Катрин Тейлър
Наследството (4)

3.

— О, господи!

Ужасена, Кейт пусна цепеницата от ръката си и се вгледа в мъжа, когото бе повалила на земята. Лежеше пред пътната врата, която Аманда отвори в същия миг — навярно защото бе чула изтрополяването на падналото тяло.

— Кейт, всичко на… О!

Уплашено погледна към изгубилия съзнание мъж в краката си и това извади Кейт от шоковото състояние. Бързо коленичи до мъжа и провери пулса му. Беше жив. Слава богу!

— Ехо? Чувате ли ме?

Предпазливо го дръпна за рамото, но мъжът не реагира. Продължаваше да е в несвяст, което всъщност не беше никак чудно, в края на краищата го беше халосала доста здраво. От раната под тъмнорусата му коса се процеждаше кръв и Кейт усети надигаща се в гърдите й паника.

— Кой е този? — попита Аманда, все още видимо шокирана.

Кейт вдигна очи към старата дама.

— Помислих го за крадец — промълви с плачевен глас, защото сега, след като върху стъпалата падна лъч светлина от антрето, ясно видя, че е сгрешила. Мъжът не беше въоръжен, пък и изобщо не приличаше на човек, планирал обир. Ризата му беше подгизнала от дъжда, тъмният панталон кален, не носеше и сако. Нямаше абсолютно нищо друго, освен дрехите на гърба си, а половината от лицето му, която се виждаше, бе отекла под окото и на брадичката — като от юмручни удари. Догадката се потвърждаваше и от кървящата му сцепена устна. Което всъщност можеше да означава само едно: мъжът бе дошъл да помоли Аманда за помощ, не да й навреди. Затова и вървеше прегърбен. Понеже беше ранен, а не защото искаше да се промъкне до къщата.

Кейт прехапа отчаяно устни. Но как би могла да предположи! Извика му да спре, пък той тръгна към нея. Ударът беше плод на рефлекс, инстинктивна реакция срещу евентуална заплаха. Просто искаше да защити Аманда — и вместо това рани тежко невинен човек. Може би имаше мозъчен кръвоизлив. Или фрактура на черепа. И щеше да умре…

За секунда страхът едва не взе връх, но после Кейт се овладя и си каза, че моментът определено не е подходящ за самобичуване. Нервно затърси телефона в джобовете си и изстена, като се сети, че го е оставила в ландроувъра.

— Обадете се на спешна помощ — нареди на Аманда и последва старата дама в къщата, за да вземе лекарската си чанта. Сетне се върна при мъжа и пак го прегледа, този път по-щателно. Пулсът беше силен, дишането нормално, а зениците реагираха на светлина, това бе допълнителен добър признак. Само дето още не бе дошъл на себе си и не реагираше на думите й, което сериозно я притесни.

— В момента няма как да стигнат дотук! — Аманда бе застанала на прага, видът й издаваше колко е разстроена от новината. — Явно много пътища са блокирани от бурята и спасителните отряди не смогват да ги разчистят. Но ще се постараят да дойдат час по-скоро.

Над тях отново се разнесе гръм и Кейт едва сега осъзна, че е подценила ситуацията. Това не беше безобидна лятна буря, а истински ураган. Медицинските хеликоптери със сигурност не можеха да летят в такова време и дори да можеха, в гората нямаше площадка за кацане. Следователно трябваше да дойде линейка, а пътят от Кингс Лин дотук отнемаше поне половин час, и то при нормални условия. Значи щеше да мине доста време, докато стигнеха до тях. Така че им оставаше само един вариант.

— Трябва да го внесем вътре.

Знаеше, че е рисковано да се мести пациент с травма на главата. Но каква алтернатива имаха? Не можеха да го оставят на дъжда до идването на санитарите.

— Помогнете ми — обърна се към Аманда и я инструктира да придържа здраво главата на мъжа, за да се избегнат резки движения. Внимателно го обърнаха по гръб, а Аманда го измери със скептичен поглед.

— И как ще го вкараме в къщата?

Резонен въпрос, защото нямаше да е лесно. Мъжът беше висок, според Кейт около метър и деветдесет. Освен това бе широкоплещест, а под мократа му риза се очертаваше мускулесто тяло. С други думи: не и такъв, че крехко създание като нея да го вдигне безпроблемно. Само че от умуването полза никаква — трябваше поне да се опита.

— Все ще се справя — рече, за да вдъхне кураж и на себе си.

В края на краищата кравите и конете, с които обикновено имаше работа, тежаха много повече от мъжа. Така че решително пъхна ръце под мишниците на ранения и сключи пръсти върху гърдите му. После си пое дълбоко въздух и го задърпа.

Беше тежък, много по-тежък, отколкото си мислеше, но страхът сякаш я окрили и някак си успя да го довлече до пътната врата.

— Може ли да го сложим да легне някъде?

Имаше предвид канапето, обаче Аманда предложи нещо по-добро.

— Да го пренесем в стаята на внучката ми. Малката прекара последната си ваканция тук, затова пригодих стария кабинет за детска. Има и легло.

Кейт не се поколеба, а последва Аманда с тежкия си товар. Стаята бе в дъното на коридора, обзаведена в типично момичешки стил, със завеси на цветя и кувертюра в розово и бяло. Силите бързо я напускаха, гърбът й протестираше с болка, обаче смогна да домъкне мъжа дотам. Вдигането му на леглото се оказа поредното предизвикателство, но и то беше преодоляно, след като тя чисто и просто се отпусна на дюшека заедно с него, а след това лекичко се изсули изпод тялото на мъжа и качи краката му върху постелята.

Останала без дъх, Кейт го намести в правилната поза и отново провери жизнените му показатели. Нямаше промяна. А може би пропускам нещо, помисли си със свито сърце и се опита да запази спокойствие, докато оглеждаше щателно раната на главата. Цицината се напипваше отчетливо под кожата, но самата рана за щастие не бе дълбока. Вече хващаше коричка, затова Кейт само я почисти внимателно и реши да не слага превръзка.

— Трябва да сваля мокрите дрехи — констатира след това и разкопча ризата му.

Когато я разгърна обаче, се вцепени от ужас. Тялото на мъжа до кръста бе осеяно с големи хематоми. Или беше паднал някъде и се беше ударил зле, или действително беше пребит. Кейт сметна второто за по-вероятно и усети нов прилив на угризения. Господи, защо го удари, вместо да попита какво търси? Само че когато изникна изневиделица пред нея, й се стори адски заплашителен и я хвана страх, че с Аманда няма да се справят с него.

Внимателно, за да не му причини болка, Кейт съблече мократа риза. Повече се затрудни с панталона, но все някак успя, а след това събу и обувките, и чорапите му. Слипа остави, защото не беше толкова мокър — и защото просто не можа да преодолее вътрешната си съпротива. И бездруго се чувстваше достатъчно неловко да съблича непознат мъж, пък и всяко нещо си имаше граници. Притеснена, набързо метна отгоре му одеялото, което й подаде Аманда.

Тъй като нямаше какво повече да направи за момента, Кейт се отпусна на ръба на леглото и едва сега усети колко силно й треперят ръцете. В гърлото й бе заседнала буца, бореше се с непреодолимото желание да заплаче. Не, сега не биваше да рухва, дори само заради Аманда. Така че се насили и сподави сълзите си.

— Ще остана, докато дойде линейката — каза, без да откъсва очи от неподвижните черти на непознатия. За пръв път го оглеждаше по-подробно.

Според нея бе най-много тридесет и пет годишен, имаше хубаво лице въпреки следите от побоя. И все пак бе някак сурово, може би защото беше изсечено, с издадена брадичка и високи скули. Тъмнорусата му коса беше гъста и въздълга, а тъй като току-що го беше видяла и кажи-речи гол, вече знаеше, че е с атлетично мускулесто тяло. По всяка вероятност обаче не се занимаваше с физически труд, ризата и панталонът му бяха твърде изискани. Кейт допусна, че е по-скоро бизнесмен, който редовно спортува и поддържа формата си. Всъщност изобщо няма вид на човек, който позволява да го пребият, рече си, докато оправяше одеялото.

— Познавате ли този мъж?

Аманда наруши тишината с неочаквания си въпрос и откъсна Кейт от разсъжденията й. Тя поклати глава. Наистина нещо в него й се струваше смътно познато, но беше сигурна, че не го е срещала досега. Иначе би се сетила.

— И аз не го познавам. Мисля, че не е тукашен — каза старата дама и пак замълча замислено. — Мога ли да помогна с още нещо?

— Не — въздъхна Кейт. — Остава ни само да чакаме и да се надяваме, че линейката скоро ще дойде.

Само че бурята като че ли се развихри още по-необуздано и вятърът продължи да блъска с все сила затворените капаци, така че сама не повярва на думите си. За пореден път улови китката на мъжа, за да премери пулса му. Просто се чувстваше по-добре, когато вършеше нещо, а и с Аманда май беше така.

— Е, тогава ще взема да запаря чай — обяви старата дама и изчезна в кухнята.

Кейт въздъхна и пусна ръката на мъжа, след като се увери, че сърцето му бие равномерно и няма причина за безпокойство. После се наведе и унесена в мисли, прокара пръсти по мократа му коса — ала в един момент се усети и уплашено дръпна ръката си. Беше несъзнателен жест, за който не си беше дала сметка — в края на краищата нали често успокояваше така и четириногите си пациенти.

Само дето този тук не е куче, напомни си и се усмихна накриво. Дали пък животът на неомъжена ветеринарна лекарка вече не се отразяваше на социалното й поведение? Приятелката й Айви постоянно й го натякваше и твърдеше, че предпочитала компанията на животни пред тази на хората. И донякъде имаше право, защото къщичката й в Салтърс Енд междувременно се бе превърнала в местен приют за животни. Кой откъдето намереше някое бездомниче — куче или котка, дори ранен горски обитател — го носеше на Кейт, понеже всички знаеха, че сърце не й дава да откаже на нуждаещо се от помощ животно. Обичаше да се грижи за пациентите си, нерядко се налагаше да им търси и нов дом, а това отнемаше време и другите неща оставаха на заден план. Това не я притесняваше, но виж, фактът, че току-що изпита потребност да погали абсолютно непознат мъж, бе наистина озадачаващ. Във всеки случай живо си представяше какво би казала Айви, ако й разкажеше.

От друга страна… Кейт леко наклони глава. Надали щеше да навреди, ако мъжът усетеше, че не е сам. Може би това би му помогнало да се свести. Водена от тази мисъл, тя отново протегна ръка и махна косата от челото му, погали го по бузата, малко грапава на допир.

— Който и да си, трябва да се събудиш, чуваш ли? — промълви тихо и продължи да го гали лекичко, докато се чудеше при кого ли е отивал, преди да се озове пред къщата на Аманда. Мисълта, че навън някой може би го чака, а тя се е погрижила за това да не стигне до целта си, пак разпали угризения. От тях обаче полза нямаше, можеха да изяснят всичко чак когато той дойдеше на себе си.