Катрин Тейлър
Наследството (5)

4.

— Бенедикт Стърлинг?

Изненадан, Дейвид Камдън вдигна очи от писмото на нюйоркската адвокатска кантора, което баща му преди няколко минути бе тикнал без коментар в ръката му.

— Кой е този? И от къде на къде си позволява да предявява такива претенции?

Баща му, застанал до прозореца гърбом към него, не отговори, затова Дейвид погледна към Тимъти, който се беше облегнал на камината. Но и чичо му замълча, очевидно чакаше думата да вземе по-големият му брат, който най-накрая се обърна към тях.

— Дълга история — поясни Ралф и Дейвид се стресна от съкрушеното му изражение. — Но не е изключено да е вярно.

— Не! Това е абсурд! — намеси се лейди Илайза.

Синият салон, в който се намираха в момента, беше нещо като нейна частна дневна и тя както винаги се беше разположила на малкото канапе пред камината. Седеше с изпънат гръб, снежнобялата коса бе прибрана на тила в стегнат кок, което й придаваше строг вид. И това впечатление не лъжеше; лейди Илайза с право беше взела страха на обитателите на Дарингам Хол.

— Този тип е измамник. Господин Никой. Чисто и просто ще игнорираме писмото. Само това липсва, семейство Камдън да се оправдава пред допилял се отнякъде си американец.

Тя вирна сбръчканата си брадичка и на лицето й се изписа арогантното, надменно изражение, до болка познато на Дейвид. Обичаше баба си, но високомерието, което тя често демонстрираше заради аристократичното си потекло, го нервираше, понеже го смяташе за доста демоде и абсолютно излишно.

— А името? — възрази Ралф. — Ако наистина е синът на Джейн Стърлинг, тогава…

— Той лъже, Ралф. Защо да е по-добър от майка си? Нима си забравил как постъпи тя на времето? — сряза го лейди Илайза, от което той пребледня още повече. Рязко се обърна към прозореца и се загледа в бурята, която вилнееше наоколо.

— Въпреки всичко трябва да проучим нещата. — С тези думи Тимъти наруши възцарилото се мълчание. — Този тип може да ни навреди, дори да е мошеник. Слуховете се разпространяват бързо, знаем го. Така че ще се погрижа да събера съответните документи. — И въздъхна дълбоко. — Сякаш в момента нямам по-важна работа! Луис Бартън пак е пуснал жалба срещу нас. Старият твърдоглавец не се отказва и туйто.

— Нашият патологично свадлив съсед е по-важен от това тук? — Дейвид невярващо подаде писмото на чичо си. Все още не схващаше цялата ситуация и опитът на Тимъти да я омаловажи го вбеси. — А как ще постъпим, ако е вярно?

— Обаче не е вярно — настоя лейди Илайза и пак се обърна към Тимъти. — Такива хора трябва да се наказват с презрение, а не да получават трибуна за абсурдните си твърдения.

Изрече го с нетърпящ възражение глас, впила сърдит поглед в по-малкия си син.

Държането на лейди Илайза често беше, меко казано, натоварващо и тъй като бе прословута със своите настроения, децата и внуците обикновено се стараеха да не провокират гнева й. Само че този път Тимъти не отстъпи и не избегна погледа й.

— Опасявам се, че въпросният Стърлинг ще си потърси трибуна, независимо от нашето желание. Нали прочете — заплашва ни със съдебни стъпки. Ако се стигне дотам, трябва да сме подготвени. В края на краищата става въпрос за доста деликатна работа.

Лейди Илайза тръсна глава.

— Изчакай поне да се върне баща ти. Рупърт ще се погрижи за всичко — заяви властно.

Без съмнение смяташе, че съпругът й, който този уикенд беше на лов в Кеймбриджшър, ще я подкрепи.

Дейвид обаче беше кажи-речи сигурен, че дядо му също няма да седи със скръстени ръце. Не и когато във въздуха витаеше такава заплаха. Трябваше да действат, това беше от ясно по-ясно. Ето защо се притече на помощ на чичо си и баща си и погледна умолително лейди Илайза.

— Тимъти е прав, бабо. Не можем да оставим нещата така.

Понякога успяваше да я предума или да я успокои, когато беше нервирана. Радваше се на благоразположението й и затова си позволяваше известни волности — за разлика от трите си братовчедки, а когато отстояваше позицията си в даден спор, тя почти винаги заемаше негова страна. Но в случая привилегированото му положение на единствен внук изобщо не помогна, понеже баба му го стрелна със същия враждебен поглед както и синовете си.

Ала преди лейди Илайза да каже още нещо, баща му застана до Дейвид и сложи ръка на рамото му.

— Разбира се, че няма да ги оставим. Нещата със сигурност ще се изяснят — каза Ралф и за пръв път, откакто бе повикал Дейвид на този разговор, на лицето му се появи усмивка. Само че твърде слаба, за да разсее сенките в погледа му.

Той не вярва на думите си, помисли си Дейвид. Както и Тимъти. И двамата бяха сериозно разтревожени и това го обезсърчаваше още повече. Допреди броени минути светът му все още бе наред — е, поне доколкото можеше да бъде предвид ужасната буря, бушуваща навън. А сега…

Мобилният телефон на Дейвид звънна в джоба му и раздра напрегнатата тишина. Щом го извади и видя кой е, веднага се обади.

— Дейвид? — Гласът на Анна прозвуча развълнувано, а и малко уплашено. — Можеш ли да се върнеш? Мисля, че се започна!

— Ей сега идвам — отвърна той, твърдо решен да изпълни обещанието.

Беше дошъл с нежелание, когато баща му се обади в конюшнята и го извика в Синия салон. Тази нощ се очакваше кобилата на братовчедка му да роди първото си жребче и Анна беше много нервна. Беше й обещал да присъства и въпреки че в главата му се гонеха хиляди въпроси, трябваше веднага да тръгне. Тя беше по-важна.

— Жребчето на Лола е на път — съобщи на останалите и се насочи към вратата.

— Ще те държа в течение — извика му Тимъти и Дейвид кимна, преди да излезе от помещението, да мине през просторната музикална зала, която от време на време използваха и за приеми, през трапезарията и да се върне в голямото фоайе. Стъпките му отекваха из високото пространство с изкусно изработено дървено стълбище и филигранни декорации по прозорците, ала този път погледът му не се спря върху архитектурното великолепие на постройката, което иначе толкова ценеше. Единственото му желание беше да се махне оттук, да се върне в конюшнята и да се разсее.

Баща му му дължеше куп обяснения, но отсега беше ясно едно: всичко щеше да се обърне с главата надолу, ако твърденията на този Бенедикт Стърлинг се окажеха истина. Тогава нищо вече нямаше да бъде постарому и тази мисъл бе… твърде обезпокоителна, за да я допусне до съзнанието си.

Дейвид блъсна с рамо тежката входна врата и се затича през проливния дъжд към джипа, иначе каран от шефа на конюшнята. Постройките бяха малко по-далече, в дъното на парка, но разстоянието обикновено се вземаше безпроблемно пеша. Само че днес времето наистина беше отвратително, затова Грег настоя да му даде колата. Въпреки че и шофирането се оказа недотам лесно, понеже Дейвид едва удържаше волана от поривите на вятъра. И в крайна сметка цялата работа излезе безсмислена, защото се измокри до кости, докато стигне до бокса, в който неспокойно обикаляше и току удряше с опашка красавицата Лола — рижата кобила на Анна. Козината й блестеше влажна от потта.

Анна, която бе застанала до вратата на бокса и говореше кротко на Лола, се обърна към него, щом го чу да идва.

— Ето те и теб! Грег вика, че му се вижда краят! Водите й вече изтекоха и раждането ще започне, когато си легне!

Усмихна се храбро, обаче Дейвид прочете напрежението в лицето й. Както при повечето червенокоски, кожата й беше по-скоро бледа дори при нормални обстоятелства, сега обаче всяка от многобройните й лунички се тъмнееше отчетливо върху посърналото лице.

— Всичко ще мине добре — обеща Дейвид, понеже добре разбираше тревогата й.

Анна беше с четири години по-малка от него, но единствената му братовчедка, която безрезервно споделяше неговата любов към язденето — а и интереса към историята. Така че още от деца прекарваха много време заедно и Анна до ден-днешен споделяше притесненията си първо с него. Затова и Дейвид знаеше, че още не е превъзмогнала смъртта на коня си Джентри, който преди три години най-неочаквано бе умрял от колики. И какъв ужас би изпитала, ако нещо се случеше с Лола или с жребчето. Ето защо горещо се надяваше, че думите му ще се потвърдят.

Анна склони глава на рамото му и въздъхна.

— Дано — промълви и отново вдигна очи към него, погледна го въпросително, сякаш усетила, че и неговото съзнание е заето с мисли. — А как минаха нещата при теб? Какво толкова спешно искаха Ралф и Тимъти?

— О, нищо важно — успокои я Дейвид и отмахна мокрия перчем от челото си. Нямаше нужда да тревожи и Анна, тя в момента си имаше други грижи.

Братовчедка му като че ли не остана много доволна от отговора, но тъй като в същия миг Лола изпръхтя и легна на пряспата слама в бокса си, допълнителните въпроси му бяха спестени.

— Грег, тя легна! — възкликна развълнувано Анна и лицето на шефа на конюшнята, който дотича до бокса, се разтегна в усмивка.

— Това е добре. Сега остава най-много половин час и кончето ще излезе.

— Е, значи идвам тъкмо навреме! — възкликна нечий глас зад тях и когато Дейвид се обърна, видя бързащата към тях Айви.

Синьото й яке, модел на „Барбър“, блестеше от дъжда; блестеше и късата коса в същия риж тон като на по-малката й сестра. Дейвид се зарадва, че я вижда. Беше най-голямата му братовчедка и той не познаваше по-весел и по-прагматичен човек от нея. В компанията й винаги имаше чувството, че нищо не може да се обърка, а точно от това се нуждаеха сега.

Само че Айви не се ухили както обикновено, а се озърна с търсещ поглед.

— Кейт още ли не е дошла? Доколкото знам, се канеше да намине и да види Лола.

— Така е — потвърди Анна. — Но никаква я няма. Не си вдига и телефона, звъних й.

— Сигурно не може да стигне до нас — обади се Грег. — Времето е направо кошмарно. Потоците преливат от дъжда, пък и вятърът изкорени маса дървета. — Той поклати глава. — Дано да не ни опропасти цялата реколта.

Това също безпокоеше Дейвид. Лошото време можеше да се отрази катастрофално — най-вече на гроздето, което беряха едва от по-миналата есен. Ако бурята съсипеше лозята, това щеше ги върне с години.

Мислите на Анна обаче се въртяха единствено около Лола.

— Дали да не се обадим на доктор Сандхърст?

Старият ветеринар, в чийто кабинет Кейт беше от две години, бе съкратил драстично работното си време по здравословни причини. Но тъй като години наред се беше грижил за добитъка в Дарингам Хол и имаше приятелски взаимоотношения със семейство Камдън, според Дейвид би дошъл, ако го помолеха. И все пак хич не му се искаше да го разкарва в тази буря.

— Само в краен случай — отвърна той. — Лола положително ще се справи и без помощ.

— Но какво ли става с Кейт? — Айви смръщи чело и въздъхна. — Изобщо не е в неин стил да не се обади. Дано не й се е случило нищо лошо.