го искала — продължи жената и той внезапно осъзна, че не сънува. Не, прекалено реални бяха хладните й ръце, които сега лежаха върху гърдите му, явно за да попречат на повторния опит да седне. Тя беше наистина тук… а той не проумяваше абсолютно нищо.

— Вие… сте ме ударили?

Всъщност не му приличаше на луда, но категорично не беше напълно с ума си.

Тя кимна с нещастно изражение.

— И още преди няколко часа повикахме линейка, обаче още не е стигнала до нас заради бурята.

— Буря ли?

Той присви очи, а после примигна по посока на прозореца. Слънцето навярно беше изгряло току-що, защото през затворените капаци се процеждаше бледа светлина. Но навън определено започваше спокойна утрин. Което пък означаваше, че май наистина си има работа с луда.

— За какво, по дяволите, говорите?

Тя го погледна уплашено.

— За страшната буря снощи… нищо ли не помните?

Би поклатил глава, ако не го болеше толкова силно, но тя очевидно прочете отговора по празния му поглед.

— Какво си спомняте? Сещате ли се как дойдохте дотук?

Важен въпрос, само че когато подири отговори в съзнанието си, почти веднага се сблъска с празна бяла стена. На нея нямаше нито. Абсолютно нито. Мисли, подкани се сам, ала това само влоши пулсирането под челото му.

— Не — рече, борейки се с чувството на безпомощност, което го заля като студена вълна. — Нямам никаква представа.

Думите му, изглежда, не успокоиха младата жена.

— Положително е от шока. Трябва да си починете, след време със сигурност ще си спомните.

— Не, вие не разбирате…

Отдалеч долетя звучен гонг, явно входен звънец, и излая куче. Младата жена въздъхна с облекчение.

— Това май е линейката. Най-после!

— Аз ще видя — каза старицата, която междувременно беше станала от импровизираната си постеля, и изчезна през вратата с плаха усмивка, насочена към него.

— Санитарите ще ви закарат в болницата на Кингс Лин — поясни му младата жена. — Спешно трябва да ви направят рентгенова снимка. Има ли на кого да съобщя за инцидента? Семейството ви сигурно вече се тревожи… Ох! — млъкна и го погледна уплашено, защото той беше стиснал грубо китката й.

— Нищо не зная, окей? — заяви по-агресивно, отколкото възнамеряваше. — Не мога да си спомня.

Едва след като го произнесе, осъзна докъде стига забравата, превърнала мозъка му във вакуум, и извъртя глава към прозореца.

Ужасът му отекна в гласа на жената.

— Искате да кажете, че не помните нищо? Дори името си?

Той отново се вглъби в себе си, но празнотата остана. Даже и тази по-важна от всичко друго информация не му дойде наум, а това го скова от адски страх. Погледна жената.

— Вие знаете ли го?

— О, господи! — Тя като че ли изобщо не го чу, вместо това запуши устата си с ръка. — За всичко съм виновна аз! Не биваше да го правя, просто не биваше да ви…

— Знаете ли името ми? — повтори той, защото за него този въпрос бе далеч по-важен от нейното разкаяние.

Тя поклати глава с нещастно изражение.

— Нямахте у себе си паспорт. Нито други документи — отвърна, в следващия миг обаче лицето й се проясни. — Не, почакайте. В джоба на панталона ви намерих бележка. — Наведе се и извади малко листче от нощното шкафче до леглото. — Ето, може би ще се сетите за нещо.

Той прочете ръкописната бележка, но почеркът му беше непознат.

— Бен? — И името нищо не му говореше. — Така ли се казвам?

— Май да — каза жената и за пръв път се усмихна плахо.

В следващия момент се обърна сепнато, защото в стаята влязоха неколцина мъже с яркожълти жилетки, следвани от старицата, която развълнувано сочеше към леглото.

— Ето го — поясни ненужно, понеже мъжете веднага овладяха ситуацията.

Първият носеше тежък ръбест куфар от метал, който остави до леглото. Беше на средна възраст, брадат. С обиграни движения щракна ключалките на куфара.

— Оттук поемаме ние — разпореди се мъжът, а младата жена кимна и се смъкна от леглото, за да му направи място за прегледа.

Санитарите налетяха легналия буквално като оси. Мъжът за нула време се оказа с маншет на мишницата и щипка на пръста и докато двама боравеха с някакви измервателни уреди, брадатият светна с фенерче в окото му и палпира гръдната и коремната област, после му показа поредица от различни на брой пръсти, а той трябваше да казва колко са. Отговаряше механично, но мислеше само за бележката и написаното в нея. Отчаяно се мъчеше да свърже текста с нещо, защото все повече се засилваше чувството, че се сгромолясва в зейнала пропаст. Не усещаше здрава почва под краката си, нямаше за какво да се хване, по какво да се ориентира и това го задушаваше.

— Как се казвате, сър?

Задиша тежко и кръвта забуча в ушите му, тъй като не знаеше отговора. Тъй като не знаеше абсолютно нищо.

— Казва се Бен — отговори вместо него младата жена. Стоеше до прозореца, обхванала с ръце раменете си, все едно й беше студено. Но гласът й прозвуча твърдо, а когато улови погледа й, той отново се почувства по-спокоен, въпреки че тя добави:

— Поне така си мисля.

Бен, рече си, докато се взираше в топлите кафяви очи на жената. Бен беше някакво начало.

Лекарят от „Спешна помощ“, изглежда, се разтревожи от факта, че мъжът не помни нищо, понеже настоя да го откарат в клиниката, нареди на санитарите да го сложат на носилката, която вече бяха вкарали в стаята. Тънкото фолио, с което го завиха, беше приятно затоплящо и той затвори за миг очи от изтощение. Когато отново ги отвори, видя, че вече са вън, пред къщата, която за негово учудване беше насред гора. Качиха носилката през задната врата на линейката.

— Може ли да дойда с вас?

Младата жена застана пред колата и погледна брадатия лекар, който явно се колебаеше.

— Не сте негова близка.

— Не, но… — Тя въздъхна. — Чувствам се отговорна за състоянието му.

Брадатият направи съжалителна гримаса и отвори уста да каже нещо, вероятно да й обясни, че това не е достатъчно основателна причина. Затова мъжът го изпревари.

— Нека да дойде. Моля ви.

Не беше изключено да е виновна за състоянието му. Но успокояващите й ръце щяха да му липсват. Имаше нужда от нея, въпреки че това усещане му се стори някак чуждо и нещо в душата му инстинктивно се разбунтува срещу него. Имаше нужда от нея, за да не превърти. Така че въздъхна с облекчение, когато брадатият кимна и позволи на жената да се качи. Изчака я да закопчее предпазния колан на седалката до носилката и да потеглят. Едва тогава капитулира пред умората, от която клепачите му натежаха. В следващия миг се унесе.