Катрин Тейлър
Наследството (38)

37.

— О, не! — прошепна Дейвид и изкара целия въздух от дробовете си, когато се насочиха към обляния в светлина замък. В момента най-малко се нуждаеше от навалица, а именно това го очакваше на двора, където бяха паркирани много повече коли от обикновено и където направо гъмжеше от хора. Дейвид не ги виждаше ясно, но не бяха само членове на семейството му, имаше и неколцина служители. Всички чакаха пристигането им. То се знае, и Къркби, широкоплещестата му фигура се извисяваше над тълпата.

Супер. Дейвид преглътна. Точно сега, когато му идваше да се завре в миша дупка, се канеха да му устроят шумно посрещане.

Анна, която седеше съвсем близо до него, изглежда, усети нарастващото му безпокойство и го улови за ръка. С усмивка вдигна очи към него и той пак издиша дълбоко и сплете пръсти с нейните. Важното беше, че тя беше тук, и мисълта, че го подкрепя, му помогна донякъде. Но въпреки това все още се чувстваше ужасно. А най-лошото предстоеше.

Докато пътуваха, никой от останалите не обели нито дума и Дейвид им беше благодарен за това. Не му се говореше, още по-малко пък пред Бен, чието присъствие продължаваше да го озадачава. За какво беше тук, щом не искаше да има нищо общо с тях? Наслаждаваше се на кашата, която бе забъркал? Дали беше доволен, че животът на Дейвид е разбит?

Вината не е негова, напомни си Дейвид. Вероятно дори трябваше да му бъде благодарен, понеже ако Бен не се беше появил, може би никога нямаше да узнае, че животът му е построен върху лъжа.

Потърси в тълпата майка си, обаче никъде не я откри. Не се виждаше и Ралф, затова пък Клер, Джеймс, баба му и дядо му чакаха до голямата входна врата. И именно натам насочи ландроувъра Кейт, намали плавно скоростта, а хората се дръпнаха, за да направят място. Когато спря почти пред самата врата, Кейт се обърна към него.

— Така не се налага Анна да върви много — поясни му необичайната си маневра за паркиране, но съзаклятническата й усмивка издаде, че е абсолютно наясно с нежеланието му да се срещне с всичките тези хора на двора. Достатъчно беше, че роднините му, предвождани от Клер и Джеймс, тутакси се спуснаха към колата.

— Ще се справиш — каза Анна и още веднъж хвана здраво ръката му, преди да отвори вратата. Клер й помогна да слезе, притисна я към гърдите си и разпита надълго и нашироко за крака й.

Дейвид я последва колебливо и по погледите на роднините си разбра, че и те знаят всичко. Клер, която бе най-близо до него, пусна Анна и го прегърна.

— Ах, Дейвид — каза и нежно го погали по бузата. — Всичко ще се нареди. Не се тревожи!

Май обаче сама не повярва на думите си, защото в очите й проблеснаха сълзи, а погледът й се премести върху Бен, който също бе слязъл и сега стоеше с Кейт до колата, но на достатъчно разстояние от събитията — точно както одеве в параклиса.

Сър Рупърт и Джеймс също го стрелнаха с очи. Унило поздравиха Дейвид и Анна, а лейди Илайза чисто и просто игнорира русия американец. Насочи цялото си внимание към Дейвид и въпреки че беше по-скоро сдържана по отношение на физическата близост, го привлече в обятията си и безмълвно го потупа по бузата.

Ала двама души все още липсваха.

— Къде е мама? — запита Дейвид, макар че всъщност не държеше на присъствието на Оливия.

Клер само сви рамене.

— Преди четири-пет часа замина на някакво парти, малко след като с Анна излязохте с конете. Досега не успяхме да се свържем с нея — поясни тя и остави открит въпроса колко пъти се беше опитвала. Това беше добре дошло за Дейвид. В момента трудно можеше да си представи как би се изправил пред майка си. Твърде много й беше набрал.

— А къде е…? — попита след кратко колебание, понечи да продължи с думата „татко“, но просто не можа да я произнесе. Другите обаче разбраха кого има предвид.

— Говори по телефона с Джеф Кроум от пожарната и дава отбой — каза Джеймс, а когато Дейвид се навъси, добави: — Направи всичко възможно да те открие.

Дейвид кимна и в следващия миг се обърна стреснат, защото входната врата се отвори зад гърба му. Ралф излезе, а когато погледите им се срещнаха, нещо така стегна Дейвид за гърлото, че го остави почти без дъх.

През пелена от сълзи видя приближаващия се мъж, когото цял живот беше смятал за свой баща, но се почувства толкова притеснен, че не можа да направи и крачка към него. Ралф също спря нерешително пред Давид, сякаш не знаеше как да постъпи.

За момент, продължил цяла вечност, двамата впериха очи един в друг, после Дейвид усети, че не издържа повече. Челюстните му мускули го боляха, защото ги беше стиснал, за да не се разплаче, и усещането за изоставеност внезапно взе връх над него, подкоси краката му. Ала в секундата, в която чертите на баща му вече щяха да се размият пред очите му, Ралф пристъпи напред и го прегърна.

— Съжалявам — продума Дейвид със задавен от сълзи глас, но Ралф го отдалечи леко от себе си и поклати глава.

— Аз пък не — рече също с насълзени очи. — Чуваш ли? Не съжалявам за нито един ден. Нито един-единствен. Ти си мой син и ще останеш такъв. — И неговият глас потрепери, когато пак прегърна Дейвид, завладян от чувствата си. — Завинаги ще останеш такъв, чу ли?

Дейвид кимна и усети как примката, стегнала гърдите му, се отпусна, така че най-накрая задиша малко по-спокойно. Наложи се няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, после обаче се овладя и се освободи от прегръдката на Ралф, защото си даде сметка, че са заобиколени от многобройни зрители. Служителите, които бяха помогнали в търсенето, се бяха скупчили около тях, вероятно усещайки, че нещо не е както трябва. Само че Дейвид бе типичен представител на семейство Камдън и владееше изкуството да избягва публични сцени.

Е, клюките нямаше как да се избегнат. Все още не всички знаеха, но по лицата на хората се виждаше, че са озадачени. Подозираха, че се е случило нещо. Ето защо Дейвид беше сигурен, че не след дълго новината ще се разнесе. И той трябваше да живее с тази мисъл. Обаче сега, в този момент усещаше само облекчение. И умора. Невероятна умора.

Насочи поглед към Анна, която беше до майка си. Усмихваше се, но и в нейните очи се четеше изтощение. Внезапно Дейвид изпита непреодолима потребност отново да остане насаме с нея, както одеве в параклиса. Прииска му се да я задържи в обятията си и да усети топлината й, да направи така, че тя да се почувства добре. А за целта в момента и Анна също като него се нуждаеше само от спокойствие.

Дейвид се изкашля, за да прочисти окончателно гърлото си от заседналата буца.

— Май е по-добре да влезем — рече. — Анна трябва да си легне.

— Разбира се! — Думите му стреснаха Клер, която пак се обърна към дъщеря си. — Хайде, миличка — каза и понечи да я подкрепи, но Дейвид я изпревари и предложи на Анна да го хване под ръка. Заедно се запътиха към входа, последвани от Клер, лейди Илайза и Къркби, който избърза напред, за да им придържа отворена вратата за голямото фоайе, в което за огромно облекчение на Дейвид всичко си беше точно такова, каквото го познаваше и обичаше.

* * *

Кейт изпрати с поглед Дейвид, Анна и другите, които се скриха зад вратата, после отново спря очи на застаналия малко встрани от нея Бен.

През цялото време го наблюдаваше крадешком и се питаше какво ли става в душата му. Как се чувстваше, виждайки Ралф в ролята на любвеобилен баща? Дали това по някакъв начин бе променило мнението му? Или още повече влошаваше нещата, понеже Ралф никога не се беше грижил за него?

Не можеше да си отговори, но нещо ставаше, макар лицето му да изглеждаше равнодушно. Няма начин, каза си. Тези мисли със сигурност го занимаваха, нали го познаваше.

Бен не беше безчувствен, напротив. Таеше в себе си толкова емоции, които просто не демонстрираше, рани, които не показваше на никого и за които тя инстинктивно се досещаше. От самото начало. Те бяха виновни за това, че той вече не беше мъжът, който бе живял в дома й и я беше любил страстно всяка нощ. Мъжът, когото все още жадуваше и искаше да си върне. Но заедно със спомените му се бе появила отново и бронята, с която той предпазваше най-интимната си същност, и Кейт не беше сигурна дали нещо можеше да я разбие.

Бен очевидно усети, че го наблюдава, тъй като неочаквано извъртя глава към нея. Погледите им се срещнаха, а реакцията му свари Кейт неподготвена и тя не успя да прикрие чувствата си, усети как сърцето й пак заби учестено.

Колата, която неочаквано спря до ландроувъра обаче, я изтръгна от този миг и тя с изненада позна старичкото комби на Тили. Зад волана седеше приятелката й, само че не беше сама.

— По дяволите, какво става тук! — избухна Питър Адамс, слезе от предната врата, щом колата спря, и с укорително изражение тръгна към Бен. — Вече си мислех, че си изчезнал безследно!

Тили хлопна вратата на шофьора и застана до Кейт. Множеството коли и навалицата явно я изненадаха, защото се озърна учудено и попита:

— Да не съм пропуснала нещо?

Въпреки че хората полека-лека се разпръсваха, понеже Анна и Дейвид се бяха върнали здрави и читави и вече нямаше нищо за гледане, на двора все още цареше необичайно оживление.

Кейт въздъхна.

— Дълга история. Но аз определено съм пропуснала нещо, а? — И кимна дискретно към Питър Адамс, който разговаряше с Бен. — Мислех, че не понасяш този тип.

— Ами то си е така, той е абсолютно невъзможен — потвърди Тили с мрачна физиономия. — Обаче обеща най-накрая да ме пусне да почистя с прахосмукачка стаята му, ако го докарам тук. Според мен си мисли, че семейство Камдън ще се опита да задържи Бен в имението. — При тези думи изпръхтя, сякаш отдавна не беше чувала по-голяма нелепица. Едва когато видя изражението на Кейт, се стъписа. — Нямат такова намерение, нали?

Кейт отвори уста да отговори, но Ралф, който допреди секунди разговаряше с Джеймс и сър Рупърт, се запъти към Бен. Изглеждаше сериозен и Кейт затаи дъх, когато спря на две-три крачки от Бен. Отново й направи впечатление, че двамата си приличат кажи-речи само по цвета на косата. И все пак нещо в стойката и профила на Бен леко напомняше на сър Рупърт. Бен действително е потомък на Камдън, помисли си тя. Независимо дали желае или не.

— Обмисли ли предложението ми? — запита Ралф.

По лицето на Бен пробягна сянка.

— То още ли е валидно? — Това като че ли го учуди.

Ралф кимна.

— Естествено.

— Какво предложение? — намеси се Питър Адамс и прониза Ралф с такъв поглед, все едно беше самият дявол, домогващ се до душата на Бен. Малко оставаше да застане пред приятеля си като предпазен щит. Представа, която се стори на Кейт абсурдна, но по някакъв начин и едва ли не трогателна. Явно Бен означаваше много за Питър.

— Бих искал да остане известно време при нас, за да се опознаем — поясни Ралф и пренебрегна изпъшкването на Питър, вместо това фиксира с очи Бен. Сега вече всички бяха вперили погледи в него, но сър Рупърт като че ли единствен одобряваше идеята. Джеймс и Тили изглеждаха по-скоро скептични, а Питър Адамс беше буквално ужасен.

Самият Ралф сякаш също не бе съвсем сигурен дали постъпва правилно, понеже Кейт забеляза едва доловимия тик под дясното му око, докато се взираше в непознатия си син — сигурен знак, че бе много по-нервен, отколкото му се щеше да признае.

— Е, и? Ще останеш ли?

Бен дълго мълча. Сърцето на Кейт се блъскаше болезнено в гърдите й, докато заедно с другите чакаше отговора му.

Положително ще откаже, помисли си тя. Ще се върне в Ню Йорк, а аз волю-неволю ще го намразя, защото оттам ще продължи с опитите си да вреди на Камдън. Няма да го видя повече. Нито да го целуна. Нито…

— Да, ще поостана още малко — рече Бен и Кейт си отдъхна разтреперана.

— Няма начин, Бен! Забрави за това! — изригна Питър Адамс, след като с огромно усилие на волята се окопити от шока. Но Бен не му обърна никакво внимание, а пое ръката, подадена от Ралф.

В продължение на миг двамата мъже се оглеждаха преценяващо. После Ралф се прокашля и Кейт видя, че мускулчето под окото му отново трепна.

— Е, в такъв случай — каза, — добре дошъл в Дарингам Хол!